Предисловие

Църквата, чрез Божий замисъл, е явно и функционално семейството или домочадието на Бог. Бог създаде човешката раса, за да бъдат точни представители на божеството (Бащата, Синът, Духът) за цялото творение. Връзката беше такава на небесния Баща любящо свързващ се с един общ Син, видимо изразяващ Божията слава.

Практическата страна е, че когато хората приемат Исус Христос за свой Спасител, те са поставени в духовни семейства, посредством които те са отглеждани и възпитавани в образа на Божия Син (Псалм 68:6). По този начин, самият Бог става Баща на тези, които са без бащи и се грижи за вдовиците (Яков 1:27). Чрез този процес, вярващите са социализирани наново и явно отделени от семействата и организациите на земята. Ако църквата е Божието семейство, тогава тя трябва да функционира както функционира семейството.

Тук лежи загадката за настоящите проблеми изправени пред Църквата. Докато идеята, че Църквата е Божието семейство обикновено се приема от повечето деноминационни традиции на християнството, нейната практична работа до голяма степен е чужда. Като цяло Църквата се е отклонила от божественото намерение на Бог да има семейство на земята, и вместо това се е вкаменила винституция на религия, обременена от излишество от правила и практики. Следователно, тъй като Божието семейство се е отказало от своята основна цел, земята е тормозена от проклятие, което може да бъде разчупено само от прясно изследване на Писанията относно основната структура на Църквата и апостолската мисия. Не само, че такова едно изследване ще разкрие предопределения план на Бог за създаването на човечеството, но също така ще отстрани причините за въпроса по уреждането и управлението на Божието домочадие, и ще разкрие нуждата от възстановяването на „лидери бащи“, които самоотвержено ще издигнат Божиите синове до управители на Божието Царство (Малахия 4:6), като по този начин ще установят суверенно управление на мир в творението.

Именно на този фон е, че Татко мой! Татко мой! от Сам Солейн е навременно, клинично определяне на настоящите проблеми в Църквата и в обществото. Той говори за идентичността, целта и функцията на Църквата на Исус Христос, и заявява, че кризата на идентичността произвежда неизправност в поведението – причината за гъстата тъмнина, която покрива земята. Проклятието, според Сам, е нуждата от преструктуриране на Божието семейство. Основно, той предизвиква есхатологията на Църквата от 21-ви век. Това не означава предложението на нов библейски ред. Според личното признание на Сам, възгледите в неговата книга не са нови, бивайки първоначално разкрити в ранната древност. Неговите хипотези са подкрепени от Старозаветни модели, символизиращи и посочващи начина, по който са конструирани новозаветните хора. Той просто умолява църквата да се върне към първоначалното божествено подреждане.

Докато отбелязванията на тези истини не са нови за тези, които са обучени в историята на християнството, те са глътка свеж въздух за всеки, който желае промяна. Прозренията на Сам са откровение в това, че се появяват във време когато е изгрял нов час върху Църквата – време за реформацията на мисъл и практика.

Без съмнение, тази книга е новаторска в това, че връща границите на нашето живеене като се застъпва за един по-превъзходен начин, по който вярващите могат да функционират като Божиите синове на земята. Това е парадигматично преместване от многото традиционни и многото съвременни философски и хуманистични идеи, които преобладават в църковните кръгове. Тази книга е свидетелство срещу преобладаващите езически системи на християнството, които са поробили Божиите деца и им пречат да се радват на свободата, която е дадена на разположение чрез Исус Христос. Тя е ясен тръбен призив за възстановяване и реконструкция на предопределеното божествено намерение; реализирането на един общ син в образа на Христос – първородният Син (Римляни 8:29).

За да достигне тази цел, Сам приема като факт, че теокрацията на Църквата е основно патриархална по природа – Божието семейство се управлява от бащи (стареи). Тези индивиди функционират представително като слуги, попечители и настойници на божествените наследници на завета (Галатяни 4:1). Бащите благосклонно и любящо пастируват Божието стадо с „хляб от небето“ (Изход 16:4). Под изпълнителното лидерство на Святия Дух, те водят Божиите синове през пустинята на живота към святост, така че божественото семейство да може да осъзнае своето призвание и служение в този свят. Целта е стратегическо поставяне на зрели синове на места на влияние в света, за да могат царствата на света да бъдат донесени под управлението на Христос.

На лично ниво, аз говоря за моето взаимоотношение със Сам Солейн. В живота има такива редки срещи, които незаличимо бележат нашето пътуване. Често неочаквано, тези моменти настройват фино нашите виждания и подреждат стъпките ни в Христос. Това са божествено уговорени срещи, отворени изгледи на ново духовно преживяване. Такава беше срещата ми със Сам.

Аз срещнах Сам на конференцията Апостолска декларация, проведена от Еуджън и Патрис Шапърт във Вашингтон, Ди Си, 2005 година. Първото ми впечатление за Сам беше такова на истински държавник с благороден характер, изцеждащ мъдростта на вековете. Това беше слуга и апостол на Христос, който не само владееше Божието присъствие, но също така точно предаваше културата на Царството с благодат и спокойствие. Неговата персона изобразяваше какво е да бъдеш син и баща в Божието домочадие. Не само че духа ми подскочи при звука на гласа му и яснотата на неговото разбиране за времената, в които живеем, но той също откликна на призива за заветно взаимоотношение, което Сам и аз имаме днес, за което съм вечно благодарен.

Когато семето на нашето взаимоотношение разцъфна, ние обсъждахме Божието Слово и Неговото Царство в ранните часове на утрото. За мен, това бяха безценни възможности да бъда наточен и полиран. По време на тези срещи, аз открих дълбочината на човека. Резервоар на знание, носещ дарът на мъдростта, за да се роди в нашите разговори, той също така беше практичен в начина, по който предаваше знанието си за живота и, по-специално, за хората. Още в началото на нашето взаимоотношение беше ясно, че той не само носеше божествено послание, но че беше станал посланието. Наблюдавайки неговите взаимоотношения с другите, беше ясно, че неговите лидерски способности бяха такива на един баща, интимно свързващ се със своите деца. Цялото му разположение въплъщаваше патриархалната благодат на Бащата.

Накрая, в моята оценка, вижданията на Сам за Божието семейство не са просто философски; той е предал целият си живот. Неговото взаимоотношение с много динамични хора по земята подсилват тази реалност. Казано просто, той е патриарх в Божието Царство, който е отгледал много синове, някои до мястото да се грижат бащински за много домове в Църквата и в корпоративното общество. В това отношение, автентичността на Татко мой! Татко мой! не е просто предаването на дълбоко откровение, а на небесна благодат въплътена в живота на писателя, който е станал откровението. Тази книга без съмнение ще допринесе за възстановяването на Църквата в нейната пророческа и съвършена съдба в Христос.

 

Тамо Найду

Християнски служения Реката на Живота

Пийтърмаризбург, Южна Африка