Г Л А В А 9 – Как говори Бог

Въпреки че човека е възстановен в позицията на Божий син, той си запазва културата на сирака, и тя определя как той се свързва с Бога. Културата на сирака прецежда звука на Божия глас. Тя заглушава Божия глас за духа на човека, така че дори един новороден вярващ ще започне да приема предложението, че не е възможно да се чува Бог директно, мнение основно разпространявано от религиозните институции.

Преди падението, Бог говореше на човека лице в лице в градината. Тъй като човека е дух, това взаимоотношение не беше нито странно, нито трудно за човека. Обаче, след падението, яснотата на Божията комуникация с човека беше изкривена от превъзходството на ума на душата. В духа, човека е от същия вид и природа като на Бог, понеже духа на човека излезе от личността на Бог. Човека първоначално не беше изцяло погълнат със своето снабдяване или защита, тъй като истинската природа на човешкото същество е дух. Неговата комуникация с Бог не беше смущавана от цялостно поглъщане с тези изисквания.

Бог говореше на човека, за да го информира и екипира, за да изпълни Неговото поръчение като Божия представител на земята. Управлението на човека трябваше да отразява Божия характер. Имаше хармония между Бог и човека, и произлизащото общение беше отлично. Това беше първоначалния начин, по който Бог възнамеряваше да общува със Своите синове.

Исус общуваше с Бог по този начин докато беше на земята. Неговите интимни близки отношения с Бог бяха едно от най-големите оскърбления за хората по Неговото време. „Поради тази причина те опитваха всичко, за да го убият; не само че Той нарушаваше съботата, но даже наричаше Бог свой Баща, като по този начин се правеше на равен с Бога“.[1] Исус обясни:

Много вярно ви казвам, Сина не може да прави нищо от себе си; той може да прави само това, което вижда Баща му да прави, понеже всичко, което Бащата прави, Сина също го прави. Защото Бащата обича Сина и му показва всичко, което прави. Да, и ще му показва дори по-велики неща от тези, за да се чудите вие.[2]

Според Исус, Бог е избрал този метод на директна комуникация. В началото, Бог говореше на Адам лице в лице, и когато Бог започна да възстановява човека, Той също говореше лице в лице с Исус.

От времето на Адам, преди идването на Исус, Бог постоянно се е опитвал да говори лице в лице с хората, но е имал ограничен успех. Той говори на Мойсей от горящия храст, но когато се опита да говори на целия Израел от планината Синай, те избягаха от присъствието Му. В тяхното паднало състояние, като това на Адам, те признаха, че се страхуват от присъствието на Бога. Мойсей разказва събитието във Второзаконие, казвайки: „ГОСПОД ви говори лице в лице отсред огъня на планината. (В това време аз стояха между ГОСПОДА и вас, за да ви обявя словото на ГОСПОДА, понеже вие се страхувахте от огъня и не се качихте на планината.)“[3]

Понякога, различни групи или отделни хора са предлагали, че това е върха на арогантността и презумпцията да се предлага, че отделния човек може действително да чува Бог. Особено, тези, които са изцяло потопени в културата на религията често приписват едно отношение на гордост и надменност на тези, които претендират, че чуват Бог. Въпреки че е истина, че често пъти хората претендиращи, че чуват от Бог, приписват неща на Бог, които са в противоречие или с Писанията или със Святия Дух, сърцето на съпротивата на идеята, че човек може да чува директно от Бог е липса на очакване. Културата на сирака няма капацитета за интимността с Татко, което би Го накарало ревностно да желае директна комуникация с духа на Неговия син.

Лице в лице

Когато човек отказва да вярва, че Бог би избрал да говори лице в лице с някой син, той не е успял да разпознае разликата между плът и дух, като продължава да вижда човека като плът. Човека като проста плът не осигурява никаква рамка за разбиране на комуникацията, която се случва между Божия Дух и духа на човека. Все пак, упоритото отказване да се разбере, че всъщност това е Божието желание да говори директно, често се дегизира под фалшива скромност, представяна като смирение.

Писанието показва една картина на Бог, постоянно търсещ комуникация с човека през всички епохи на историята. Твърдението, че един свят Бог никога няма да благоволи да говори директно на грешния човек, и човека да претендира за такива близки отношения с Бог е близко до богохулство и има по-дълбоки корени в гностицизма отколкото в Писанието. От преди създаването на света, Бог знаеше, че когато човека съгреши, Той ще трябва да говори с него по различен начин. Така че, Той планира как ще може да общува с човека, когато повече не може да говори с него лице в лице.

Когато човека съгреши, превъзходството на душата му го снабдяваше с различно погрешно виждане за реалността. Тази реалност не снабдяваше никаква основа за хармоничното взаимодействие на човека с Бога и с творението. Все пак, завета преди сътворението посвети Бог на установяването на една свята нация, извлечена от всички раси на човечеството и остана като неотменим водач за развитието на човешката история. Така че, Бог включи в Своя план за творението начините, чрез които творението говори на душата на човека. Той постанови творението да бъде постоянен източник на информация, предназначена да напомня на човека Божите намерения.

Въпреки че културата на сирака продължава да разширява бездната между човека и Бога, планирания ред на творението, заедно с различните други символични наблюдения и практики свързани с религията, продължават да въздействат на човешката култура със знанието за Бог. „Защото от създаването на света, Божиите невидими качества – Неговата вечна сила и божествена природа – са се виждали ясно, разбирани от това, което е било направено, така че хората са без извинение“.[4] Тези въздействия са обвити като неясни образи, които сочат към реалности, които лежат отвъд способностите на душата да ги схване, но се появяват, когато духа на човека разкъса завесата на своята душа, и отново може да вижда всичко през очите на духа си.

До възстановяването на човека към Бог, Бог очакваше само такива отклици от страна на човека, каквито непросветената душа можеше да произведе. Бог не се въздържаше от преследването на Своите намерения на земята. Вместо това, Той преследваше тези цели със съзнанието, че човешката душа не можеше да схване истинското Му намерение. Бог знаеше, че когато се свързва с човека чрез естествени, като противоположни на духовните, средства, човека можеше да разбира символите, прототипите, сенките и аналогиите, представени в творението, но той не можеше да види целта или намерението зад тях. В това състояние, човека единствено можеше да вижда нещата на Бог като през смътно огледало.[5] По тази причина, когато Бог говори на човека относно принципите на невинната изкупителна жертва за греховете на тези, които са виновни, Той направи това чрез установяването на жертвата на агне в човешката култура; и Бог храни Израел 40 години с манна, когато истинското Му намерение беше да ги подготви за „хляба на живота“ от небето, Исус.[6]

Бог не можеше ясно да говори за бъдещето, понеже хората не можеха да приемат информацията с духовете си. Вместо това, Бог говореше на човека чрез пророчески изразявания, често под формата на видения и сънища, и се правеше, че не вижда човешките неосведомени виждания и отклици до възстановяването на Божието общение в духа на човека. Божията цел за постановяването на символи, сенки и прототипи, между падението и възстановяването, беше да се поддържа връзката между човешката култура на земята и културата на небето, в очакване на деня, когато божествения ред на небето отново щеше да бъде възстановен на земята.

За да се разбере как Бог говори на човека, необходимо е да се осъзнае, че реалността съществува едновременно на равнището на естественото и на духовното. Душата вижда всичко изключително от естествена перспектива. „Човека без Духа не приема нещата, които идват от Божия Дух, защото те са глупост за него, и той не може да ги разбере, понеже се разпознават духовно“.[7] На ума на душата му липсва капацитета да разбира тънкостите и многомерните платформи на духовните реалности, докато духа схваща духовните реалности, тъй като те съществуват на небето и се изявяват в естественото творение. Тъй като Бог говори на душите на хората чрез естествени образи, Той може да запази склонност към истината докато Святия Дух не разкрие Божия ум. Святия Дух разкрива истинските значения на това, което преди е било забулено в прототипи и сенки, на духа на човека.

Душата продължава да се бори с духа за контрола на човешкото същество; и въпреки че винаги е възможно да взема решения чрез духа, човек, в своята незрялост, често се връща към виждането на реалността, което е било близко на душата му през годините на живота му. „Тези, които живеят според плътта, умовете им са поставени на естествените желания; а тези, които живеят според Духа, умовете им са поставени на това, което Духа желае“.[8]

Бог знае края от началото

Тъй като Бог знае края на всичко, Той можеше да структурира началните етапи на Своето взаимоотношение с човека по начин, който предразполага човека да разбере Неговите истински намерения, както са разкрити в следващите епохи. В тази структура, Божиите взаимоотношения с човека се явяват като циклични събития, където повтарящите се събития поемат по-голяма ширина и дълбочина, като циклите се появяват отново.

Този подход облагодетелства човека, като му дава историческа референтна точка, с която той може да разбере настоящите събития. Когато тези цикли се появяват отново повече от два пъти, в постоянно разширяващи се сфери, които включват по-големи детайли, те предразполагат духа на човека към едно очакване за това какво завещава бъдещето. Когато човек вижда тези цикли чрез душата си, те остават любопитни съвпадения, с малки признаци на разкрити тайни. Обаче, когато ги вижда чрез духа си, те създават едно очакване, което става основата на вяра, „същността на нещата, за които се надяваме, доказателството за нещата, които не се виждат“.[9]

Исус е представен в Евангелието на Йоан като личността на божеството, която замисли творението. „В началото беше Словото, и Словото беше с Бог, и Словото беше Бог. Той беше с Бог в началото. …Той дойде при това, което беше Негово, но това, което беше Негова собственост не Го прие“.[10] Той създаде света и човечеството, знаейки точно какъв щеше да бъде краят преди да беше издал първите укази за творението. Създадения свят беше последното парченце от пъзела, което трябваше да бъде поставено на мястото си, като сцената, върху която драмата на човека изпълняваща една вечна цел щеше да се развие. Той замисли творението, за да настани точното развиване на божествените намерения. Когато творението беше завършено, Бог влезе в Своята почивка, знаейки сигурността на резултата.

Духовния човек е поканен да влезе в Божията почивка и да се наслаждава на мира, който идва от познаването на пълнотата на Божия контрол над развиването на човешките събития.

Ние говорим от Божията тайна мъдрост, мъдрост, която е била скрита и която Бог е определил за наша слава преди да започне времето. Никой от управниците на този век не я е разбрал, защото ако бяха я разбрали, нямаше да разпънат Господа на славата.[11]

Неща отвъд нашето виждане, неща отвъд нашето чуване, неща отвъд това, което можем да си представим, всичко това е приготвил Бог за тези, които Го обичат, тези са нещата, които Бог ни е открил чрез Духа.[12]

 

Предавайки тайните на небето на човека, Бог представя теми в началото на човешката история, които Той щеше да развие когато времето напредне. Затова, Исус, Божието Агне, беше убит и от основаването на света и, през циклите на времето, пожертван на Голгота. В намесването на времето, Бог говори на човека за това накрая чрез естествени практики. В резултат, има безбройни случаи в Писанията, в които агнета са убивани като изкупление за грехове. Всеки един следващ цикъл на този принцип, който е представен в Писанието съдържа по-голямо значение и прибавя на дълбочина към символа, докато Йоан Кръстител не обяви, че Исус беше реалността – „Божието Агне, което носи греха на света“ – което дава пълно изразяване на всичко, което е било символично представено в културата.

Подобно, всички велики теми в човешката история – като баща и син, раждане, смърт и възкресение, изкупление, и вяра и любов – са и циклични и съвместими. Прототипите и сенките на тези цикли се повтарят, идвайки близко заедно, докато в действителност покрият всички други до мястото, където сенките се сливат в духовната реалност. Разбирането на някого за реалността представяна от циклите и покритите истини, които те съдържат расте съразмерно с неговата зрялост.

Колкото по-зрял става човек, толкова е по-голяма мъдростта и прозрението, които са му предадени от Божия Дух. Процеса на узряване е замислен да лимитира и ограничи влагането на душата в определянето на природата на реалността. Решителността на душата да остане в контрол е забавящия принцип, ограничаващ човешката способност да схване реалността като разкрита от Божията гледна точка.

Този процес е неразделен от страданието и очевидната загуба на контрол. Страданието се изразява когато душата възприема, че нейното виждане на реалността е изместване от основата на разума към тази на откровението. Душата може да контролира процеса на разсъждение и решенията, които идват от това, но тя е неспособна да въздейства на съдържанието на откровението. Съответната уязвимост кара човека да се чувства оставен на произвола и на милостта на неизвестното. Тази загуба на контрола е един от най-големите човешки страхове, но е необходимо да се позволи на духа на човека да разкъса завесата на явната липса на контрол и да се върне към реалността на духа и снабдяването и протекцията на Божието Царство.

Бог вижда края и началото в един миг и обединява всички теми във всяка епоха по такъв начин, че края на века е кулминационното обобщаване на всички теми покрити в една реалност:

Той направи позната за нас тайната на волята Си според Своето благоволение, което имаше в Христос, да бъде изпълнена когато времената достигнат своето изпълнение – да донесат единство на всичко в небето и на земята под Христос.

В Него също сме избрани, бивайки предопределени според Неговия план, Който изработва всичко съобразно целта на Своята воля, за да можем ние, които първи поставихме надеждата си в Христос, да бъдем за прослава на Неговата слава.[13]

Творението като прототип и сянка

Бездната между Бог и човека се задълбочава след падението; и с минаването на дълги векове, задачата за възстановяването на човека в първоначалното намерение на Бог става мъчна. Бог е определил човешката раса да произлезе от първите мъж и жена, които Той създаде. Следователно, поколенията на хората наследяват културата на сирака от своите предшественици. Обаче, Бог продължава да говори на човека чрез естествени и физически средства, с нарастващия ефект от подготовката на света за идването на Христос и препозиционирането на хората като синове на Бог. Делото на възстановяването на бащинството на Бог чрез Христос беше поставено на тази основа. Това дело ще завърши в края на века с пълното откровение на Христос чрез Неговото духовно тяло.

Бог започна творението чрез нареждане на вече съществуващи елементи. „А земята беше безформена и пуста, тъмнина беше върху бездната, и Божия Дух се носеше над водите“.[14] Преди първото действие на сътворяване на Бог записано в Писанието, някои от нещата, които вече съществуваха бяха „бездната“,[15] „водите“,[16] и земята покрита от води.[17] Преди Бог да изговори словото, което щеше да оформи настоящото творение, бездната, водите и земята не бяха подредени в настоящата им форма. Той заповяда да се появи суха земя и отдели водите с небесна твърд. Той махна тъмнината от бездната като заповяда да се появи светлина, и събра водите под небесната твърд в един постоянен воден орган, позволявайки на сушата отдолу да се появи.

Бог подреди съществуващите отпреди елементи, за да пригоди съществуването на човека. (След първите четири дни на реорганизиране на съществуващите елементи, тогава Той започна да извиква действия на чисто сътворяване.) Този начин на започване на ново творение, чрез пренареждане на елементи, които вече съществуват, е същия процес, чрез който Бог създава син от някой, чийто живот е станал безформен и неправилно напътстван без превъзходството на Неговия дух.

Функцията на божеството в сътворяването на естествения свят беше такава, че Святия Дух се носеше над елементите, тъй като те чакаха командите за сътворение да бъдат освободени от Божия трон. Исус, преди това познат като „Словото, което стана плът“, освободи заповедите.[18] Святия Дух ги изпълни. И, резултата беше настоящия ред на подреждане. Този метод на сътворение е прототип и сянка, предшестващи пресътворяването на падналото човечество в Божии синове.

Произлязлото ново творение започна с пренареждане на съществуващия ред. „Ако някой е в Христос, новото създание е дошло: Старото си е отишло, новото е тука!“[19] Това „ново създание“ е в контраст на съществуващото, което се възприема според неговата плътска или светска природа: „Така че отсега нататък ние не гледаме никой от гледна точка на света“.[20] Контрола на душата над духа е загубен, и душата отново е поставена под управлението на духа. В резултат, тялото е освободено от своя навик да се приспособява към грешните желания на човека и става на разположение на духа, за да покаже Божията слава. Святия Дух извършва отделянето и пренареждането на тези основни елементи на човешкото същество в правилния им ред.

Както при първото сътворение описано в Битие 1, Исус седи на Божия трон в небето, и Святия Дух е бил позициониран, за да изпълнява Неговите заповеди в съществото на всяка личност, в която е изобразен Христос.[21] Святия Дух започва чрез пренареждане на реда на духа, душата и тялото в първоначалното намерение на Бог.

Святия Дух присъства във всеки вярващ, чакайки да изпълни заповедите на Христос относно този специфичен човек. Святия Дух упълномощава вярата на човека в Христос и променя човешката природа в божествена природа. Той изгражда вяра от неоформените убеждения и носи светлината на откровението, за да ни отдели от тъмнината на неверието. Божествената природа на Бог измества човешката природа и показва процеса на работа, в която Христос е оформен в личността.

Събитията на ранните години на някого като вярващ типично разкриват тази огромна промяна на личността на човека. Често човек ще преживее период на страдание и очевидна липса на контрол. Душата е пристрастена към контрола, което в най-добрия случай е илюзия за реалността, понеже човек никога действително не е в контрол. Противоотровата за контрола е вяра. Страданието и изпитанията изваждат душата от заблудата на нейната представа за суверенно превъзходство чрез излагане на слабостите и ограниченията наследени от душата. Човек не може да покаже характера на Христос в някоя област, в която душата на човека запазва превъзходството си. Когато доминирането на духа е възстановено, божествената природа, в която човек е новороден започва да изплува превъзходно.

Бог говори чрез прототипи и сенки

Бог винаги е възнамерявал две творения. Естественото творение дойде първо, за да подготви пътя и да даде прозрение в процеса на духовната реконструкция. Всичко в естествения свят има своето съответствие в духовната област. Духа дава яснота вдига покривалото, което ограничава възприемането за реалността на човека просто до естествения свят:

И дори и нашето евангелие да е покрито, то е покрито за тези, които погиват. Бога на този свят е заслепил умовете на невярващите, за да не могат да видят светлината на евангелието, която показва славата на Христос, който е образа на Бог. Защото това, което проповядваме не е себе си, а Исус Христос като Господ, а себе си като ваши слуги заради Христос. Защото Бог, който е казал: „Нека светлината да блесне от тъмнината“, е направил Своята светлина да блесне в сърцата ни, за да ни даде светлината на познаването на Божията слава показвана в лицето на Христос.[22]

Славата на една вечна перспектива, слаба като човешката душа се бърка с общението в Бог, Дух с дух, и реалностите на тази перспектива се виждат само като сенки върху покривало. Докато покривалото остава, истината съществува просто извън досега на човешкото разсъждение.

Дори тази тема за покривалото между Бог и хората е представена в прототип и сянка в Писанието, когато нацията на Израел седеше в основата на планината Синай, 40 дни след освобождението им от робството в Египет. Бог ги покани да се изкачат в Неговото присъствие и да се срещнат с Него лице в лице. Техните души бяха завладяни от парализиращ страх, и те отхвърлиха поканата, избирайки вместо това да изпратят Мойсей като техен представител. В резултат на своята среща с Бог, лицето на Мойсей стана толкова сияещо след като беше в Божието присъствие, че беше необходимо да си сложи покривало за известно време след това, докато славата избледнее. Чрез това, Бог показваше, че в Своя избор на посредник между тях и Бог, те доброволно си поставиха бариера между себе си и Бог. Тази бариера беше алтернатива, която подслоняваше продължаващото управление на душата. Създаването на тази бариера се отрази в даването на закона, понеже закона беше сянка на идващите добрини.[23]

В своето писмо до коринтяните, Павел използва този прототип, за да учи  за връзката между прототипи и сенки и съответната духовна реалност:

Сега, ако служението, което докарва смърт, което беше гравирано с букви на камък, дойде със слава, така че израилтяните не можеха да гледат постоянно в лицето на Мойсей поради славата му, въпреки че беше временна, няма ли служението на Духа да бъде още по-славно? Ако служението, което донесе осъждение беше славно, колко по-славно е служението, което носи праведност! Защото това, което беше славно сега няма слава в сравнение с превъзхождащата слава. И ако това, което беше временно дойде със слава, колко по-славна е славата на това, което е вечно![24]

Основно за разбирането на човек за това как Бог говори чрез прототипи и сенки е, че славата на духовната област измества далеч тази на покритото естествено представяне.

Тъй като истинското намерение на Бог е да създаде естественото, за да отразява духовното, само когато духовната реалност се покаже, естествената може да бъде правилно разбрана. Религиозната практика е основана главно върху свързване с естественото, като че ли е духовно. Старозаветните примери на тази практика включват жертвата на агнета и спазването на диетичните закони.

В Новия завет, примерите включващи Господната вечеря, водното кръщение, и десятъка, които са били поучавани единствено като прототипни практики без духовно откровение. Религиозните практикуващи се придържат към тези практики, като че ли истината в тях се съдържа в самата практика без никаква истина отвъд действията. Без разбирането на откровението свързано с реалностите, истините или тайните забулени от обикновените практики, те вечно са бебета, неподготвени да представляват Бог на света. Отклика на религиозния дух, тогава, на запитванията на човешкия дух относно дълбоките неща на Бог, е да твърди или, че самата религиозна практика съдържа ценността, понеже тя е нещото, което Бог обича и възнаграждава, или че едно такова дълбоко разбиране е непознато.

В този контекст, жертвата на агнето става за тези, които виждат единствено през очите на душата, централна част от националната идентичност. Практиката се свързва с важни исторически възпоменания, и взема значимостта на празник, който обединява един народ около едно общо наследство. Лишена от божественото значение, жертвата на агнето е понижена до едно спазване, изпразнена от първоначалното си значение.

Много преди нациите да съществуват, Авел принесе в жертва агне; и преди потомците на Авраам да станат „многобройни като небесните звезди“, едно агне беше заместител за сина му Исаак.[25] Четиридесет и две поколения по-късно, пророка Йоан Кръстителя щеше да обяви, че Исус е „Божието Агне“, дошъл, за да бъде принесен в жертва за греховете на света. Чрез личността на Исус, Бог разкри тайната обграждаща жертвите на агнетата, която беше станала неразделна от религиозната практика през историята на човешката цивилизация.

Отделно от тази истина, убиването на агнета за религиозни цели няма присъща ценност. Обаче, където една култура се поддържа от религиозно спазване, желанието да се увековечи тази култура отменя желанието да се изостави практиката, дори заради изместващата слава на реалността, която е била напълно изявена. Чрез културни и религиозни традиции, практиката става много по-ценна от реалността.

Бог е планирал подобието или сянката на небесната реалност да остане само до времето докато дойде реалността, а реалността разкрива истинските намерения на Бог. В примера на свещениците, които служеха в скинията, и след това в храма в Ерусалим, се казва, че „те служеха в светилище, което е подобие и сянка на това, което е в небето“,[26] и че „Святия Дух показваше чрез това, че пътя за Пресвятото Място все още не е бил разкрит докато първата скиния още е стояла“.[27] Бог не упълномощава и сянката и реалността по едно и също време. Такава двойственост е и ненужна и ще причини объркване, а „…Бог не е автора на объркването, а на мира“.[28]

Ползата от реалността

Ползата от реалността не може да се сравнява с тази от сянката. Обаче, сенките дават на хората интерпретация, докато Духа е арбитъра на истинската реалност. Тези, които са установени в религиозните традиции са понтифекса[29] между небето и земята, като не са заинтересовани от идването на реалността. Идването на реалността превъзхожда ограниченията на прототипите на религиозните и културните традиции, и винаги преобръщат системите на власт, чрез които се определя тяхното тълкуване и практикуване. Откровението винаги изобразява една установена традиция, изградена на основата на сянката свързана и представяща всяка такава установена традиция с изчезване.

Бог знаеше, че след падението, човека ще започне да вижда всичко чрез своята душа, което щеше да увисне върху неговото разбиране като покривало. Все пак Божиите намерения за човечеството, които Той е предопределил от началото щяха да продължат докато всички тези процеси не се развият напълно. Просто щеше да бъде въпрос на време преди пълното намерение на Бог да се появи на земята, небесната и земната област щяха да бъдат обединени под управлението на един цар, и Небесното Царство щеше да се появи на земята по същия начин, по който съществува на небето. Той ни направи известна тайната на Своята воля според Своето намерение, което възнамеряваше в Христос, да го изпълни когато времената се изпълнят – да донесе единство на всичко на небето и на земята под Христос“.[30]

Царството не е изявено във физически символи, като храна и питие, но под формата на управление, което е праведно и води до мир сред тези, над които владее: „Защото Божието царство не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Святия Дух“.[31] Бог продължава да подготвя хората за откровението на Своето Царство, като вмъква тези божествени напомняния в центъра на човешката култура. Тези божествени символи ще останат в човешката култура, дълго след като знанието за тяхното значение се е загубило за човешката раса.

Обаче, самото съществуване на символите предразполага човечеството да приема истинското Божие значение, Неговите възнамерявани цели, когато е време реалностите скрити в символите да се появят на земята. Когато времето за явяването на духовната реалност наближи, те също повишават, съответен копнеж за това тези истини да се явят, без значение от това дали човечеството може или не може действително да определи или разбере това, за което копнеят.

Ако има естествено тяло, има и духовно. Както е писано: „Първия човек Адам стана жива душа“; последния Адам, животворящ дух. Духовното не дойде първо, а естественото и след това духовното. Първия човек беше от пръстта на земята; втория е от небето. Какъвто беше земния човек, такива са и тези, които са от земята; и какъвто е небесния човек, такива са и тези, които са от небето. И точно както сме се облекли с образа на земния човек, трябва да се облечем и с образа на небесния човек.[32]

Обещанието за Цар

Загубата на властта на първия Адам можеше да бъде компенсирана единствено чрез възстановяването на управлението чрез последния Адам. Загубата на властта означаваше, че неговата цел в творението беше променена от тази на управник в такава на оцеляващ. Божия план от сътворението беше да изпрати един втори цар, който да възстанови културата на управление на Неговия Дом. От началото на пророческото Писание, възстановяването на взаимоотношението между Бог и човека беше предназначено да бъде извършено чрез Исус Христос, Царят.

Сатана долавяше, че Божия план беше „да разруши делата на дявола“.[33] Христос щеше да унищожи зависимостта на човека от системите на космоса чрез повторното въвеждане на едно различно Царство. Като Цар, Той щеше да има властта да заличи последствията от човешките грехове и да ги изкупи от властта на Сатана и да ги приеме в Собственото Си Царство.

Всички царства са основани на някаква форма на власт. Термина „царство“ означава фундамент или основа за власт и управление.[34]

Като такова, царството съществува, понеже специфичен суверен притежава необходимата власт да гарантира сигурността и благосъстоянието на своите поданици срещу всички противопоставящи си сили. Тази власт не само доставя снабдяване и защита за поданиците на царя, но много по-важно, тя съществува, за да поддържа поданиците в по-основната задача.

В очакване на идването на Исус като Цар, пророческото Писание поставя ясен път, който поддържа този превъзходен фокус през цялата Библия. Преобразите и сенките представящи тази истина не са ограничени до някакви предмети в творението, но са скритото послание в многобройните истории в Стария завет. Два примера, от които са благословението на Яков, изречено за Юда и специфичното включване на жената Тамар в родословието на Христос. Когато Яков идва до края на живота си и благославя синовете си, неговото пророчество върху Юда е да признае неговата линия като потекло на Царя. Той казва:

Юда, братята ти ще те похвалят; ръката ти ще бъде на врата на неприятелите ти; синовете на баща ти ще се наведат пред теб. Ти си лъвче, Юда; връщаш се от плячка, сине мой. Свил се е като лъв и лежи, като лъвица – кой се осмелява да го събуди? Скиптъра няма да липсва от Юда, нито тоягата на управление от под краката му, докато дойде този, на когото принадлежи и покорството на народите ще бъде негово. Той ще върже магарето си на лоза, жребчето си на избрана клонка; ще изпере дрехите си във вино, робата си в кръвта на гроздето. Очите му ще бъдат по-тъмни от вино, зъбите му по-бели от мляко.[35]

Яков разпознава Юда като този сред дванадесетте му сина, който е избран, чрез чиято семейна линия ще дойде обещаният Цар.

Юда не беше нито любимото дете на Яков, нито първородният му син. Според тези критерии, Яков щеше да избере Йосиф, своя любимец, или Рувим, първородният му син, когото той умишлено подмина, казвайки: „Рувиме, ти си първородният ми, мощта ми, първия белег на силата ми…“[36] Яков не избра Юда; той беше избран от Бог.

Юда беше този, чрез когото Царя щеше да дойде, понеже той демонстрира характеристики съвместими с целта за съществуването на семейството на Авраам. Това е демонстрирано в съответните клетви на Рувим и Юда да върнат Вениамин и Симеон от Египет. За да убедят Яков да изпрати Вениамин в Египет, за да могат да купят жито и да освободят брат си Симеон, Рувим и Юда алтернативно направиха поръчителства за сигурността на Вениамин. Рувим предложи живота на двамата си сина като гаранция за сигурността на Вениамин, но Яков отхвърли тази клетва.[37] Юда, обаче, гарантира, че сина ще се върне заедно със собствения му живот.[38] В това поръчителство, Юда представя изискванията необходими за изкуплението на всички Божии синове обратно при Татко, които изисквания Исус всъщност изпълни.

За разлика от Рувим, Юда въплъти основната характеристика на Христос като заложи живота си в гаранция, че ще върне пленения син на Яков. Рувим не само предпочиташе живота си вместо живота на децата си, но той също беше склонен да постави потеклото си под риск. Следователно той не можеше да получи доверието да представлява линията на Царя. От друга страна, залога на Юда беше много по-съвместим с духа на себепожертвователност, който щеше да бъде въплътен в Христос. Следователно, той е много по-символизиращ културата на дома на Авраам отколкото по-големия му брат, Рувим.

Подобно, историята на Тамар показва едно посвещение за запазване на линията на Царя. Юда не беше много охотен да почете правото на Тамар да отгледа син, който да получи обещанието на семейството на Авраам, но Бог почете упоритостта на Тамар. Нейното решително поведение проби през всички бариери и й даде правото да бъде вързана към семейството и към неговата божествена цел. В нейната история, тя искаше два залога от Юда: тоягата му и пръстена му печат, двата символа на власт. Тоягата на Юда представлява скиптъра в ръката на Царя, който ще дойде от неговата кръвна линия. Пръстена печат беше символ на властта му. Тя ценеше нещата, които Бог ценеше и затова й беше дадено правото да запази линията на Юда жива. В почит на нейното упорство в запазването на живота на царя, тя постоянно е поставяна в записа на родословието на Христос. Бог й даде двама сина и наименува единият Фарес,[39] което означава този, който пробива.[40] Той е потомъка, от който дойде Христос.

Тези истории са прототипи и сенки, дадени, за да доставят проникновение в ума на Господа и са като илюстрации, че пътищата на Бога са и познаваеми и сигурни.

На земята както е на небето

Както беше отбелязано по-рано, всеки аспект от реда на творението, без значение дали е нещо грандиозно или привидно незначително, е свързан с нещо предшестващо на небето. Подобно, всяка история в Писанията е стратегически поставена, за да освети път, който със сигурност прогресира, за да разкрие края, който се знае от началото. Прототипите и сенките, следователно, се намират и в естествения свят и в хрониката на Писанието. Те представляват последователното развиване на тайните на небето.

Бог го е структурирал по този начин, понеже е знаел, че човека ще съгреши, и в това състояние той ще може да вижда и разбира небесните неща единствено завоалирано. Той ще бъде разсейван от своето завладяващо търсене на снабдяване и защита и ще се спъва в основните истини относно Божиите намерения без да осъзнава тяхната ценност. Все пак, Бог ще продължава да му говори и ще поддържа връзка между човешката култура и вечните реалности чрез тези прототипи и сенки.

Когато царя дойде, обаче, Той беше светлината на света, понеже значението на всички форми на прототипите и сенките бяха осветени чрез Неговото слово и Неговата личност. Той е новия шаблон за деконструкцията на всички тайни скрити в прототипите и сенките. Когато се върна на небето, Той изпрати Духът на Истината, който беше в Него, докато Той беше на земята, за да съществува съвместно с духа в човека. Същия Дух оживи човешкия дух и донесе същото откровение, което Исус дойде да представи.

Чрез Духа, тайните скрити в прототипите и сенките са разкрити, така че този, който е воден от духа да може ясно да разбира какво е предал Исус. Прототипите и сенките и в естествения свят и в изявленията на Писанието действат като надеждно потвърждение за точността на разбирането на вярващия за личността на Христос. „Защото всичко, което е било написано в миналото е написано, за да ни учи, така че чрез твърдостта учена от Писанията и насърчението, което те ни дават, да можем да имаме надежда“.[41]

Бог винаги е възнамерявал човека да Го познава. Въпреки предаването на греха, Бог запазил силна връзка с човешкото същество, говорейки му толкова колкото душата му може да разбере. Тъй като Бог винаги е планирал да възстанови първоначалната връзка с духа на човека, нещата изговаряни към душата му са планирани да го държат  съзнаващ основните неща за Бог до деня когато той може да постави душата си под управлението на духа, и очите на духа му да бъдат отново отворени.

Битката за реалността на човешкото виждане на Бог беше загубена в Едемската градина, но беше спечелена отново в Гетсиманската градина. В Едемската градина, очите на душата бяха отворени и от тогава нататък беше издигнато едно покривало между Бог и първия Адам. Обаче, в Гетсиманската градина, последният Адам обяви, че Неговия дух искаше да се довери на Бог в предстоящите събития на кръста.



[1] Йоан 5:18 NIV (2010).

[2] Йоан 5:19-20 NIV (2010).

[3] Второзаконие 5:4-5 NIV (2010).

[4] Римляни 1:20 NIV (2010).

[5] 1 Коринтяни 13:12 NIV (2010): „Защото сега виждаме само отражение в огледало; после ще видим лице в лице. Сега знам отчасти; после ще знам напълно, както съм напълно познат“.

[6] Йоан 6:35.

[7] 1 Коринтяни 2:14; вижте също Римляни 8:7: „Грешния ум е враждебен на Бога. Той не се подчинява на Божия закон, нито пък може да прави това“.

[8] Римляни 8:5.

[9] Евреи 11:1 KJV.

[10] Йоан 1:1-2, 11.

[11] 1 Коринтяни 2:7-8.

[12] 1 Коринтяни 2:10 NEB; C.H. Dodd, ed., Новата Английска Библия. Новия завет. Оксфорд и Кеймбридж: Oxford University Press and Cambridge University Press, 1961.

[13] Ефесяни 1:9-12 NIV (2010).

[14] Битие 1:2 NIV (2010).

[15] Пак там.

[16] Пак там.

[17] Битие 1:9-10.

[18] Йоан 1:14 NIV (2010).

[19] 2 Коринтяни 5:17 NIV (2010).

[20] 2 Коринтяни 5:16.

[21] Галатяни 4:19: „Скъпи мой дечица, заради които отново съм в родилните болки, докато Христос се изобрази във вас“. Колосяни 3:4: „Когато Христос, който е вашия живот, се яви, тогава и вие ще се явите с Него в слава“. Римляни 8:11: „И ако Духът на Този, Който възкреси Исус от мъртвите живее във вас, Този, Който възкреси Христос от мъртвите ще даде живот и на вашите смъртни тела чрез Духа Си, Който живее във вас“.

[22] 2 Коринтяни 4:3-6 NIV (2010).

[23] Вижте Евреи 10:1 и Колосяни 2:17.

[24] 2 Коринтяни 3:7-11 NIV (2010).

[25] Вижте Битие 22:17.

[26] Евреи 8:5 NIV (2010).

[27] Евреи 9:8.

[28] 1 Коринтяни 14:33 KJV.

[29] Човек от висшия съвет на свещениците в древен Рим.

[30] Ефесяни 1:9-10 NIV (2010).

[31] Римляни 14:17 NIV (2010).

[32] 1 Коринтяни 15:44-49 NIV (2010).

[33] 1 Йоан 3:8.

[34] Стронг по-горе от G932. Базилея, баз-ил-и-ах; от 935 [базилеус; вероятно от 939 (чрез понятието за основата на сила; суверен]; кралска особа, т.е. управител или (завоевател) област (буквално или фигуративно: -царство, + царуване.

[35] Битие 49:8-12 NIV (2010).

[36] Битие 42:37.

[37] Вижте Битие 42:37.

[38] Вижте Битие 43:8-9.

[39] Вижте Стронг по-горе от H6557. Перетс, пе‘-ретс; същото като 6556; Перетс, името на двама израилтяни:-Пререс, Фарес.

[40] Вижте Стронг по-горе от H6556. Перетс, пе‘-ретс; от 6555; счупване (буквално или фигуративно):-пробиване; пробив (в), Х напред, празнина.

[41] Римляни 15:4 NIV (2010); вижте Йоан 5:39-40 NIV (2010) („Вие изучавате прилежно Писанията, понеже си мислите, че в тях имате вечен живот. Същите тези Писания са, които свидетелстват за Мен, но вие отказвате да дойдете при Мен, за да имате живот“.).