Г Л А В А 15 – Нацията Израел и ранната Църква

Образ и сянка

Бог е възнамерил да представи Израел като свята нация сред народите. Израел, обаче, никога не е бил предвиждан да бъде пълното изразяване на реалността на свята нация, а само като образ и сянка. Самият Израел беше нация основана на общо, естествено родословие, докато Божия Дом е духовна реалност, основана върху духовни взаимоотношения. Целия Израел беше свързан по кръв като една отделна човешка раса, потомци на Авраам, Исаак и Яков. Божият Дом, обаче, ще се състои от хора от всички раси, свързани чрез духа, за да представят пълния израз на любовта между Бог Бащата и Исус Христос Сина. В духовната подредба, образа и сянката на Авраамовата раса ще бъде заменено от Тялото на Христос, едното естествено, другото духовно.

На планината Синай, Бог разкри на Мойсей, че Той възнамеряваше да направи нацията на Израел образ и сянка на Тялото на Христос, като назначи Израел за царско свещенство и свят народ. „‘…Въпреки че цялата земя е Моя, вие ще Ми бъдете царство от свещеници и свят народ’. Тези са думите, които да говориш на Израилтяните“.[1] Този резултат, обаче, не дойде, поради страха на Израел към Бог и техния последвал отказ да приемат това предложение. Вместо да се изкачат в Божието присъствие като нация, те отговориха със страх и си определиха Мойсей като техен представител пред Бог.[2] Бог отговори като им даде Закона вместо този завет и избра племето, от което произлизаше Мойсей, да бъдат свещениците, които щяха да бъдат представители между Бог и народа, докато народа избра Мойсей да бъде посредника между тях и Бог. Вместо да станат нация от царски свещеници, само квалифицирани хора от племето на Леви бяха допуснати да функционират като свещеници.

Този специфичен провал дисквалифицира Израел от това да станат естествена картина на Божия Дом сред народите по тяхно време. Ако бяха приели Божието предложение и се бяха покорили на Божиите заповеди, те щяха да станат съществуващия ред на царски свещеници, сред които езическите вярващи в Христос щяха да бъдат интегрирани. Свещенството никога нямаше да бъде променено от съществуващия ред на Мелхиседек в реда на Леви.[3] Този съществуващ от преди ред е бил преди миграцията на Израел в Египет, и беше наименуван според Мелхиседек, свещеника, който послужи на Авраам с хляб и вино.[4]

Апостол Павел описва този специфичен инцидент, който доведе до Закона изместващ Божият възнамеряван завет с Израел, като „строгостта“ или „суровостта“ на Бог, и предупреди езичниците да не следват този пример на неверие.

Говоря на вас езичниците. Понеже съм апостола на езичниците…. Защото, ако тяхното отхвърляне е примирението на света, какво ще бъде тяхното приемане, ако не оживяване от мъртвите… Ако корена е свят, такива са и клоните. Ако някои от клоните са били отсечени, и вие, въпреки че сте дива маслина, сте били присадени сред другите и сега участвате в хранителните сокове от корена на маслината, не се хвалете срещу тези клони. …Затова размислете за благостта и суровостта на Бог: суровост към тези, които падат, но благост към вас, при условие  че продължавате в тази благост. В противен случай вие също ще бъдете отсечени. Но, ако не продължават в неверие, те ще бъдат присъдени, защото Бог може да ги присади наново.[5]

Апостол Петър се съгласява и заявява, че езичниците наистина са процъфтели, докато Израел е бил отхвърлен, поради тяхното неверие:

Като идвате при Него, живия Камък – отхвърлен от хората, но избран от Бога и скъпоценен за Него – вие също, като живи камъни се съграждате в духовен дом, за да бъдете свято свещенство, принасящи духовни жертви, приемливи за Бог чрез Исус Христос. …Те се спънаха понеже не се покориха на посланието – което също е това, за което те бяха определени. Но вие сте избран народ, царско свещенство, свят народ, народ принадлежащ на Бог, за да можете да изявявате хваленията на Този, който ви е призовал от тъмнината в чудесната светлина. Някога не бяхте народ, но сега сте Божия народ; някога не бяхте получили милост, но сега получихте милост.[6]

Възнамеряваната цел на Бог за Израел като нация беше да ги покаже като модела на небесния ред и култура сред народите по земята. Ако Израел бяха избрали да приемат изгодните интереси на Божието обещание към Авраам, на които те бяха наследници, Бог щеше да ги направи царство от свещеници и свят народ. Важно е да се отбележи, че им беше дадена тази възможност преди Закона да им беше даден на планината Синай.

Първоначалният план на Бог беше да ги направи картина на духовния дом сред народите по света, докато реалността на дома напълно мигрира от небето на земята. Те щяха да бъдат поставените представители на Тялото на Христос докато дойде тяхното последствие след възкресението и възнесението на Самия Христос. В очакване на тази съдба, Бог ги подреди родствено в семейство, домочадие, род и нация, за да създаде една органична форма, която да подслони същността да бъде царско свещенство и свята нация.

Бог ги доведе до планината Синай, за да потвърди намерението Си да изпълни обещанието Си към техния праотец Авраам, с тях. Те бяха сегашните наследници по отношение на завета направен преди сътворението, обещанието, за който беше дадено, преди повече от 400 години, на Авраам. Бог подреди тяхната нация преднамерено, за да подслони реалността на това обещание. Тя беше създадена по този начин, за да подхранва култура съвместима с обещанието за Потомство произлизащо от тази нация, което да стане изпълнението на обещанието. Техния отказ да се покорят на Бог и да приемат направеното им предложение не унищожи Божието намерение за тях, понеже обещанието към Авраам можеше да бъде изпълнено единствено чрез тях.

Израел не стана образа и сянката на една свята нация, в която Бог да събере хората от народите на човечеството, които щяха да бъдат призовани и избрани да бъдат Тялото на Христос. Вместо това, тяхната ценност в Писанието като образ и сянка е ограничено до начина на тяхната подредба като нация, тъй като Бог ги подреди по този начин, в очакване да им предостави възможността да станат изразяване на святата нация.

Закона им беше даден вместо обещанието, и той имаше ефекта да ги направи символ на реалността. „Закона е само сянка на добрите неща, които идват – не самите реалности. Поради тази причина той никога не може, чрез едни и същи жертви повтаряни непрестанно година след година, да направи съвършени онези, които се приближават, за да се покланят“.[7] В назначеното време, обаче, реалността се появи като Тялото на Христос. Винаги е било Божия план да донесе реалността в съществуване, но дори когато образа и сянката са замествали реалността, реда наследен от заместителя е определен да запознае хората със съществуването на реалността, и да ги направи запознати с нея.

Като част от употребата на това понятие, излагането на родословния запис на всеки, който е бил представен в Писанието, включително и Исус, е да покаже продължителността на развиващия се Божий план през човешките личности. Родословните сведения действат като писмени показания, потвърждаващи записа на Божия божествен ред, неумолимо разриващи се през поколенията на човечеството. Това е една очевидна декларация, че има божествен ред, чрез който всичко е подредено във физическото творение.[8] Тази повтаряща се и изобилна практика е, за да се събуди дори случайния наблюдател за факта, че видимия ред е образ и сянка на един невидим ред, който е не по-малко реален от видимия ред. Познаването на видимия ред е предназначено да предразположи разбирането на човечеството за съществуването на този духовен ред и да предизвика доверяване на него като средство за влизане в определената цел, която стои в основата на познатия физически ред.

Духовния ред на Божи Дом

Очевидната разлика между Авраамовия дом и Божия Дом е тази, че единият е естествен дом, а другият духовен. Докато Израел беше върху естествено родословие и една обща история, Божият Дом се състои от хора от всички раси, които са преминали през процес на новорождение в една нова раса:

Затова, помнете, че преди вие, които бяхте езичници по рождение и наричани „необрязани“ от тези, които се наричат „обрязването“…помнете, че в онова време бяхте отделени от Христос, изключени от гражданството в Израел и чужденци на заветите на обещанието[.] …Следователно, повече не сте странници и чужденци, но сте съграждани с Божиите хора и също сте части от Божието домочадие, съградени върху основата на апостолите и пророците, със Самия Исус Христос като краеъгълен камък. В Него цялото здание е свързано и се издига, за да стане свят храм в Господа. И в Него вие също се вграждате заедно, за да станете обиталище, в което да живее Бог чрез Духа Си.[9]

Израел представлява подредбата на естествения дом, докато духовния дом е Тялото на Христос.

В една свята раса, съставена от юдеи и езичници заедно, естествения род е заменен от духовно бащинство. Апостол Павел, в първото си от двете писма до Коринтската църква, им заявява своя бащински статут, заедно с намеренията си действително да ги дисциплинира, както би направил някой отговорен баща, като се има пред вид състоянието на бунт, в което се намираха, срещу предишните му инструкции, пишейки:

Пиша това не, за да ви засрамя, но за да ви предупредя като мой скъпи деца. Дори и да имате десет хиляди настойници в Христос, нямате много бащи, защото в Христос Исус аз станах ваш баща чрез евангелието. Затова ви моля да ми подражавате. Поради тази причина ви изпратих Тимотей, моя син, когото обичам, който е верен в Господа. Той ще ви напомни за моя начин на живот в Христос Исус, което е в съгласие с това, което уча навсякъде във всяка църква. …Какво предпочитате? Да дойда с тояга на дисциплиниране, или да дойда в любов и с неженен дух?[10]

Както Авраам, Павел разбираше, че има едно съществуващо обещание, което беше изпълнено, за да се разкрие Христос. За Авраам, обещанието щеше да се изпълни, когато неговия естествен потомък се роди; но за Павел, потомъка на Авраам е един духовен човек, в който човешките раси могат да се съберат като Божия Дом, което включва всички онези, които Бог ще призове да бъдат събрани по този начин. Видението на Павел, обаче, далеч надвишаваше това на Авраам. Бог даде на Авраам видението за една раса идваща от него, която щеше да произведе Потомъка, който щеше да изпълни обещанието на благословение на всичките народи. Но, Павел получи откровение от Бог, заедно с благодатта на управление, да доведе езичниците в това обещание:

Със сигурност сте чули за управлението на Божията благодат, която ми е дадена заради вас, която е, тайната разкрита ми чрез откровение….

…Тази тайна е, че чрез евангелието езичниците са наследници заедно с Израел, части заедно на едно тяло, и заедно участват в обещанието в Христос Исус.[11]

Бог винаги е възнамерявал Исус, Потомъка на Авраам, да произведе една свята раса, която да включва всички паднали синове на Адам, независимо от техния човешки расов произход, тъй като Адам беше първия Божий син, и всички хора в края на краищата са негови потомци. В пророческия псалм относно ролята на Исус като помазания Цар над Божия Дом, Давид записа Божията декларация за Исус: „Ти Си Мой Син; днес Аз станах Твой Баща. Поискай от Мен и Аз ще Ти дам народите за Твое наследство, краищата на земята за Твое притежание“.[12] Това, по дефиниция, ще бъде една свята раса, тъй като те ще се върнат при Бог чрез Исус, обещания Изкупител от потомството на Авраам.

Божият Дом трябва да бъде извлечен от всички народи на човечеството, и сред тях да бъде показана небесната култура. Техният ред ще позволи показването на благодатта и добротата присъщи за Божията природа. Тъй като те ще бъдат извлечени от разнообразието на всички различни расови и културни произходи на човечеството, Божият Дом очевидно ще бъде духовен дом.

Както Авраам е патриарх на народа на Израел, апостол Павел е духовния патриарх на езичниците. През времето на своя живот, Павел пътуваше през цялото Средиземноморие, носейки добрите новини на езичниците. Той беше, без съмнение, бащата на ранната езическа църква в гръцко-римския свят.

С падането на Ерусалим от римските армии през август 70 г. сл. Хр., Ерусалим повече не беше центъра на влияние на християнската вяра. До тогава, Павел беше установил Църквата в езически градове като Коринт, Ефес и Рим, което стана видимия ред на Новозаветната църква. Този ред щеше да остане непокътнат през годините на преследването на църквата от римските власти докато император Константин не промени модела. Той реорганизира реда на Църквата така че да задоволи изискванията на отчетността на светската империя. Този модел е преобладавал, до днешно време, под формата на държавната църква.

Църквата в Ерусалим

Църквата започна в Ерусалим и беше състояща се изключително от юдеи, и остана по този начин до падението на Ерусалим и разпръскването на Израел. Тогава модела установен от Павел стана превъзхождащото изразяване на Тялото на Христос по света.

Първоначалния ерусалимски модел даваше прозрение в това как Тялото на Христос оперираше в един град. Обаче, модела установен от Павел функционираше на всички нива, от основния модел на баща и син до духовни семейства, домочадия, области и в живота на Павел, се издигна, за да стане свята нация сред народите на човечеството.

Новия завет представя една картина на Тялото на Христос развиващо се през всички етапи, за да стане пълно, дори и ограничено, изразяване на пълното Божие намерение. Част от неговото развитие се наблюдаваше в град Ерусалим. Сред главните развития на тази ранна група от вярващи беше нуждата от правилно разпределяне на материалните ресурси, поради приближаването на сурови икономически проблеми, и почти мигновеното развихряне на силно преследване срещу тях от управниците на храма.[13] Споделяйки една обща съдба, те се обръщаха един към друг за утеха и помощ.

Апостолите снабдиха лидерство и въведоха реда на помощници, които да подпомагат правилното и безпристрастно разпределение на материалните помощи. Те правеха разлика между управление, което дава духовна дирекция и надзор и такова, което прислужваше на материалните нужди. Апостолите се посветиха на Словото на Господа и на молитвата, докато дадоха инструкции, които щяха да доведат до управление предназначено да снабди правилно разпределение на ресурсите за общите нужди. Те избраха седем мъже, които да надзирават разпределението на ресурсите. Те избраха тези мъже понеже бяха „пълни със [Святия] Дух и с мъдрост“.[14] Самите апостоли заявиха: „Ние ще прехвърлим тази отговорност на тях [седмината] и ще дадем вниманието си на молитвата и служението на словото“.[15]

Материалното снабдяване дойде от доброволната щедрост на самите ранни вярващи. Това спонтанно споделяне на ресурси изглежда емблематично за начина, по който те демонстрираха усещането си за единство и общност. Скоро след началото на църквата на деня на Петдесятница, беше записано, че:

Всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо. Те продаваха имоти и притежания, за да дават на всеки, който има нужда. Всеки ден продължаваха да се събират заедно в дворовете на храма. Разчупваха хляб по къщите си и ядяха заедно с радостни и искрени сърца, хвалейки Бога и радвайки се на благоволението на всички хора. А Господ прибавяше към техния брой онези, които се спасяваха.[16]

Когато броят им нарасна, те се нуждаеха от установен ред. Апостолите продължаваха да функционират в ролята на бащи, снабдяващи духовна грижа и дирекция за младата църква, докато дяконите (първоначално седемте помощника, посветени на материалното снабдяване) бяха отговорни за разпределението на материалните помощи.[17]

Следващото голямо предизвикателство, пред което те се изправиха дойде под формата на преследване. То започна с арестуването на апостолите Петър и Йоан, което стана вследствие на „едно очевидно чудо“ извършено пред самите порти на храма в Ерусалим. Ефектите от това грандиозно събитие станаха невъзможни за игнориране от юдейските лидери. Нарастващите последици от Исус от Назарет стана проблем за тези лидери. Неговото влияние се разпространяваше бързо чрез поученията на учениците Му. Тези поучения често бяха съпровождани от демонстрация на чудотворна сила, което водеше до бързо увеличаване на броя на последователите на Исус.[18]

Имаше враждебна реакция от страна на властите на храма, които започнаха да се страхуват от растящото влияние на учениците на Исус и връзката, която се правеше между разпъването Му от римляните и тяхното тайно споразумение с властите на храма. Лицето на това преследване беше един млад равин, от Тарс Киликийски, който учеше в храма по това време. Този млад равин, чието име бе Савел, беше контактната точка между враждебната реакция от храма и преследването на последователите на Исус.

Вместо да ги обезсърчи, преследването имаше ефекта да засили решителността на вярващите. С убиването на Стефан, един от седемте дякона, вярващите бяха разпръснати нашироко.[19] За известно време, само апостолите останаха в Ерусалим. След като Савел (преименуван на Павел) се обърна, преследването изглежда стихна и Църквата отново започна да се установява отново в Ерусалим. Обаче, започна нов рунд на преследване, и то претендираше за живота на Яков, брата на Йоан, и самият Петър беше затворен.[20]

По това време, обществените събрания в храма повече не бяха възможни, така че те започнаха да се събират тайно по домовете. През това време, някои от апостолите и дяконите се осмелиха да отидат отвъд Ерусалим. Петър посети дома на Корнилий, римски стотник, който беше настанен в Кесария, и първите езически обръщенци се прибавиха към Църквата.[21] Филип отиде в Самария и от посещението му последваха много обръщенци. Петър и Йоан по-късно бяха изпратени, за да установят църквата в тази област.

Ерусалимската църква в началото установи усещане за общност сред вярващите, заедно със съпровождащия ред, който доведе до техния духовен растеж, и правилно разпределение на материалните ресурси. Беше някъде по-късно, след преследването в Ерусалим и първото разпръсване на много вярващи в езическия свят, когато възникна един ред, който обхващаше повече от този, който се появи първоначално в Ерусалим. Павел щеше да води този напредък сред езичниците, и реда на Църквата щеше да приеме по-голяма сложност, тъй като се изправяше пред предизвикателствата в и извън Ерусалим. Бавно се появи картината на Тялото на Христос, състоящо се от юдеи и от езичници.

Накрая църквата в Ерусалим щеше да се изправи пред крайни икономически затруднения и щеше да получи материални снабдявания от езичниците, което щеше да установи Църквата като нация сред нациите на човечеството. Този резултат беше постигнат след много тежки битки, които изискваха огромни промени на мисленето, особено сред юдейските вярващи.

Централната фигура водеща този напредък беше Павел, младият юдейски равин, преди наричащ се Савел, който в началото водеше преследването на Църквата в полза на юдейските власти. Неговото апостолско управление ръководеше бързото издигане на Църквата в гръцко-римския свят и донесе въпроса за примирението между юдеите и езичниците в Тялото на Христос на първа линия. След като въпроса най-накрая беше установен, след апостолския съвет в Ерусалим,[22] растежа на Църквата сред езическите народи беше доста бърз. До падението на Ерусалим през 70 г. сл. Хр., е имало множество центрове на християнската вяра на места като Ефес, Коринт и самият Рим. Юдейското влияние върху Църквата спря внезапно с разрушаването на Ерусалим, и реда, който Павел установи, стана основата за управлението на Църквата.

Управлението на Павел на тайната на Тялото на Христос

Поради тази причина аз, Павел, затворник на Христос Исус заради вас езичниците –

Със сигурност сте чули за управлението на Божията благодат, която ми е дадена заради вас, което е, тайната, която ми е разкрита чрез откровение, както вече накратко ви писах. Четейки това, тогава, вие ще можете да разберете моето прозрение в тайната на Христос, която не беше направена позната за хората през поколенията, както сега е разкрита чрез Духа на Божиите апостоли и пророци. Тази тайна е, че чрез евангелието езичниците са сънаследници с Израел, членове заедно на едно тяло, и заедно участват в обещанието в Христос Исус.

Аз станах служител на евангелието чрез дарбата на Божията благодат, дадена ми чрез работата на Неговата сила. Въпреки, че съм най-малкия от най-малките от Божиите хора, тази благодат беше дадена на мен: да проповядвам на езичниците изобилните богатства на Христос, и да направя ясно на всеки управлението на тази тайна, която през миналите векове е държана скрита в Бог, Който е създал всичко. Неговото намерение е сега, чрез църквата, многообразната мъдрост на Бог да бъде направена позната на началствата и властите в небесните области, според вечното Му намерение, което Той изпълни в Христос Исус нашия Господ. …Поради тази причина аз коленича пред Татко, от Когото всяко семейство на небето и на земята получава своето име.[23]

Ясно е, че самият Павел е инструмента, чрез който тайната и нейното управление са били разкрити на останалите апостоли.[24] Павел започва своето пътуване като взема други със себе си. Варнава и неговия братовчед Йоан Марк са сред първите му другари, които са изпратени от Антиохия.

След като Павел и Варнава се разделят заради надеждността на Йоан Марк, Павел си избира Сила и Тимотей да го придружават в следващото му голямо пътуване. През времето, много други стават част от групата, с която той пътува и работи. След известно време, Павел започва да говори за Тимотей като за своя любим син. Той също така говори за цели групи от хора като за свои деца, и започва да говори и да действа като техен баща.[25] Той инструктира Тимотей да следва примера на неговото служение, след неговия опит във взаимоотношението му с Павел: „Тогава ти, сине мой, бъди силен в благодатта, която е в Христос Исус. И нещата, които си ме чувал да казвам в присъствието на много свидетели, повери на благонадеждни хора, които също така ще бъдат квалифицирани да учат другите“.[26] Павел беше открил в Tимотей един благонадежден син, когото той отгледа, за да стане лидер в Тялото на Христос. Неговото бащинско посвещение към Тимотей е изразено в този съвет. Павел пътуваше с Тимотей много години и го изложи на същия вид ученичество, на който Исус изложи Своите дванадесет ученика. Както при Исус и дванадесетте, взаимоотношението на Павел с Тимотей беше такова като на посветен баща и верен син. Точно както дванадесетте станаха лидерите на Църквата през първото поколение, учениците на Павел, като Тимотей и Тит, узряха, за да станат лидерите на второто поколение и снабдиха продължителността, необходима за напредъка на Царството в следващите поколения.

Павел считаше вярващи в цели градове за свои духовни деца. Както беше отбелязано по-рано, в своето писмо до Коринтяните, той се обръща към тях с близостта на един баща, който беше ядосан поради тяхната незрялост, разделение, арогантност и липса на морално съзнание. Той разбираше, че имаше задължение да ги конфронтира и да изиска да си променят начина на живот, за да се съобразят със стандартите, които той беше установил чрез инструкциите си и чрез начина си на живот.

Неговото влияние се простираше отвъд отделни личности и градове до цели области. Той даде наредби на църквите в Галатия редовно да отделят определени суми пари, за да помагат на братята в Ерусалим във времето на суров глад.[27] Павел и Варнава установиха църквата в градове като Антиохия, Икония, Листра и Дервия, в областта позната като Галатия. Същото беше истина за един по-голям размер църкви в областта Македония,[28] която включваше градове като Филипи, Солун и Берия.

Това е развиването на управлението на Павел. Той започва като духовен баща на синове като Тимотей и Тит. След това неговото духовно семейство се разраства, за да включва домочадие в много градове. Когато влиянието му се разширява в области, тези, които гледат на него като на духовен баща упражняват влияние подобно на родовете в племената на Израел. Неговите родове не са ограничени до една единствена област, но са пръснати из гръцко-римския свят. До времето когато поисква да застане пред цезар и е изпратен в Рим, той бе неоспоримия лидер на християнската вяра извън Израел. Той е патриархалната фигура в Църквата сред езичниците.

Павел използва своето положение като баща на хората, за да ги обучава в зрялост, за да могат да изпълнят съдбите си. Неговите синове, които изтърпяха дисциплинирането на своето обучение под неговата ръка, станаха зрели лидери, на които можеше да се повери вярно да представят Господа в градовете, областите и народите. Той остави Тимотей в Македония, а Тит в Крит, за да поставят стареите в градовете на тези области, за да се грижат за Божиите хора по начина, по който първите апостоли подредиха реда в Божия Дом в град Ерусалим. От това място, като баща на домочадие в един град, той предизвикваше онези, които бяха от неговото домочадие да приемат напълно всички вярващи в този град, без значение дали принадлежаха към неговото домочадие или към други, като тези на Аполос или на Петър.[29] Той енергично спореше за единството на Тялото на Христос, не само сред домочадията, но също и сред целите раси.[30]

Където неговото влияние се разширяваше до области, Павел призоваваше родовете да събират средства и да изпращат помощ на юдеите, които напълно отхвърляха неговото апостолство и влиянието. Въпреки че Павел без съмнение беше патриарха на езическата църква, той признаваше влиянието на другите лидери и сред юдеите и сред езичниците. Той разшири ранната форма на управление на апостолския съвет да включва представяне от апостолите, които работеха сред езичниците,[31] установявайки формата за разрешаване на важни въпроси за цялото Тяло на Христос.

Управлението на Павел служеше, за да постигне на еднакво важните цели на дисциплиниране и обучаване на отделните хора в зрялост, за да могат да изпълнят своята лична съдба, докато поддържат единството на Божия Дом. В преследването на последната цел, той беше безкомпромисен в своята опозиция към сектите и деноминациите, и никога не престана да говори смело и последователно в защита и подкрепа на единственото Тяло на Христос. Винаги беше ясно за него, че реда в Божия Дом беше предназначен да показва реда, който е в небето, тъй като това е един и същ дом, без значение дали ще е на небето или на земята.



[1] Изход 19:5-6.

[2] Второзаконие 5:5: „По това време аз стоях между Господа и вас, за да ви обявя словото на ГОСПОДА, понеже вие се страхувахте от огъня и не се качихте на планината“.

[3] Вижте Изход 19:22, 24 отнасящо се за „свещеници“ сред хората, въпреки че това е преди създаването на левитското свещенство и хората все още са в състояние на излизане от Египет. Преди Бог да установи реда на Леви, е имало съществуващ ред на свещеници сред хората, реда на Мелхиседек.

[4] Вижте Битие 14:18-20; вижте Евреи 7.

[5] Римляни 11:13-23 NIV („доброта“); вижте също и KJV („строгост“).

[6] 1 Петрово 2:4-10.

[7] Евреи 10:1.

[8] Римляни 1:20 NIV (2010): „Защото от създаването на света Божиите невидими качества – Неговата вечна сила и божествена природа – е била ясно видима, разбирана от това, което е било направено, така че хората са без извинение“.

[9] Ефесяни 2:11-22.

[10] 1 Коринтяни 4:14-21 NIV (2010).

[11] Ефесяни 3:2-6.

[12] Псалм 2:7-8 NIV (2010).

[13] Вижте Деяния 2-8.

[14] Деяния 6:3.

[15] Деяния 6:3-4. Термина „дякон“ бил приложен към тази функция, тъй като е описателен за действията на един прислужник или сервитьор, който търчи за поръчки и изпълнява помощна служба, обикновено от рода на прислужване. Такъв човек типично има дар на помагания и се удоволства в това да служи на другите.

[16] Деяния 2:44-47 NIV (2010).

[17] Бележка за изучаване:  Това изпълнява пророческия символ на Исус, даден на юдеите в случая, когато Той нахрани множества от по пет и четири хиляди: „…Все още ли не виждате нито разбирате?“ Исус попита учениците Си: „Сърцата ви закоравели ли са? Имате ли очи, но не можете да виждате, и имате ли уши, но не множете да чувате? И не помните ли? Когато разчупих хлябовете за петте хиляди, колко пълни кошници с парчета събрахте?“ ‘Дванадесет’, отговориха те. ‘А когато разчупих седемте хляба за четирите хиляди, колко пълни кошници с парчета събрахте?’ Те отговориха: ‘Седем’. Той им каза: ‘все още ли не разбирате?’“ (Марк 8:17-21). Самия Исус беше Хлябът от небето, и щеше да снабди нуждата от духовна и естествена храна на Своите последователи. Първото разпределение на това снабдяване се случи, когато дванадесетте апостола се натовариха с духовната грижа за Ерусалимската църква, докато предадоха задачата по разпределянето на  материалните блага на седемте дякона.

[18] Вижте Деяния 3:11 до 4:21.

[19] Вижте Деяния 7 и 8.

[20] Вижте Деяния 12.

[21] Вижте Деяния 10.

[22] Вижте Деяния 15.

[23] Ефесяни 3:1-15 NIV (2010).

[24] Вижте Галатяни 2:6-10.

[25] Вижте, например, 1 Коринтяни 4:14-21.

[26] 2 Тимотей 2:1-2.

[27] Вижте 1 Коринтяни 16:1-4.

[28] Вижте 2 Коринтяни 8:1-15.

[29] Вижте 1 Коринтяни 1:10-13.

[30] Вижте Галатяни 3:26 и Ефесяни 2:19-22.

[31] Вижте Деяния 15.

следваща глава Г Л А В А 16 – Свята нация