Г Л А В А 11 – Функциониране като бащи и синове

Исус напълно представи едно разбиране за истинско взаимоотношение с Бог като Баща. Ранното отклоняване на Адам от неговото замислено взаимоотношение с Бог остави непоказано възнамеряваното взаимоотношение на Бог с хората като синове. Обръщането на Адам към културата без баща не дава никаква информация на човечеството как да живее във взаимоотношение с Бог като Баща, Когото обича и на Когото се доверява.

Евангелията, обаче, представят Исус Христос като Божия Син и запознават човечеството със заявената цел на завършване на всичко, което липсва при Неговия предшественик, Адам. Сведенията на Лука и Матей представят Исус чрез пълен и преднамерен родословен запис. Лука представя Исус като Божия Син, произлизащ от Адам през непрекъснатата линия на 62 поколения. Сведението на Матей Го показва и като Цар, потомък на Давид от дома на Юда, и като изпълнението на обещанието на Авраам, като потомството, чрез което завета преди сътворението щеше да бъде изпълнен на земята.

Въведението на Евангелието на Йоан идентифицира Исус като вечно съществуващото Божие Слово, чрез Когото е била оформена вселената и Който се явява като въплътения Бог „пълен с благодат и истина“.[1] Четвъртия писател на Евангелието е Марк, книжника записващ посланието за Исус от апостол Петър, а неговото послание е непогрешимо. Той пише: „Началото на евангелието за Исус Христос, Божия Син“, и започва историята с това как Бог установява Исус като Неговия Син при кръщението Му от Йоан в река Йордан. „И Исус излезе от водата, Той видя небето разкъсано и Духа се спускаше върху Него като гълъб. И глас дойде от небето: ‘Ти Си Моя Син, Когото обичам; с Теб Съм удовлетворен’“.[2] Целта за идването на Исус на земята включваше изпълнението на изискванията на завета преди сътворението, но живота Му също така беше предназначен напълно да демонстрира как Божия Син, роден в света от човешки същества като бебе, щеше да се развие през етапите на човешкия живот. Въпреки че накрая Исус беше убит на кръста, беше възкресен от мъртвите, и възнесен на небето, живота Му дава една история изпълнена с детайли за Божия Син и Неговото взаимоотношение с Баща Му. Този живот беше предназначен да бъде един модел за разбирането на това как Бог се отнася към Своите синове и как Божиите синове се очаква да се отнасят към вечния Баща. Живота на Исус изпълни празнината, която Адам остави относно модела за разбиране на взаимоотношението между човека като син на Бог и Бог Бащата.

Когато Адам се обърна към позицията да бъде самотен в света, без Баща, Бог призна, че състоянието на Адам му дава право на хляба на своя труд.[3] Отделянето на Адам от Баща си също така доведе до отделяне от наследството, предназначено да го снабдява по този начин. Той и потомците му вместо това дойдоха до упование на силата на собствените си сили и умения в развитието и употребата на технологията.

Като Божий син, Адам имаше право да бъде снабдяван от дома на Баща си, докато се грижеше за управлението, което му беше възложено, и Царството, което той представяше беше достатъчно да снабдява  всичките му нужди от ресурси, така че управлението му да не бъде недостатъчно по някакъв начин. Баща му щеше да снабдява нуждата му от мъдрост, знание, съвет, разбиране и сила, всички ключови елементи, необходими за неговото успешно управление.

Бог щеше да предава Своето снабдяване и директно и индиректно. Директното предаване щеше да се случва чрез контакта Дух с дух. Индиректно, снабдяването вече беше представено в реда и структурата на творението около него, които Адам щеше да извика. Взаимоотношението на синовство, в което Бащата обича сина и сина се доверява на Бащата, е необходимо, за да може този ред на управление и снабдяване да може да функционира.

Взаимоотношението между Исус и Бог Бащата показва това взаимоотношение перфектно. Въпреки че бащата остава невидим, Неговата божествена доброта се показва сияйно чрез думите и делата на Исус. За Своята част, Исус се облече в ролята на син, давайки на човечеството една пълна картина за реда на взаимоотношението, което Бог е представил, когато направи човека Свой син. Следователно, живота на Исус е предназначената отправна точка за разбиране на взаимоотношението баща и син, както Бог първоначално го е възнамерявал.

Дете се роди

Необичайна враждебност се противопоставяше на встъпването на Исус в света. Сатана нареди нещата Той да бъде убит още с пристигането Си чрез цар Ирод, управника на Израел по време на раждането на Исус, който беше показал преди това, че няма да търпи никакви потенциални предизвикателства на своето управление. Ирод беше известен със своето убийствено елиминиране на всяка опозиция на неговото управление.[4] Бог не използва божествени прерогативи, за да повлияе благосклонно обстоятелствата около пристигането на Исус, тъй като тези привилегии типично не биха били на разположение за нормалното човешко раждане.

Вместо това, Бащата въведе Сина в най-суровите обстоятелства. Въпреки че някои избират да виждат обстоятелствата около раждането на Исус като възхвала на бедността, те се разбират по правилно като една уклончива стратегия, която позволява на Сина да дойде, незасечен от врага, докато среща изпита на обстоятелствата, в които хората могат да бъдат родени. Бащата взема предимство пред гордостта на Сатана и неговата неспособност да си представи, че Божия Син ще дойде в такива смиряващи и оскъдни обстоятелства. Врага не търсеше Царя на царете в ясла, роден сред животните.

Подобно, когато Ирод продължи своето неуморно преследване на Христос чрез избиването на децата, Бог инструктира Йосиф да скрие семейството в Египет до смъртта на Ирод. За един юдеин, пребиваването в Египет беше напомняне на техния период като роби в тази страна. Сатана, очевидно забравил пророческото значение на нацията Израел като образ и сянка на Исус, бивайки поробени и освободени от Египет, не можеше да види значимостта на това Исус да следва път, за да изпълни пророчеството: „От Египет повиках сина си“.[5] Бог едновременно защити Сина и изпълни пророчеството, като по този начин установи Исус като истинското изпълнение на пророческото слово.

Обстоятелствата около раждането на Исус демонстрират ролята на Бащата в представянето на един син. Бащата защитаваше Сина, дори когато Той установяваше безупречното свидетелство, което подкрепяше твърдението на Исус, че е Божия Син. Той правеше това чрез доказателство, че Самия Исус не можеше нито да го извърши, нито да го повлияе.

Ранните събития от живота на Исус показват същото това качество на взаимоотношението между Него и Бащата. Веднага след като Исус имаше капацитета да откликва на Бог като син, Той започна да търси разбиране за Своя Баща. Беше обичайно за едно момче, на 12-годишна възраст, да започне да чиракува в бизнеса на баща си. Когато беше на 12 години, Исус съпроводи родителите си до Ерусалим. Той остана назад в храма, за да се съветва с учените, казвайки на Мария, че е направил това понеже „трябва да бъде около бизнеса на Баща [си].“[6] Исус знаеше, че въпреки ,че Йосиф изпълняваше ролята на земен баща, Бог беше истинския Му Баща и, на Неговата възраст, отговорността Му беше да започне да чиракува в бизнеса на Баща Си. Докторите по закона в храма бяха най-добрия и най-пълния източник на информация, която беше на разположение, за да Му помогне  да разбере природата на бизнеса на Баща Си. Той имаше достатъчна яснота на разбиране, за да търси най-пълното разбиране на Своята идентичност и цел от пазителите на това знание.

Живота на Исус от 12-годишна възраст докато стана на 30 години е обобщен в изявлението: „Исус растеше в мъдрост и ръст, и благоволение пред Бог и хората“.[7] Павел също щеше да напише за Исус: „Въпреки че беше Син, Той се научи на покорство от това, което пострада“.[8] Бащата допусна всяка форма на изпитание, на което едно човешко същество щеше да бъде подложено, да придружава Исус, докато Бог внимателно наблюдаваше напредъка Му и Му даваше всяка помощ, от която се нуждаеше. Татко не остави просто Исус на обстоятелствата на живота докато стана на 30 години. Пътя на Исус беше положен внимателно, така че страданието Му и изпитанията да могат да инсталират пластовете на покорство, необходими за изтърпяването на напрежението породено от Неговата съдба.[9] Божието намерение беше да Го подготви за времето на Неговата зрялост чрез инцидентите, които оформиха качеството на Неговите отклици. Нещата, които Той пострада бяха свързани директно със специфичното покорство на Бащата, изисквано от уникалната Му съдба. Въвличането на Бащата в процеса е ясен и неамбициозен. Исус растеше в Благоволението на Бог като се подчиняваше на водителството на Духа и на инструкцията на Писанието, и двете от които информираха последователно Неговите решения.

Бог показа резултатите от обучението на Исус за нас да ги наблюдаваме когато, веднага след кръщението Му, Святия Дух Го заведе в пустинята, за да бъде изкушаван от дявола.[10] В трите записани изкушение, Исус отговори на врага със силата на словото на Духа, приложимо за ситуацията. Той потвърди това слово чрез използването на духовен текст. Обаче, когато Сатана се опита да разруши този процес като сам използваше Писанията, Исус бързо разпозна тази лукава употреба на Писанието предназначена да произведе непокорство и смърт. Исус възстанови правилната власт на Писанието, бивайки запознат с гласа на Духа. През цялото Си служение, Той постоянно щеше да показва Своето познаване на Духа в употребата Си на Писанието и щеше да разпознава злоупотребата с Писанието от тези, които бяха добре подковани в познаването на текста, и на традиционните тълкувания, но несъзнаващи Духа.

Изкушението и отговорите на Исус разкриват резултата от преднамерената подготовка на Бащата на Сина с пълното знание на съдбата на Сина. Изпитанията на Исус произведоха зависимост от Божия Дух, докато се употребяваше познаването на текста на Писанието. Това беше Неговия последователен модел на отговор. Неговия Баща аранжира изпитанията, за да Го заведе до все по-високи нива на зрялост и подготвеност. Тези прогресивни нараствания бяха доказателството за Неговото растящото благоволение от Бог, и понеже Той беше ясно разпознат чрез Своите праведни отклици, благоволението от хората също потече.

Освен това, Бог публично декларира на света Своята наслада при кръщението на Своя Син от Йоан, когато Исус беше на 30 години, заявявайки: „Това е Моя Син, Когото обичам; в Него е Моята наслада“.[11] Това не е изявлението на един отсъстващ баща, който се появил отново след 18 години, но е представянето на Неговия Син като Неговия назначен наследник и представител. Тъй като Самият Бог беше надзиравал всеки аспект от Неговото обучение, Той можеше да свидетелства на света за съвършенството на Исус. Христос не беше пожертван на кръста три години и половина по-късно, за да бъде усъвършенстван в Своето покорство към Татко. По-скоро, това беше Неговото покорство през предходните 30 години от Неговата неизвестност, което Го направи съвършен и Го квалифицира и за това да представя Татко съвършено в годините на Своето служение и за  това да бъде непорочната Жертва на кръста.

Раждането на Исус, ранните Му години и представянето Му на света, демонстрират ръката на Татко в отглеждането на един зрял Син. По същия начин, трите години на служение на Исус представят детайлен поглед в структурата и функцията на взаимоотношението между Бащата и Сина.

Понеже Исус дойде на земята, за да изпълни една съдба, която беше определена за Него преди основаването на света, Бащата избра времето, мястото и обстоятелствата, в които Той да бъде поставен. Тези неща бяха внимателна селекция аранжирана предварително, за да снабдят цялото обучение и подготовка, необходими, за да Го подготвят за Неговата съдба. Исус можеше да избере как да отговори на всяка една от тези подготовки за живота Му, и ако беше управляван от душата Си, Той щеше естествено да клони към обстоятелствата, които представяха снабдяване и протекция. Обаче, понеже Той никога не се отклони от Бог, Исус беше винаги воден от разбирателството, което Неговия Дух имаше със Святия Дух, Който живееше в Него. Още от детството Си Той търсеше разбирането за съдбата Си и преследваше едни модел на избор и селекция прицелен към изпълнението на Неговата съдба. По тази причина Той се наслаждаваше на благоволението и на Бог и на хората.

Подреждането на обстоятелствата на Исус и Неговите праведни избори в тези обстоятелства е демонстрирано в служението Му. Татко постави сред избраните ученици на Исус, Юда Искариотски, този, който щеше да Го предаде, и Исус идентифицира Юда като избор, който Бог Му беше дал: „Аз Те разкрих на тези, които Ти Ми даде от света… Докато бях с тях, Аз ги пазех и ги опазих чрез името, което Ти Ми даде. Никой не се изгуби, освен този, който е обречен на унищожение, за да се изпълни Писанието“.[12] Исус дори даде на Бог отчет, който включваше предателството на Юда. Все пак, Исус пое отговорност за Юда, тъй като Той го беше избрал да бъде сред дванадесетте. Исус направи този избор, знаейки напълно природата на Юда. „Тогава Исус отговори: ‘Не ви ли избрах аз, дванадесетте? Но един от вас е дявол!’ (Той имаше в предвид Юда, сина на Искариот, който, въпреки че беше един от дванадесетте, по-късно щеше да Го предаде.)“[13]

В модела на взаимоотношение Баща-Син, представен между Бог Бащата и Исус Христос Сина, Бащата осъзнаваше, че Сина имаше една вечна съдба, заради която Той беше дошъл в света. Отговорността на Бащата беше да подбере и подреди обстоятелствата на живота на сина, за да доведе изпълнението на съществуващата отпреди съдба. Изборите на Сина се движеха отсред подборите подредени от Бащата, но не включваха безкрайни възможни избори.

Връзката на Сина с Бащата Го направи да има ясна представа за нуждата от това да прави Своите подбори според Духа. Бивайки воден от Духа, Сина постоянно избира в съответствие със съвършената Божия воля. Ако, от друга страна, Той беше управляван от волята на душата Си, Неговите избори щяха да бъдат осведомявани главно от нуждата за оцеляване, и Той щеше да бъде неефективен за призива на вечната съдба. В този случай, Неговите избори щяха да бъдат обикновено различни от тези на Баща Му. Той щеше да бъде необучен и, по този начин, неквалифициран да изпълни вечната съдба.

Ти Си в Мен и Аз в Теб

Молитвата Ми не е само за тях. Моля се също и за тези, които ще повярват в Мен чрез тяхното послание, всички те да бъдат едно, Татко, точно както Ти Си в Мен и Аз в Теб. Нека и те да бъдат в Нас, за да повярва света, че Ти Си Ме пратил. Аз им дадох славата, която Ти Ми даде, за да бъдат едно както Ние сме едно – Аз в тях и Ти в Мен – за да бъдат доведени до пълно единство. Тогава света ще познае, че Ти Си Ме пратил и че Си възлюбил тях както Си възлюбил и Мен. Накрая, искам тези, които Си Ми дал да бъдат с Мен, където Съм Аз, и да виждат славата Ми, славата, която Ти Си Ми дал, защото Си ме възлюбил преди създаването на света. Татко праведни, въпреки че света не Те познава, Аз Те познавам, и тези знаят, че Ти Си Ме пратил. Аз те направих познат за тях, и ще продължавам да те правя познат, за да може любовта, която имаш към Мен да бъде в тях и Аз да бъда в тях.[14]

Когато живота Му навлезе в последния етап, точно преди кръста, Исус описа взаимоотношението между Себе Си и Татко в тази молитва към Бог. Това описание не оставя никакво съмнение, че живота на Исус беше свързан с живота в Татко по един почти неразделен начин. „Ти Си в Мен“ е посочване, че Исус представяше Себе Си като жива жертва, за да приюти присъствието на Татко. Като Дух, Татко можеше да живее в Исус „и да го желае и да го прави според благоволението Си“.[15] Татко подготви Исус за съдбата да приюти Божието присъствие по един безпрепятствен начин. Не съществуваше никакво независимо желание от страна на Исус да се състезава с използването на Неговата личност от Бог. Исус доброволно предаде цялото Си същество на Бог, за каквато и употреба Бог искаше да Го използва.

Избора на Исус на тази част определя доверието, което един син има към баща си. Това доверие не беше нито сляпо нито неосведомено, тъй като Самия Исус оценяваше напълно вечната цел, за която живееше на земята. Той се доверяваше на любовта на Своя Баща към Него и здраво вярваше в добротата на Своя Баща към човечеството. Той знаеше, че е дошъл да бъде Агнето, убито от основаването на света.

За да уповава напълно на Бог, всеки син трябва да има ясно осъзнаване за това каква е предназначена да бъде божествената му съдба. Това необходимо условие позволява на сина да се съгласи с подборите на бащата и да ги възприеме като свои желателни и съзнателни избори. Този процес беше, който позволи на Исус да заключи: „обаче не Моята воля, а Твоята да бъде“.[16] Иронията беше в това, че Исус направи избор, когато се беше съгласил с волята на Татко. Ето защо Той можеше да заяви тогава: „Никой не отнема [живота Ми], но Аз го давам доброволно…“[17] това също е причината защо същия избор, който определя любовта на Бог Бащата също определя начина, по който и Самия Христос обичаше: „Никой няма по-голяма любов от това, да положи живота си за приятелите си“.[18] Накрая, работата извършена от Бащата чрез Сина е точно толкова описваща Сина колкото и Бащата. Затова, можеше правилно да се каже, че: „Аз и Татко сме едно“.[19]

Преди да има своята собствена, отделна независимост, всеки син е в баща си. Божието намерение е такова, че целта за сина е да бъде продължение на идентичността на баща си. Когато Адам се отдели от Баща си, неговата обща представа беше загубена за човечеството, и независимостта замени приемствеността в определянето на съдбата. Дори когато е ясно, че съдбата на всеки човек е уникален израз на един съществуващ преди сътворението план, хората са склонни да се съпротивяват бивайки определяни от живота на някой друг. Като следствие, съдбата обикновено се разглежда отделно от разгръщането на огромни цели, които изискват участието на много поколения в едно и също разгръщане. Дори големи постижения в един живот са бързо забравяни, когато тези постижения не са част от една всеобхватна цел обхващаща много поколения. Докато, дори един живот, който допринася за изпълнението на една голяма цел оцелява един доста значителен период от време, понеже животите са предназначени да бъдат свързвани с изпълнението на вечните планове. В случая с Бог и Исус, големите планове бяха установени преди основаването на света от Бащата и Сина.

Специфичната подредба на баща и син е бил необходимия свързващ контекст, който е позволил участието на тази голяма, вечна цел във времето. Бащата е определил как ще бъде изразена любовта Му, на мястото, което Той избира за това изразяване, и Бог взема ролите и на Баща и на Син, чрез които да изрази божествената Си природа. Той е планирал „Единородният Му Син“ да бъде израза на всички аспекти на Неговата личност. Така че, Той подрежда за Сина да може да се справи с управлението на Неговата власт и сила, както и да говори за Него във всичко.

Квалифицирайки Сина, Той представя Исус като Своя изпълнителен представител. „В миналото Бог е говорил на предците ни чрез пророците много пъти и по различни начини, но в тези последни дни, Той ни говори чрез Сина Си….“[20] „Бог примиряваше света със Себе Си в Христос, като не считаше греховете на хората срещу тях“.[21] Оставайки в Бащата, Бащата щеше да покаже цялата Си власт и сила чрез Сина, а Сина можеше да претендира за легитимността да бъде израза на личността на Баща Си. Затова, въпреки че той имаше различно съществуване, Неговата цел остана тази на Баща Му. Изпълнението на целта на Баща Му достигна своя уникален апогей в този Син на Обещание, както беше предопределено.

Исус можеше, следователно, да каже, че делата, които вършеше не бяха Негови, а вършеше само това, което виждаше Баща Му да върши, понеже „Сина не може да върши нищо от Себе Си…“[22] Той остана в Бащата, дотолкова доколкото никой аспект от живота Му не беше ръководен независимо от Баща Му. С тази яснота на разбирането на Исус, не е трудно да се разбере защо съществото Му беше толкова травматизирано и Той извика: „…Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме забравил?“[23] Въпреки че Духът Му знаеше, че Той заема мястото на човека и понася реалността на отделянето от Татко, започнато от Адам, праведната Му душа беше изненадана от грубата реалност на това отделяне, понеже дори в душата Си, Той никога не е бил отделян от Бог, но винаги е стоял в Бащата.

Картината, която представя живота на Исус за взаимоотношението между Бащата и Сина е на такова, което не може да бъде разделено. Исус, Синът, е преднамерено съзнаващ, че съдбата Му е била предопределена от Бащата още от основаването на света, и Той последователно избира да прегръща тази съдба, дори от най-ранните дни на Своето обучение. Нещастията, които Го спохождат от най-ранна възраст са подредени целенасочено, за да произведат това, което е необходимо, за да се приготви пътя Му. Той се доверява на Бащата, Който подрежда тези обстоятелства, които оформят пътя, по който се появява Неговата съдба. Неговото упование на Татко, Му позволява да възприеме изборите на Баща Си като Свои, и Той, следователно, е удостоен със същия характер като този на Баща Му. Бащата, избрал съдбата на Сина, заедно с всички свързани с това обстоятелства, въвлича Сина в дълбоко приятелство. През времето Той предава на Сина цялата необходима мъдрост, знание, разбиране, съвет и сила, необходими за да ходи в и да изпълни съдбата Си. Той представя Сина и Го показва на света в най-пълното изразяване на Своята природа, което човек може да види. Тази божествена реалност определя взаимоотношението между Исус и Бог и е върховия образец за възстановеното взаимоотношение между Бог и човека.



[1] Вижте Йоан 1:1-14.

[2] Марк 1:1, 10-11.

[3] Вижте Битие 3:17-19.

[4] Ирод е имал история на необикновен насилник преди Исус да се роди. Той преди това е убил втората си жена Мариамне и двамата си сина Александър и Аристобулус. Имало е също широкоразпространени слухове, че Ирод е издал постоянно нареждане всичките седемдесет .Израилеви старейшини да бъдат екзекутирани при неговата смърт, за да има траур в Израел.

[5] Матей 2:15: „Когато те си отидоха, ангел от Господа се яви на Йосиф в сън. ‘Стани’ каза той ‘вземи детето и майка му и бягай в Египет. Стой там докато ти кажа, защото Ирод ще потърси детето, за да го убие’. Така че той стана, взе детето и майка му през нощта и избяга в Египет, където остана до смъртта на Ирод. И така се изпълни това, което Господ беше казал чрез пророка: ‘От Египет повиках сина Си’“ (Матей 2:13-15).

[6] Лука 2:49 KJV.

[7] Лука 2:52.

[8] Евреи 5:8.

[9] Контекста за цитата от Евреи 5:8 се чете: „През дните на живота на Исус на земята, той принесе молитви и молби с усърдни викове и сълзи към Този, Който можеше да Го спаси от смърт, и Той беше чут поради почтителното Си покорство. Въпреки че беше Син, Той се научи на подчинение от това, което пострада и, веднъж усъвършенстван, Той стана източника на вечно спасение за всички, които Му се подчиняват и беше определен от Бог да бъде първосвещеник според Мелхиседековия чин“ (Евреи 5:7-10 NIV (2010)).

[10] Вижте Матей 4:1.

[11] Матей 3:17.

[12] Йоан 17:6-12 (показва признаването на Исус на учениците, включително и на Юда, като тези, които Бог Му е дал и на неизбежността един от тях да Го предаде).

[13] Йоан 6:70-71.

[14] Йоан 17:20-26 NIV (2010).

[15] Филипяни 2:13 KJV.

[16] Лука 22:42.

[17] Йоан 10:18.

[18] Йоан 15:13.

[19] Йоан 10:30.

[20] Евреи 1:1-2 NIV (2010).

[21] 2 Коринтяни 5:19 NIV (2010).

[22] Вижте Йоан 5:19.

[23] Матей 27:46; Марк 15:34.