Г Л А В А 10 – Баща и синове

…Адам, Божия син.[1]

 

„Син“ е термин, който описва потомък от личността на един баща. Да се предаде образа и подобието на някого на някой друг е едновременно най-великото действие на щедрост и най-цялостния израз на доброта. Да бъдеш неразривно свързан с друг, чието същество определя, поне отчасти, бъдещето на взаимоотношението е дело на върховно смирение, особено когато Бащата е Бог, а сина е човека.

Най-дълбокия аспект на характера на Бог е този на Баща. Бог като Баща изразява напълно Своята природа на любов: Божията любов е неразделна от Неговото изразяване като Баща, а природата на Баща е неразделна от характера на любов, особено когато бащинствуването е замислено.

Бог замисли човека като Свой син преднамерено, за да изрази природата на любовта. Неговото грижливо внимание на целта му обяснява защо Бог би влязъл в завет със Себе Си, за да облагодетелства човек преди да го създаде. Човека не беше замислен като непрекъснато развиващ се протоплазмен плавей, носещ се в необятността на вселената. Бог завърза Собственото Си същество към човека чрез Своята неразрушима клетва със Себе Си. В създаването на човека, Той изложи едно опитно поле за демонстрацията на Своята природа на любов. Въпреки че Бог винаги е имал в ума Си да покаже величието на Своята любов, дълбочините на Неговата любов не можеха да бъдат напълно показани докато Той не създаде Син по Собствения Си образ и подобие.

Този процес съществува поради природата на любовта. Любовта не съществува просто като теория или понятие. За да съществува любовта, тя трябва да бъде реализирана – изразена и изпитана. Любовта може да бъде демонстрирана по разнообразни начини. В Божието Царство, такива демонстрации съществуват като форми на ред и управление, което облагодетелства всички, които са в Царството. Обаче, любовта е представена перфектно в контекста на един баща и неговите деца, понеже това е единствената форма, в която природата на любовта, както е определена чрез Божието взаимоотношение с човека, може да бъде напълно опитана, и, следователно, напълно изразена.

Божието взаимоотношение с хората, като Баща със синове, не е нито случайно нито инцидентно. То е умишлено подредено и предопределено от Бога. Бог реши да създаде човека като Свой син; човека беше безсилен да повлияе на това решение по някакъв начин.

Божията любов към човека е основата за целта за човека в творението. Когато човека се отдели от своя Баща, неговата цел в творението беше загубена. Само когато бъде примирен с Баща си, той може отново да получи истинската цел за своето съществуване. Божията любов никога не трябва да се тълкува като основата за позволяването на човека да се въвлече в безразсъдно и развратно поведение без последствия. Защото в действителност, такъв начин на живот има последствия, и във времето и след това. Тези дълбоки истини за Божията природа и Неговата цел за създаването на човека изглежда противоположна на нормалните религиозни подчертавания на недостойнството на човека, като фона, на който да се вижда Божията милост.

До идването на Христос и възстановяването на синовството на човека, целта на човека в творението беше определяна от надеждата му за изкупление. Съобразно с това, в това време на прототипи и сенки, Бог поощряваше определени поведения, значението, на които беше до голяма степен непризнато от участниците. На хората им беше позволено да се въвлекат в религиозни дейности, които имитираха принципите на взаимоотношенията между баща и син, запазвайки целта за сътворението и надеждата за изкупление в културата.

Например, Авраам не разбираше защо Бог искаше да мине през подготовките за жертването на Исаак, после да спре ръката му в последния момент и Сам да снабди жертва. Обаче, неговата готовност да процедира доколкото можеше показа сърцето на Бог Бащата, Който беше готов да пожертва Исус, за да спаси Адам. Въз основа на тази задача, след това, Бог квалифицира Авраам да получи обещанието да донесе Христос в света чрез своето родословие.[2]

Човек не трябва да тълкува тази надежда за възстановяване нито възстановяването в синовство чрез Христос като цел само по себе си. Възстановяването на човека чрез Христос е на първо място възстановяване в неговото изгубено състояние. Това е едно препозициониране на човека. Бог направи човека като син, а Христос го възстанови в синовство. Възстановяването в синовство е Божието снабдяване за точно реорганизиране на човека на земята, така че Бог да може да покаже истинското значение на Бащата чрез него.

Точно както един син се нуждае от баща, за да разбере правилно своята идентичност и своята цел, бащата се нуждае от син, за да покаже бащинската природа. Историята на сина и произхода му се определят от бащата, от който произлиза сина. В съгласие с това, неговата цел никога не може да отиде по-далеч от баща му. Съответно, бащата се обещава да поддържа съществуването на своя син. Това е ролята, която Бог избра, когато създаде сина, за да покаже Своята природа. Баща и син, следователно, е символично и сложно взаимосвързано взаимоотношение към взаимна и продължителна цел.

Преди идването на Христос, обаче, културата без бащи беше проникнала във всеки аспект на човешкото взаимодействие, и беше рядкост да се открие истинска картина на Бог Бащата в човешките традиции. Това, че този основен аспект на небесната култура отсъстваше поединично на земята, прави необходимо идването на един модел, който да води човека в неговото разбиране на стандарта баща и син. Бог изпрати Исус, Своя Син, за да живее сред хората точно с тази цел – да даде шаблон, чрез който това възстановено взаимоотношение може да се разбере и измери. Въображението на човека не можеше да отвърне на тази най-важна култура. Тя трябваше да стане отново видима чрез чистия небесен можел на Исус.

Новорождение

Спасението на човека съдържа задачите на изкуплението му от културата на сирака и възстановяването му в културата на Божий син. Процеса включва да бъде изкупен от това да разчита на душата си, което разчитане го хваща в царството на Сатана.

Божието Царство е едно невредимо небе на власт, вкоренено в суверенитета на Христос. То е среда, в която духа на човека взема наново контрол над душата му. Процеса на преминаване в Божието Царство се описва като да бъдеш „новороден от духа“.

Както при всяко раждане, първоизточника, който се ражда е в детински етап. Новороденият син минава през различни етапи на растеж и зрялост, преди да стане способен да функционира в културата на небето. В този преход, той е подкрепян главно от Святия Дух, Който реконструира духа му с характеристиките, които са отчетливо небесни в своя произход.

Има седем отделни характеристики на Святия Дух, които Исус показа като модела, за да ни информира за придвижването на един син бебе към зрялост. Седемте характеристики на Духа водят до възстановяване на управлението. Те са Духа на Господа, на мъдрост, на разбиране, на съвет, на сила, на знание и на почтителност към Божието име.[3] Въпреки че тези характеристики могат да имат своите земни съответствия, техният източник е божествен и те функционират, за да променят основната природа на човека от плътска в божествена. През етапите на растеж като син, тези седем характеристики започват да стават все по-ясно изразени, съразмерно с узряването на сина.

Един зрял син се произвежда чрез преднамерен процес. Човек е новороден от духа, за да възстанови първоначалния баланс на господство на духа над душата. Да бъдеш новороден от Духа не е само по себе си признака за зрялост, но възстановяването на това състояние е необходимо, за да се случи зрялостта.

Процеса на узряването на Божиите синове е ръководен от реда и подредбата на Божия Дом. За разлика от сирака, сина представя постоянно в своето поколение и носи напред целите, поради които съществува семейството. Божият Дом извлича своята приложимост от Самия Бог. Във всяко успешно поколение, Бог разкрива Себе Си по-пълно, докато е напълно разкрит. Докато целта на сирака винаги е завършена в обхвата на собствения му живот, съдбата на сина представя растящото разкриване на целта на дома, на който той принадлежи. Следователно, целта на сина, въпреки че е уникална в своето изразяване, е тясно свързана с една предопределена цел. „Синът е сиянието на Божията слава и  точното представяне на Неговото същество“.[4] Всеки син е определен да представя една уникална черта от природата на баща си, и всички синове заедно съставляват пълното изразяване на семейството на Татко на земята във всяка епоха от времето.

Това е решаващата структура, чрез която сина е възстановен в зряло функциониране, и е поставен  подходящо, за да се включи в Божието първоначално намерение за него. Всеки син е възпитаван в зрялост, за да представя една уникална картина от един специфичен аспект на Бащата. Целта на всеки син е да излъчва славата на Баща си и да Го представя точно. Корпоративно, чрез Божия Дом, се разкриват множество аспекти на Божията природа докато, накрая, Бог разкрива Себе Си напълно в заключителния век на човека.

Сиянието на славата на Баща Му

Бог възнамерява да изрази Своята любов към човечеството във всяко поколение. Определени аспекти на Неговата любов, като смъртта на Исус на кръста, са били постоянно представяни. Смъртта на Исус показва Божията любов в цялата й пълнота, веднъж завинаги, и наличността на тази истина за всички поколения, тъй като това определящо събитие продължава. Божията природа показана в този момент е предназначена да отекне в човешките същества, където и когато и да живеят. Бог разгръща Своите деца във всеки аспект на човешкото съществуване, за да може чрез тях лицето на Неговата любов да бъде представено по земята във всяко поколение.

Божията любов не е само една история от античността, но съществува и сега в живота на Божиите синове. „Защото умряхте и живота ви сега е скрит с Бог в Христос. Когато Христос, който е вашия живот, се яви, тогава ще се явите и вие с Него в слава“.[5] Синовете, от своя страна, се разгръщат, за да дадат форма и съдържание на Божията реалност и на истината на посланието на кръста. Показвайки дела на Неговата доброта, синовете демонстрират Божията любов сред човечеството ежедневно. Връзката между Бащата и Сина снабдява подходящия формат, чрез който Божията слава може да се излъчва на земята.

Божията слава е Неговата доброта. Не е ослепителната светлина, която Го обгражда, нито пък е страхотната Му сила да твори. Ослепителната сила, която Го обгражда е Неговата нормална среда, и Неговата способност да изговори вселената в съществуване не е нещо необикновено за Неговите творчески способности. Колкото и изумителни да са тези качества за нас, те не са забележителни за Бог. Бог е изключително невпечатлен, когато споменаваме блясъка на Неговата среда и изброяваме дълги списъци с Неговите постижения.

Ако ще се покланяме на Бог понеже Той обгръща Себе Си в светлина, или поради невъобразимата Му сила да твори, нашето поклонение ще бъде вкоренено в ужасяване и страх от Него. Няма да има нищо, което да различава поклонението на Бог като Баща от тази форма на поклонение, принасяно на фалшивите богове, мотивирано от желание да се избегне техния гняв и да се осигури тяхната благосклонност, чрез жертви и приноси. Той няма да бъде различен от безличните богове на езическата митология, на които техните поклонници дават поклонение основано на лични заплахи от война с някого и на гнева  на могъщи същества. Бог не се нуждае от уверението на хората, че Неговите творчески постижения Му дават право за тяхното поклонение. Всичко, което Той е направил е било направено преди да създаде човека. Така че, творението свидетелства на човека за съществуването на Бога и за красотата на Неговия ред.

Божията доброта е, която най-добре описва Неговата слава. Когато Мойсей искаше от Господа: „Сега покажи ми славата Си“,[6] Бог отговори:

Аз ще направя цялата Ми доброта да мине пред теб, и ще изявя името Си, ГОСПОД, в присъствието ти. Ще покажа милост на когото ще покажа, и ще покажа състрадание към когото ще покажа. …Има място близо до Мен, където можеш да застанеш на една скала. Когато славата Ми минава, Аз ще те поставя в една цепнатина на скалата и ще те покрия с ръката Си, докато минавам.[7]

Когато това стана, Господ слезе в облак и застана пред Мойсей.

Тогава ГОСПОД слезе в облака и стоя там с него и изяви името Си, ГОСПОД. И Той мина пред Мойсей, заявявайки: ГОСПОД, ГОСПОД, състрадателният и благият Бог, бавен да се гневи, изобилстващ в любов и вярност, поддържащ любов към хиляди, и прощаващ беззаконие, бунт и грях. Все пак Той не оставя виновния безнаказан; Той наказва децата и техните деца за греха на бащите до третото и четвъртото поколение“. Мойсей веднага се наведе до земята и се поклони.[8]

Събитието действа като едно формално представяне, в което Бог представя Себе Си на Мойсей, понеже Мойсей е намерил благоволението на Господа. Бог описва Себе Си в срещата като подчертава Своето състрадание, благост, търпение, постоянна любов и вярност, и Своята простителност, докато поддържа правда въпреки поколенията съпротивяващи се на Неговия план и воля. Бог се показва не чрез Своите жестоки черти, нито чрез страхотното Си величие, но чрез декларацията на Своята доброта. Бог е избрал да бъде познат чрез Своята превъзхождаща всичко доброта.

Бог никога не е избирал да се дистанцира от човека. По-скоро, Той последователно избира близко взаимоотношение на интимност с човека. Като един Баща със собственото си потомство, Той се е стремял да влее Своята природа в самото същество на човека – от началото, когато Той оформи тялото на човека от земната пръст, Той вдъхна дух от Собствената Си личност в този пръстен съд.

През Неговите взаимоотношения с човечеството, Божият стандартен модел е бил да търси интимна връзка с човека. Дали ще е неуспешното приближаване към Израел на планината Синай,[9] или съвършения Му контакт чрез Исус,[10] Неговото желание да представи добротата Си е било постоянно в Неговото протягане към човека.

В контраст, религиозните култури са склонни да оперират на основата на предположението, че съответното божество е дистанцирано от човека и е непознато. Някои представяния, дори в християнската вяра, продължават да виждат Бог през този често срещан религиозен начин на мислене, считайки близостта с Бог за нещо непочтително и граничещо с богохулство. Тази гледна точка, обаче, е противоречива на Божието историческо приближаване към човека, както и към настоящото Му намерение.

Когато първоначалния син се нуждаеше от избавление, Самият Бог дойде, облечен в човешка плът, за да възстанови първоначалната позиция на синовство. Формата на сина е необходима, за да се даде целта, за която Бог създаде човека: да показва природата на Бащата. Бог в Исус показа интимната, познаваема природа на Бог; ето защо Исус можеше да каже: „Делата, които върша не са Мои, Баща ми живеещ в Мен върши Своите дела“.[11] Така че, Исус през Своя земен живот, стана модела за всички синове: „И ние видяхме славата Му, славата като на единородния от Татко, пълна с благодат и истина“.[12]

Жива жертва

Най-голямата демонстрация на Божията доброта показана чрез личността на Исус, Сина, беше на кръста. Гледната точка на Исус към предстоящото събитие беше ясна. Той каза: „Татко… прослави Сина Си, за да може и Синът Ти да Те прослави“.[13] В този момент, представянето на Божията слава  чрез личността на Исус Христос погълна живота на Самия Исус, но едновременно показа крайния стандарт на любовта. Бог избра да обича сина, който блуждаеше от Него толкова, че да погълне живота на Сина, който Му остана покорен, за да изкупи странстващия син, който във времето, когато Бог взе Своето решение мразеше Бога. Божията любов е описана в това събитие, и то разкрива дълбочината на Неговата доброта. Неговия избор беше изцяло доброжелателен, в  това, че Той пожертва Сина, Който Го обичаше, за да спаси този, който Го презираше, неповлиян от никаква полза за Него. Това е чиста доброта.

Когато някой обича някой друг толкова, че да пожертва живота си за другия, докато този другия го мрази, има абсолютно отсъствие на себична мотивация за това поведение. В този сценарий, чистотата на тази любов е безспорна. Показването на такава доброта показва славата на природата на този, който я показва.

За тази цел, всички вярващи са призовани към стандарта на синовство установен чрез Исус Христос. Той беше напълно на разположение на Татко, като източник, от който славата на Татко да може да се излъчи на земята. Следвайки Неговия пример, Писанията подтикват вярващите: „принасяйте телата си като жива жертва, свята и приемлива за Бог – това е истинското ви и правилно поклонение“.[14]

Като жива жертва, всеки вярващ е призован за живот, в който приоритета е да се покаже Божията доброта в размерите на управлението на човека. Когато Бог постави Адам в творението с мандата да управлява, намерението Му беше земята да се възползва от това, че Божий син представя Божията доброта в своето управление. Например, в представянето на Исус на характера на Татко: „ние видяхме славата Му… като единородния на Татко, пълна с благодат и истина“.[15] Когато възкреси Лазар от мъртвите, Той обясни действията Си на Марта: „Не ти ли казах, че ако повярваш, ще видиш Божията слава“.[16] Дори смъртта Му на кръста е обяснена като действие, чрез което Той много ясно показва славата на Татко. На света му беше дадена възможност да наблюдава Божията доброта чрез управлението на Исус.

Администрации

Администрациите са предназначени да дават сила и ефективност на съществуваща от по-рано философия на управление, а философията на управление подкрепя структурата на администрацията на силата. Състоянието на подчинените на един управник е най-добрия показател за характера на суверена, и администрацията на неговото управление. Когато Бог постави Адам над творението, намерението Му беше Адам да отразява културата на дома, на който той принадлежеше като син. Божието намерение беше да покаже Собствената Си доброта чрез действието на Своя син под формата на реда на управление, който Той въведе на земята. Този ред не беше замислен да функционира чрез законови постановления и бюрокрации, но чрез администрацията на простия и елегантен поток на бащи и синове.

Цялата човешка раса беше организирана под администрацията на Адам, чрез практични взаимоотношения през първото хилядолетие от съществуването на човека на земята. Въпреки че Адам съгреши, Бог все пак го остави на кормилото на човешкото общество за почти хиляда години. Хиляда години бяха достатъчно дълго време, за да може неговия модел да пусне корени сред племенните общества, докато те се формират в това, което накрая стана нации. Дори в своя бунт срещу Баща си, Адам все още беше полезен, за да установи форма на ред, която беше образ и сянка на небесното управление.

Христос напълно установи модела на Божието намерение да представи Неговата доброта на човечеството чрез Своите синове и те да предадат това завещание на следващите поколения Божии синове на земята. Докато, на нито един отделен син не му е дадена необятността на сферата, която преди беше предадена и на Христос и на Адам, въпреки това е очевидно, че на всички синове им е дадена сфера на управление, в която те са упълномощени да показват славата на любовта на своя Баща.

Необятността на ролята на показване на Божията доброта, предадена в ръцете на Исус, продължава на земята в корпоративното Тяло на Христос. Исус описа тази работа като дори по-велика по размер от това, което Той лично започна. В своята завършеност, представянето на Божията доброта чрез корпоративния Христос ще бъде включено в дяловете дадени и на първия и на последния Адам, но упълномощени от Святия Дух. Славата на това изразяване ще бъде един завършен модел за земята на това, което съществува в небето.

Точното представяне на Неговото същество

Бог довежда сина до зрялост не само, за да изразява Своята доброта чрез сина, но също така, за да упълномощи сина да действа в полза на Бащата по такъв начин, че „Бащата не съди никого, но е поверил целия съд на Сина, за да могат всички да почитат Сина както почитат и Бащата“.[17] Един зрял син, следователно, се очаква да говори и да действа в полза на Бащата като Негов назначен представител.

Зрелият син е способен точно и последователно да разпознава намерението на Бащата, и точно да извършва това намерение. „Не се съобразявайте с модела на този свят, но се преобразявайте чрез обновяването на ума си. Тогава ще можете да изпробвате и да одобрите каква е Божията воля – Неговата добра, задоволителна и съвършена воля“.[18] Процеса, чрез който зрелият син е способен да различава нивата на Божията воля, варираща от доброто до съвършеното, е чрез обновяването на ума. Святия Дух работи, за да възстанови душата на човека до правилното й място на подчинение на духа. Обновяването на ума, което следва е заздравяването на ума на неговия дух повече от ума на душата му, позволявайки потока на информация от Святия Дух към ума на човешкия дух. Резултата е да се трансформира виждането му за реалността. Резултата е съвършено преустройство между ума на човека и Божията воля.

Едновременно с това препозициониране, зрелият син също така е упълномощен от мъдростта на Святия Дух да знае как точно да изпълнява заповедите на Бащата: „защото Бащата обича Сина и Му показва всичко, което прави“.[19]

Понастоящем, трудността за визиране на тази форма на взаимодействие между Бог и човека е причинена от постоянното влияние на културата на сирака, която възприема широка бездна между Бог и човека, дори в тези, които казват, че са новородени. Културата на сирака е наследствено конкурентна и подчертава разликата между Бог и човека.

Културата на сина прегръща истината на примирението на Бащата със сина и повторното изтичане на природата на духа в сина, която го прави съответстващ на Святия Дух. Той е определен по идентичност с Бащата и повече не се определя от никаква форма на съревнователна отличителност. Исус, бивайки модела на синовство, показа, че между човека и Неговия Баща, няма съревнование:

Във взаимоотношения та си един с друг, имайте същото отношение на ума, което имаше и Христос Исус:

Който, бивайки с самия образ на Бог, не считаше равенството с Бог като нещо, от което да се възползва; вместо това Той направи себе си нищо, като взе природата на слуга, приемайки човешко подобие. И намирайки се по изглед като човешко същество, Той се смири като стана покорен до смърт – дори смърт на кръст! Затова Бог Го възвиси до най-високото място и му даде името, което е над всяко име, така че в името на Исус да се преклони всяко коляно, на небето, на земята и под земята, и всеки език да потвърди, че Исус Христос е Господ, за славата на Бог Бащата“.[20]

Когато Исус беше на земята, Той не се държеше за равенството с Бог като основата за Неговия живот или действия, въпреки че можеше да го направи тъй като Той беше Бог в човешки образ. Вместо това, Той е модела, който илюстрира на хората как един син може да бъде точното представяне на природата на своя Баща. Ако беше отстоявал равенството си с Бог, всичко от това, което направи щеше да демонстрира Собствената Му способност; Неговия модел щеше да бъде непостижим за човека, и Той щеше да бъде виждан единствено като дар на стремеж към Татко. Той щеше да направи Бог длъжник на Себе Си, и всяка привилегия за нас щеше да ни показва само добротата на Исус към нас. Природата на Бащата щеше да остане мистерия. Вместо това, избирайки да не прави нищо друго освен да представя добротата на Татко, Той показа природата на Татко.

Най-високото постижение, което е възможно в един стандарт на съревнование е равенството, а справедливостта е принципната цел в една система на съревнование. В една такава система, праведността се разбира само в термини на справедливост. Няма основа във взаимоотношенията за градеж за поколенията в една среда на съревнование. Връзката между баща и син не може да бъде изразена в контекста на съревнование. Целта на всеки в тази система е да овладее своето независимо наследство.

Според този начин на мислене, всички взаимодействия между Бог и човека приемат равенство между страните. Човека представя своето служение на Бог с предположението, че такива  служения са изисквани и необходими и, че Бог ще приеме служението като принос. Това виждане, на принуда, задължава Бог да отговори. Всеки неуспех от Божия страна да отговори ще Го остави задължен към човека, тъй като Той е получил облагата, за която не е възнаградил съответно човека. Дали Бог отговаря като дава на човека съответна компенсация или просто остава задължен, работата на човека го издига до позиция на равенство с Бог, тъй като Бог е приел неговата работа. Затова, човек може да предложи своите ресурси на Бог като приноса на своята праведност.

Праведен принос

Тази форма на сделка съдържа в себе си това, че праведността на човека може да бъде предложена в замяна на Бог. Въз основа на това понятие, Божието отхвърляне на жертвата на Каин не изглежда да има някакво обяснение, освен да предложи, че вероятно Бог понякога е своенравен, своеволен, или дори капризен; виждане, което е напълно противоречиво с Писанията.

Последния атрактивен аспект на тази система, обаче, е, че никакво предложение за взаимоотношение основано на взаимността на обмяната не позволява на Бащата да функционира чрез сина и не дава на сина достъп до ресурсите на Бащата на основата, че е Негов наследник. Това не е модела, който Исус установи. Исус описва Своето взаимоотношение с Татко като „Ти Си в Мен и Аз Съм в Теб“,[21] посочвайки, че Татко работи от Своето място, което е вътре в съществото на Сина, а Сина оперира от дълбочината във властта на Своя Баща.

Точното представяне, следователно, както и отразяването на славата на природата на Татко, е определената цел за синовството. Човек не е новороден само, за да бъде възстановен в позицията на син, но също и заради практичното функциониране на тази роля.

Стандарта за зряло синовство, установен от Исус, се вижда когато сина позволява живота му де бъде погълнат от Бащата, за да се изложи съвършения стандарт на Бащината любов и да се обяви волята на Бащата точно както Самият Баща би го направил. На земята, волята на Бащата се преследва от зрелия син. „[Синът] е образа на невидимия Бог, първородния преди всяко създание. …Защото на Бог Му беше угодно цялата Му пълнота да обитава в Него, и чрез Него да примири със Себе Си всичко, било то на земята или на небето, сътворявайки мир чрез Неговата кръв, проляна на кръста“.[22] Работата по представянето на Бащата на земята беше предадена в ръцете на сина, а Святия Дух беше даден, за да разкрива волята на Бащата и да упълномощава сина.

И че Бог примиряваше света със Себе Си в Христос, като не задържаше греховете на хората срещу тях. И Той ни повери посланието на примирението. Така че ние сме посланици на Христос, като че ли Бог умолява чрез нас. Умоляваме ви заради Христос, примирете се с Бог. Бог направи Този, Който не познаваше грях да бъде грях за нас, така че в Него да можем да станем Божията праведност.[23]



[1] Лука 3:38.

[2] Това е очевидно от факта, че след това събитие, Бог промени името на Аврам в Авраам. Аврам означава „издигнат баща“, докато Авраам означава „Баща ма много нации“, титла по-подходяща за описанието на Бог.

[3] Вижте Исая 11:2.

[4] Евреи 1:3.

[5] Колосяни 3:3-4.

[6] Изход 33:18.

[7] Изход 33:19-22.

[8] Изход 34:5-8.

[9] Вижте Второзаконие 5:5.

[10] Вижте Йоан 1:14.

[11] Йоан 14:10.

[12] Йоан 1:14 NKJV.

[13] Йоан 17:1.

[14] Римляни 12:1 NIV (2010).

[15] Йоан 1:14 NKJV.

[16] Йоан 11:40.

[17] Йоан 5:22-23.

[18] Римляни 12:2 NIV (2010).

[19] Йоан 5:20.

[20] Филипяни 2:5-11 NIV (2010).

[21] Йоан 17:21.

[22] Колосяни 1:15, 19-20.

[23] 2 Коринтяни 5:19-21 NIV (2010).