Човек на любов

Уигълзуърт имаше неугасима любов към Господ, която се увеличаваше с всеки изминал ден. За него Бог беше всичко, от което се нуждае в тоя живот. Ето защо той можеше да обича и своя ближен със същата сила, с която обичаше Бог. Начинът, по който той изразяваше своята любов, често оставаше неразбран от страничните наблюдатели. В такива моменти на своето служение Уигълзуърт срещаше силна опозиция. Но той не я приемаше като критика към него самия, а като критика към Божиите действия. Той смяташе, че всяка атака върху Божието дело произлиза от дявола. Джеймс Салтър ми разказа за един такъв инцидент, на който бил свидетел, когато придружавал Смит Уигълзуърт в неговото служение. Често на своите събрания Уигълзуърт казваше: „Искам човекът с най-тежкия случай на това място да се изправи.” „Аз нямах вярата на моят тъст и често се страхувах, когато той кажеше това” – признава Джеймс Салтър. На едно такова събрание, каквото Салтър описва, Смит отправил обичайната покана веднага, щом стъпил на платформата. На първия ред, седяща между две придружителки, имало една безнадеждно болна жена. Двете придружителки почти трябвало да я носят до мястото на събранието и когато я довели, стояли, за да я поддържат от двете й страни. При тази покана двете жени се опитали да изправят болната на крака.

Уигълзуърт казал: „Доведете я тук.” С големи усилия те успели да я заведат на платформата.

Вместо да се помоли за нея, както очаквали всички, Уигълзуърт казал със своя груб йоркширски диалект: „Пуснете я. Оставете я да стои сама.” Когато придружителките направили, както той казал, жената се строполила на пода. Уигълзуърт останал непоклатим. „Вдигнете я”, наредил той. Те го направили и той отново им казал да я оставят да седи сама. С нежелание те се отдръпнали и отново нещастната жена паднала тежко на земята. „Вдигнете я”, казал Уигълзуърт.

Още веднъж жената била изправена на крака. В този момент част от присъстващите започнали да се настройват враждебно към него, но той не обръщал внимание. „Дръпнете се от нея”, наредил Уигълзуърт на двете придружителки, но този път те не го направили. „О, ти безсърдечен грубиянин!” – не издържал и се провикнал някакъв мъж от публиката. Уигълзуърт го погледнал право в очите и казал „Гледай си работата! Знам какво правя!” Обръщайки се към двете жени, той повторил своето нареждане: „Пуснете я и нека да стои сама. Направете каквото ви казвам!”

С трепет те го послушали, но този път жената не паднала. Там до нея, на платформата, лежало голямо раково образувание, което било излязло от нея. „Мисля, че Уигълзуърт неоспоримо доказва своята правота”, каза ми Салтър. В такива случаи Уигълзуърт никога не грешеше. Той познаваше своя Бог достатъчно добре, за да знае без всякакво съмнение, че Бог няма да му измени в ситуация като тази. Когато той казал на присъстващите: „Знам какво правя”, той имал гореща линия със самата Тронна зала на Бог. Познавах Уигълзуърт доста отблизо и мога със сигурност да кажа, че той не се е ядосал на мъжа, който се опитал да го компрометира. Той е бил ядосан на дявола. А към онзи мъж е изпитал съжаление. Знам също така, че той не е показал най-малък жест на самоизтъкване и гордост, когато Бог е застанал на негова страна и не е позволил да слезе човешки укор върху него.

Уигълзуърт обичаше хората, но когато дойдеше атака срещу Божието дело, той с ревност скачаше да го защити, независимо от къде идваше и каква беше тази атака.

следваща глава Човек на смелост и мир