ХМЕЛ И ГЪБИ

Лятната ваканция този път имаше една нова приятна страна: леля ни позволи да ходим да берем хмел. Изкарвахме доста пари от това. Засега се бяхме разделили с мисълта за фотоапарата. Събирахме пари за хубаво, топло вълнено одеяло за Тери. Това ни предложи леля, защото тя нямаше излишно одеяло. Леля ни даваше да занесем на Тери всевъзможни дреболии, както и една стара пижама на Филип от дебел и топъл плат.

П-р Робингер бе обещал да посети Тери. Бяхме му разказали за него при едно от посещенията си.

– Знаете ли — разказвах аз, — опитах се да му кажа за Добрия Пастир, но той не иска и да чуе. Твърди, че ако Бог го обичал, щял да му оправи гръбнака.

Но ако вие му кажете, ще обясните всичко по-добре и той ще приеме.

Пастирът се засмя:

– Не, няма да мога и аз да му обясня. Когато Бог изпраща нещо лошо в живота ни, Той не ни обяснява защо. Просто ни казва, че така е най-добре за нас. И ако Го обичаме, ние приемаме това за истина, макар че не го разбираме. Това се нарича «упование». Пък и Тери ще слуша повече тебе, отколкото мен, защото ти си дете, а аз съм възрастен.

– Но той изобщо не иска да чуе — настоявах аз. — Или не ме слуша, или ми казва да говоря за нещо друго.

– В такъв случай — отговори пастирът — вие трябва да се молите Тери да склони да слуша. Бог не винаги отговаря веднага на молитвите ни, но Той ги чува и, ако те са правилни, винаги отговаря, макар и след време. Ще посетя приятеля ви веднага след като се върна от отпуск.

Робингерови с близнаците отидоха за три седмици в отпуск. Ние ходехме да берем хмел. Обичахме тези дълги растения с упойващ дъх, с който се пропиваха и ръцете и дрехите ни. Свързахме се с едно семейство от града и с удоволствие слушахме приятното бъбрене на тези обикновени хора, докато беряхме хмел. В шест часа заставахме на опашката пред касата, за да получим парите си и се чувствахме големи и важни, когато ги вземехме в ръка.

Един ден бяхме поканени от това семейство на вечеря и седнахме заедно край огъня. Те опържиха в тиган прекрасни палачинки. Ухаеше чудесно, а вкусът им беше толкова хубав, че ядохме до насита. Върнахме се късно в къщи и леля бе много недоволна. А когато разбра, че сме яли при тях, съвсем се ядоса — щели сме да си лепнем някоя болест, като ядем с разни «цигани».

Скоро намерихме нов начин да печелим пари, който леля хареса повече от хмела. Това стана в един леко мъглив септемврийски ден. Бяхме станали рано и вървяхме по полето през капчиците роса и конус-ните дупки на паяците. Събухме обувките и чорапите си, защото ни правеше удоволствие да чувстваме хладната роса между пръстите. Изведнъж Филип се спря. Беше видял една малка бяла и кръгла гъба и се оглеждаше за други.

– Гъби, Рут! — извика той. — Ела да видим дали няма други.

Започнахме да търсим и скоро открихме много малки корави кълбенца. Събрахме ги на малка купчинка, така че после да можем да ги съберем в кошница.

– Знаеш ли какво ще направим — каза Филип, — смъкни си ризата и ще я хванем за ръкавите, така че да стане торба. Трябва да занесем тези гъби в къщи.

Скрих се зад едно дърво, за да не ме види някой случаен минувач. Напълнихме ризата с гъби и тя увисна под товара. Докато стигнахме до къщи беше увиснала съвсем до земята.

Смятахме да дадем гъбите на леля да ги наготви и да я попитаме може ли да продадем излишните гъби на някого.

Леля много се зарадва на гъбите, но не и на ризата ми. Каза, че бих могла да настина. Даде ми едно яке и ме накара сама да си изпера ризата. Поразсърдих се, но настроението ми се подобри, когато леля се съгласи с идеята ни за продажбата на гъби. След закуска изсипахме гъбите в една кошница и отидохме да ги предложим на господин  Даниелсен.

Господин  Даниелсен беше пълен плешив мъж с дебели рогови очила на широкия си червен нос. Той ни погледна със сияен поглед и вдигна от учудване ръце:

– Това се казва стока! — извика той. — Вие сте късметлии, деца. Кажете колко искате, вземам ги всичките! А ако намерите още, веднага ми ги донесете.

Гъби имаше много. Благодарение на тях спестовната ни касичка отново натежа и скоро започнахме да обсъждаме дори какъв ще бъде цвета на одеялото, което щяхме да купим. А доскоро не можехме и да си помислим, че ще купим някога одеяло.

Следобед тръгнахме към Тери. Бяхме набрали една кесия сливи. Стаята му днес беше особено неприветлива, миришеше тежко, а Тери, който беше сам, изглеждаше съвсем изнемощял. Черната му коса беше мокра от пот, а бельото на леглото беше паднало под него. Той не забеляза влизането ни, защото бе втренчил поглед към моята картичка, която висеше на отсрещната стена.

– Здравей, Тери! — поздравихме го ние и седнахме на леглото. — Майка ти излязла ли е?

– Хм, тя отдавна не е тук — отговори той с глух глас.

– Къде е отишла?

– Не знам, не искаше да ми каже.

Настъпи мълчание, после Тери каза с недоволен, заповеднически тон:

– Вземи си картичката. Тя разстройва ужасно майка ми. През последните дни все плаче щом я погледне. А беше толкова щастлива, преди да й я дадеш.

– Но аз не мога да си я взема — отговорих аз. — Тя е на майка ти. Ако я взема ще бъде кражба.

Измъчен, Тери обърса с ръка потта от челото си и обърна лице към стената.

– Искам да умра — промълви той.

Никога досега не го бях виждала така угнетен. Бих направила всичко, за да го успокоя, но как можеш да утешиш едно момче, принудено толкова време да лежи неподвижно. Той не погледна дори сливите.

– Зле ми е — каза той, — може би ще си хапна по-късно.

Тръгнахме си бързо, защото виждахме че е много уморен. Майка му още я нямаше. Мълчаливо вървяхме по пътя.

– Филип, молиш ли се всеки ден Тери да бъде отново здрав?

– Не всеки ден — се спря Филип, — защото понякога имам убеждението, че това е невъзможно. Мисля, че докато не намери Бога, е по-добре да не оздравява. Докторът каза, че той не може да бъде излекуван.

– Но Бог може да направи чудо — отвърнах аз. — Както в Библията. Това е просто ужасно, Тери става все по-мрачен.

– Най-лошото не е болестта — забеляза Филип замислено, — а тази ужасна стая. В нея е винаги толкова горещо и тъмно, и мирише така противно. Страшно тежко е да лежиш на такова място. Ако е в по-добра обстановка, сигурно няма да бъде така.

Изключено беше да се намери такова място, освен да се молим някой с хубава къща да осинови Тери. Но колкото и да обмисляхме тази възможност тя си оставаше неизпълнима, защото Тери никога нямаше да се отдели от майка си.

Бяхме така погълнати от мисли, че не забелязахме кога сме стигнали до къщи. Леля разговаряше с една едра жена, наметната с черно манто. Само един бърз поглед беше достатъчен, за да познаем безгранично удивени майката на Тери. Очите й бяха зачервени от плач. Но най-удивителното беше, че леля ми, която беше много строга спрямо просяци и цигани, разговаряше с нея приятелски, дори беше сложила ръка на рамото й.

Двете жени не ни забелязаха и ние успяхме да се шмугнем в къщи, защото смътно усещахме, че няма да й е приятно да ни срещне. Едва влезли вътре, се спряхме и се спогледахме удивени.

– Какво ли могат да си говорят? Може би майката на Тери е просила нещо за сина си — промълвих аз несигурно.

Филип поклати глава.

– Ами! — каза той. — Леля беше толкова мила, а обикновено като види просяци, е толкова ядосана.

Надявахме се, че леля ще задоволи любопитството ни, но тя нямаше такова намерение. Влезе след малко в къщи и се качи в своята спалня. Когато слезе отново долу, беше много замислена и изобщо не ни обърна внимание. Изглеждаше ми по-тъжна от обикновено и макар, че се зае да приготвя вечерята, пак същите мисли я вълнуваха.

На другата сутрин ни очакваше нова изненада. Докато закусвахме леля поглеждаше често часовника.

– Рут — каза тя, — тази сутрин трябва да изляза.

Имам важна работа и може би няколко часа ще се бавя. Трябва да приготвиш обеда. Картофите са обелени, тук има шунка. Трябва да направиш само салата. Да обелиш ябълки за пудинг. Показвала съм ти как става — сега имаш възможност сама да опиташ.

Филип и аз се спогледахме. Доколкото можехме да си спомним, леля никога не беше излизала сутрин и никога не беше пропускала сама да приготви обеда. Сигурно ставаше нещо ужасно важно и ние изгаряхме от любопитство да знаем какво е то. Но докато тя сама не ни кажеше нещо, не можехме да разберем какво става. Пък и аз бях толкова горда, че имах право да приготвя сама обеда, щото скоро забравих всичко.
Леля стана от масата, сложи си шапката и излезе.

Щом останахме сами, се заловихме за работа. Предстоеше ми цяла сутрин да бъда господарка в къщи. Това страшно ми харесваше. Почистихме масата и измихме съдовете. Като начало изсипах пълен пакет прах във водата за миене и пяната заля цялата мивка. Естествено после ни бяха необходими 10 минути за усмиряване на пяната, като из цялата кухня се разхвърчаха прозрачни балончета. Крещяхме от удоволствие, когато някои от тях долитаха чак до тавана.

Изведнъж забелязах, че не изглеждам истинска домакиня. Затова си вързах престилка, натопих си ръцете до лактите в сапунена вода и започнах да търкам енергично вилиците и лъжиците. Сутринта премина разкошно. Обелихме толкова много ябълки, че с тях човек би могъл да нахрани цяла рота. Отидохме в градината за салата. Между салатите забелязахме три малки охлюва и внимателно ги изнесохме в края на лехата, за да може да ги намери майката на Тери. След като приключихме с приготвянето на обеда, се заловихме да почистваме. Изнесохме килимчетата да ги изтупаме и затанцувахме с тях по градинските лехи, докато целите се покрихме с прах. Да, наистина да си господар в къщи е първокласно удоволствие! Но преди обеда времето мина толкова бързо и ето, че забелязахме леля да се връща. Беше време за ядене. Всичко беше готово. Обедът поднасяше една малка готвачка със зачервени бузи. Леля изглеждаше доволна от моите усилия. Тя похвали картофите и салатата и не каза нищо за миришещия на загоряло пудинг. Изглеждаше много по-свежа, отколкото на закуска. От време на време лека усмивка преминаваше по лицето й, сякаш си спомняше за нещо много приятно.

– Надявам се, че си прекарала една хубава сутрин, лельо — каза Филип учтиво.

Леля кимна с глава и в крайчеца на устните й се плъзна лека усмивка.

– Благодаря, Филип — отвърна тя сериозно. — Сутринта беше наистина много хубава.

И след малко добави:

– Довечера, когато си дойде чичо ви и аз говоря с него, ще ви разкажа нещо. Дотогава то ще бъде тайна.

Филип и аз се разкъсвахме от любопитство. Когато дойде вечерта, нетърпеливо изтичахме на улицата, за да видим кога ще се покаже чичо. Най-сетне той се зададе и ние изтичахме в кухнята с викове:

– Чичо иде, лельо! Кажи ни тайната!

Леля ни изтласка навън с една дървена лъжица.

– Оставете ме на мира — смееше се тя, — не мога едновременно да пържа риба и да разказвам тайни. Кажете на чичо си да дойде тук, а вие идете да играете в градината.

В този момент чичо влезе в кухнята и затвори вратата зад себе си.

следваща глава ТАЙНАТА