РАЗХОДКА НА ЛУННА СВЕТЛИНА

През следващите седмици редовно посещавахме Тери. Бях уверена, че това бяха единствените проблясъци в неговия мъчителен, мрачен живот. Филип му подари най-скъпите си книги за птиците. Винаги, когато получавахме шоколад, го пазехме за Тери. Носехме му плодове от овощната градина. Най-голямата награда за нас бе да видим слаб полъх на радост и живот по лицето му и благодарност в очите му. Той никога не ни благодареше с думи, а майка му все още се държеше студено към нас. Но въпреки това бяхме убедени, че той ни чака с трепет, отправил очи и слух към вратата.

Бяхме разказали на леля за Тери и тя му изпрати по нас няколко малки подаръци. Започнахме да се разбираме с нея по-добре и аз вече не бягах от задълженията си. Най-напред й помагах от чувство за дълг, но после открих че къщната работа може да носи и удоволствие, когато човек влага старание и сърце. Леля не казваше нищо, но чувствах, че е доволна от промяната в мен.

Чичо Петър също взе участие в работата за Тери. Набра веднъж-дваж апетитни червени ябълки в овощната градина. Те бяха много едри и когато се избършеха добре, можеше да се огледаш в лъскавата им кора. Тери особено харесваше тези ябълки и дори майка му се заинтересува от тях. Един следобед тя ни запита:

– От вашата градина ли са тези ябълки?

Зарадвахме се, защото тя ни проговаряше за пръв път откак се запознахме. От радост се хванахме за ръце и започнахме да се въртим със смях в кръг. защото много желаехме да се сприятелим с нея.

– Да — отговорихме ние, — имаме много дървета, които са отрупани с такива ябълки. Ще ви донесем още.

Тя измърмори нещо и излезе.

По това време нощите бяха много горещи и се мръкваше късно. Ние хвърляхме завивките си на пода и заставахме на прозореца да се разхладим» Често не ми се лягаше. Започвахме да си бъбрим с Филип, докато ни станеше хладно и чак тогава заспивахме»

В една такава тиха, топла вечер седяхме с Филип на прозореца. На запад още се виждаше слабото зарево на залеза. От хълмовете се спускаше лек вечерен полъх и донасяше далечно блеене на овце.

– Струва ми се, че тази вечер изобщо няма да ми се доспи — изпъшках аз. — Толкова е красиво, че не ми се откъсва от прозореца. Тази нощ ще има пълнолуние.

Иззад планините бавно изплуваше едно кърваво червено кълбо. То сякаш бе заплетено между клоните на белите борове. Но скоро се отскубна от тях и освети околността с леката си сребриста светлина. Обърнах огряното си от тая светлина лице към брат си:

– Филип, бил ли си някога на хълмовете при такава светлина?

– Не — отговори той. — Защо?

– О, Фил — шептях възбудено аз, като се вкопчих в рамото му, — нека се промушим през плета и излезем горе! Ще бъде чудно! Само ти, аз и голямата луна!

– Не се ли боиш, че ще ни видят? Нали знаеш, че сега трябва да бъдем особено добри.

– Знам — прекъснах го аз — и ние сме добри. Аз само един-два пъти се скарах с леля. Пък и няма нищо лошо ще погледаме луната! Това не е непослушание. Леля никога не е предупреждавала да не правим такова нещо.

Филип се замисли. Явно се колебаеше. Накрая ме запита:

– Ще се преобличаш ли?

– Ами! Ще си спестя тоя труд. Само ще се наметна с шлифера си. Наметни се и ти.

Речено — сторено. На пръсти се спуснахме по стълбата. Ключът леко щракна в ключалката и ние уплашено се свихме. Но никой не чу — леля и чичо спяха здраво.

Озовахме се на свобода. Спряхме се и се ослушахме. Светът  изглеждаше  така  загадъчен  и   променен, а небето бе толкова прекрасно с милионите звезди. Пъхнах ръката си в ръката на Филип, както правех винаги, когато имаше нещо необичайно и заедно се шмугнахме през пролуката. Ябълките хвърляха грамадни и страшни сенки и аз направих крачка назад. Излязохме  на  полето   и  поехме  към  хълмовете. Минахме по стъпалата край камбанарията, изкатерихме се на първата купчина сиви камъни и се запътихме нагоре към върха на хълма. Откъм долината се долавяше полъха на вятъра, носещ аромат на жълтуга и папрат. Седнахме на камъните на върха и вперихме очи нагоре, където имаше толкова много неща за гледане, въпреки нощта. Зад нас се очертаваха изоставени казарми, а по-нататък — тъмните ивици на горите. Пред нозете ни се разстилаше низината, а поточетата блестяха на светлината; всяко вирче изглеждаше като разтопено сребро. Но най-красиво бе горе, защото и двамата много обичахме звездите, а тази нощ те трепкаха особено нежно — големи и ярки. Виждаше се ясно Млечния път, прострял се като широка улица от изток на запад. На север, високо в небето, блестеше полярната звезда, видима за всички мореплаватели. Точно под нас се виждаше Касиопея.

Гледахме дълго към небето. Накрая Филип реши, че е време да си ходим, защото скоро щеше да съмне, а трябва да спим. В действителност не беше толкова късно, защото когато минавахме край камбанарията часовникът удари веднъж. Силният звук ни уплаши и изненада.

Почти по целия път пяхме, защото знаехме, че няма кой да ни чуе; пък и след дългото стоене в тайнствената тишина на върха имахме нужда от шум. Пеехме каквото ни хрумнеше — най-често за море и кораби; една от песните разказваше за русалка, която примамвала моряците към смъртта. С песен се промушихме през жълтуговите храсталаци подскачахме като две планински кози по камъните.

Когато наближихме към къщи, изведнъж ни налегна умора. Изпитах желание да бъда в моето меко легло. Очите ми лепнеха за сън. Копнеех да се отпусна и да спя. Още пет минути и щях да се отпусна на тревата и да заспя непробудно до сутринта. Прозях се високо а с мен и Филип.

– Внимавай! — спря ме Филип, когато стигнахме до пролуката. — Тихо се промуши и върви на пръсти! Ако леля ни е усетила — ужас! Трябва да действаме като крадци.

Бяхме се промъкнали в двора и тръгнали из овощната градина, когато Филип внезапно спря и заби пръсти в ръката ми. Вдигна ръка и когато проследих посоката, накъдето сочеше той, сърцето ми се обърна и едва успях да задържа вика си на ужас.

следваща глава СРЕДНОЩНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ