ПЛАНОВЕ ЗА ВАКАНЦИЯТА

Изминаха 2 години. Бях вече на 9 и половина години, а Филип — на 11. Беше дошъл първият ден на пролетната ваканция. Рано сутринта, в 6.30, Филип се шмугна в стаята ми и се покатери на леглото, което беше до отворения прозорец. Двамата облегнахме лакти на перваза и започнахме да кроим планове.

Тази пролет бяхме полудели от една страст: да наблюдаваме птиците. В един албум вписвахме различните видове птици, които срещахме и техните особености: пеене, строеж на гнездо, навици. Филип облече албума; неговите записки бяха чисти, красиви и точни. Аз рисувах яйцата, които имаха различните птици — но моите рисунки не бяха особено точни.

Съкровеното желание на Филип бе да има фотоапарат. «Ех, ако можех просто да снимам това гнездо! – въздишаше той. — Сигурно бих могъл да стана природоизследовател; може би моята книга ще бъде отпечатана!»

Но и най-евтиният апарат струваше луди пари, а нашите спестявания бяха незначителни, макар че от седмици събирахме джобните си пари. Ние пъхахме парите в юргана и ги брояхме десетки пъти — да не би да са достатъчно. Филип страдаше.

– Аз ще завърша училище, докато успея да си купя апарат — пъшкаше той. — Ех, ако можехме да спечелим нещо, Рут…

Ние гледахме унило към градината и си блъскахме главите да измислим нещо, но напразно. Надолу в равнината април беше разпукал пъпките на овошките и едно бяло разпенено море се простираше в далечината. Сливовите дръвчета, бели и дъхави, изглеждаха като скъпа тъкан. Между стволовете снопове от иглика блестяха на слънцето. Аз гледах към моите хълмове, но те бяха обвити в пролетна омара. Изведнъж усетих как тялото на Филип се изопна. Той се подаде наполовина от прозореца.

– Дърволазка — прошепна той. — Там, на сливата.

И аз се надвесих на прозореца. Заедно наблюдавахме дребната, красива птичка, която ситнеше по стъблото и почистваше кората от насекоми. Филип бе цял очи и слух и наблюдаваше и най-малкото движение на птичката. Накрая тя разпери криле и изчезна зад ъгъла. Филип мигновено извади молива и бележника и пет минути съсредоточено я описва.

– Рут — живо каза той, вдигайки очи от албума си.

– Днес ще отидем рано в гората и ще имаме много време. Снощи измислих нещо: като природоизследователи трябва да имаме щаб. Трябва да си построим колиба, където да се запасим с моливи, хартия и провизии, вместо постоянно да ги носим с нас. Цялата ваканция ще мине в гората. Трябва да се измъкнем от рано, преди леля да е усетила какво ще правим!

От възбуда се търкулнах от леглото.

– Великолепно! — извиках. — Ние ще прекараме ваканцията толкова хубаво. Ще бъда добра като ангел, за да не забележи леля нищо и да не ме следи. Ще измета дневната, ще обърша праха и ще се измъкна преди тя да е усетила. И когато ни пита къде сме били, ще кажем, че сме събирали дърва — ние ще донесем наистина малко дърва. Не разбирам защо трябва да работим през ваканцията. Знам какво да направя: бързо ще се облека, ще ида да помогна на леля за закуската. Тя ще си помисли, че съм станала страшно добра.

Бързо се облякох и слязох в кухнята при леля — сресана и с чиста престилка.

– Мога ли да ти помогна нещо, лельо? — запитах решително.

– Станах по-рано, защото мисля, че ще съм ти нужна.

Понеже бях прословута с успиването си, леля ме погледна учудено.

– Благодаря, Рут! — отговори приветливо тя, мъчейки се да скрие удивлението си. — Ще се радвам, ако сложиш покривката.

Всичко вървеше гладко. С Филип излапахме закуската си и, изгарящи от нетърпение изчакахме чичо Петър и леля Маргрет да изпият бавно кафето си, и да обсъдят програмата си за деня. Чичо стана от масата, а леля се обърна към нас.

– Какъв е вашият план? — попита тя.

Филип имаше готов отговор.

– Ще отидем в гората да съберем дърва, лельо — каза той с достойния си за любов глас.

– Добре — каза малко неуверено леля. — Но имайте предвид, че преди обяд се нуждая от помощта ви. Рут е достатъчно голяма, за да ми помага в домакинството. Тя ще измие най-напред съдовете, после ще подреди дневната, а след това ще видим.

Когато искам, мога да бъда много пъргава. За удивително късо време измих съдовете. След това изметох дневната.  С  бясна бързина обиколих под линолеума с парцала, а после избърсах мебелите. Лопата за боклук не видях, но се справих: сметох всичко на куп и го пъхнах под килима. Измъкнах се на пръсти и светкавично се озовах навън.

Да си свободен в една априлска утрин, когато слънцето сияе, птиците ликуват и агнетата блеят — какво блаженство! Като вихрушка се втурнах зад къщата, където ме чакаше Филип.

– Нима свърши? — ме попита той изненадан.

– Да, а ти?

Не — отговори той. — Аз трябва да нацепя тези клони, после да ги вържа на снопи, а за това ще ми е нужна цяла вечност.

Ах — извиках аз, — ние не можем да чакаме. Ти си направил достатъчно от тези глупави снопи. Никой не може да направи сметка, че не си нацепил всичките дърва!

И преди добросъвестният ми брат да каже нещо, нахвърлях ненацепените клони в един трап и ги зарих с шума.

– И помисли си — крещях аз, подскачайки като луда наоколо — колко бързо ще намерим дърва, когато ни пратят!

Хукнах по овощната градина из свежата трева, изпъстрена от иглики. Шмугнах се като невестулка в една пролука на трънака, а след мен и Филип.

Тази пролука беше пазена от нас в строга тайна. Леля можеше да наблюдава от кухненския прозорец градинската порта и така да знае кога влизаме и излизаме. Но ние бяхме направили пролуката в трънака зад кокошарника, за да можем да влизаме и излизаме незабелязано. Надвисналите клони я правеха незабележима. От нея се излизаше на една ливада, граничеща с пътя към любимата гора.

Попадайки на пътя, аз се разкрещях и заподскачах на воля. Какво удоволствие е да живееш в такава утрин! Филип ме следваше, само че по-тихо. Той спираше от време на време, за да се ослушва. Но аз хич не го изчаквах — пролетта разгорещяваше кръвта ми. Навярно с виковете си разпъждах всички птици, преди той да ги доближи.

С един скок преминах през вратата към една ливада. За момент се спрях да погледам как една овца се грижи за своите дългокраки агънца, които като мен лудуваха из паричките.

Докато стоях и гледах, едно агънце ме забеляза и ме приближи. То имаше черно носле и черни крачка. Коленичих в тревата и протегнах ръце. Агнето веднага дойде при мен и започна да ме ближе с топлия си и влажен език.

– Филип — извиках аз — виж колко е весело!

Той дойде до мен и коленичи в тревата. Агнето заблиза и него. На вратата се показа стар овчар, който добродушно се усмихна на гледката.

– Това агне е сираче — обясни ни той. — То не се страхува от никого. Другите овце се плашат, но то върви право по пътя си. Малкият обесник има винаги по някоя глупост в главата си.

В този миг агнето скочи от ръцете ми и се спусна към вратата. Старецът се протегна и го взе в прегръдките си. Вече познава гласа ми, нали? — усмихна се той и подкара овцете. Този овчар е нов — забелязах аз. — За пръв път го виждам.

– И аз — отговори Филип. — Но нямаме време за губене. Да вървим!

Той скочи и ние потеглихме по пътя. След малко бяхме вече в «нашата гора».

следваща глава ИНДИАНСКАТА КОЛИБА