МЪДРИЯТ СЪВЕТ НА ГОСПОДИН ТАНЕР

Горският път минаваше през пожълтелия папрат и беше постлан с дебела букова шума. Вървях бързо, исках да се скрия вдън гора, да съм далеч от всички хора. Желаех да седна там и да мисля дълго върху всичките необичайни неща, които дойдоха в живота ми след раздялата с Тери.

Когато на сутринта ми казаха, че той е умрял през нощта, аз горчиво заплаках. Но не почувствах страх. Страхът дойде после, когато тялото на Тери бе вече в земята. И то толкова силен, че леля трябваше да ме прегърне и води така до дома. Денят бе мъглив. Не можех да понеса мисълта, че сега Тери лежи изоставен в тъмната пръст…

– Бедният, бедният Тери, колко ли му е студено… И колко е сам… — повтарях аз, когато с горчиво хлипане си лягах в леглото. Филип дори не правеше усилие да ме успокои. Най-сетне, изтощена от тежкия ден, заспах.

Когато сутринта леля дойде да ме събуди и видя бледото ми лице, следите от сълзи и рошавата коса, тя тихо затвори вратата и ме остави. Филип беше отишъл на училище, чичо на работа, а леля се занимаваше с домакинството. Слънцето се беше издигнало високо, а аз още спях. Когато най-сетне се събудих, беше време за обед. Скочих бързо.

Обядвахме мълчаливо. След това се запътих към гората. Леля ме изпрати до вратата на градината, целуна ме и ми даде бонбон. Но това не намали скръбта ми.

Вървях без да забелязвам нищо. Влачех краката си из влажната шума и се мъчех да забравя за Тери, захвърлен в тъмната земя. Но не можех. Когато стигнах до една поляна, където голям кестен беше разпрострял клоните си, легнах под него и се отдадох на мъката си. Сълзите ми се стичаха на мъха. Бях толкова уморена и потисната, че не усетих едни тежки и бавни стъпки, които се приближаваха към мен. Стресна ме познат глас:

– Момичето ми, какво е станало? Ще се разболееш на тази влажна земя!

Беше господин  Танер. Той се огледа, съблече голямото си, грубо наметало и ме зави с него като малко агне. После седна на един дебел корен, взе ме заедно с наметката и ме облегна на себе си. Не бях го виждала от месеци, защото той бе заминал в друга област. Бях едновременно зарадвана и учудена от появата му. Той винаги се появяваше там, където някое малко същество се беше изгубило.

Овчарят беше дошъл в гората, за да насече клони за кошарата. Носеше голям наръч в ръцете си. Той пусна клоните на земята и ме попита защо плача.

Колко бе хубаво, че намерих човек, с когото мога да споделя всичко! Разказах му цялата история за Тери и неговото страдание, за картината, за неговото заминаване и за ужасното му положение сега.

– Така силно се молих той да стане по-добре — казах аз безутешно, — но нищо не стана. Бог не чу молитвата ми и Тери умря.

Виж какво, дете мое — бавно заговори господин  Танер, — представи си, че идваш при мен и ми казваш:

«Тук има едно агне, което се е заблудило в лошо място, няма никаква трева, а само остри камъни. Ще отида и ще го занеса на ливадата, да пасе на хубавата трева и да не се спъва по камъните.» Мислиш ли, че аз няма да те чуя и да ти позволя да сториш така?

Погледнах го мълчаливо. В съзнанието ми просветляваше.

– Дете мое — продължи господин  Танер, — Добрият Пастир е взел Своето агънце. Това е всичко.

– Но с Тери стана съвсем друго! — извиках аз и отново сълзи бликнаха от очите ми. — Заровиха го в земята и го оставиха съвсем сам. Това е ужасно! Как може Тери да е при Добрия Пастир, след като го затрупаха с пръст?

Старецът не отговори веднага. Зарови ръце в шумата, сякаш търсеше нещо. И наистина търсеше — скоро разбрах какво. Той ми показа един лъскав, кафяв кестен и неговата празна обвивка, обрасла в малки бодилчета.

– Кажи ми сега — заговори отново овчарят с бавния си, замислен глас, — какво е станало с кестена и с обвивката му?

– Обвивката е паднала в шумата, тя вече не е нужна. А кестенът ще покълне и ще стане дърво с корени и листа.

– Точно така. По-добре не може да се каже. А сега искам пак да ми отговориш: когато един ден видиш млад и строен кестен, чиито свежи листа слънцето огрява и дъждът мие; в когото птиците вият гнезда, ще скърбиш ли за старата обвивка, която е отишла в шумата?

– Не! — възкликнах аз и впих поглед в него. Пак почувствах, че ми просветва.

– Е, добре — тържествуващо заключи овчарят, — тогава недей повече да тъжиш за това, което хората са заровили в земята. То не е нищо повече от една обвивка. Момчето сега расте и се огрява от слънцето там горе, при своя Спасител.

Добрите му очи грееха при тия думи. Той захвърли кестена и обвивката, нарами клоните, махна ми с ръка и ме подкани да си тръгвам.

– Аз ще вървя — каза той, — защото трябва да поправя плета с тия клони. Иначе овцете ще избягат. Довиждане, дете, и Бог да те благослови!

Изпратих го с поглед, когато той се изгуби в пъстрите сенки на гората. После взех кестена и обвивката му. Стиснах ги в ръце и тръгнах бързо към дома, защото ми беше студено и се спускаше вече здрач. Когато излязох на полето, видях малка фигура в далечината. Беше Филип. Идваше право към мен. Затичах към него, протегнах ръцете си към неговите и двамата тръгнахме мълчаливо. Докато се изкачвахме по височината, той хвърли поглед към стиснатите ми длани и с интерес ме запита:

– Какво си стиснала в ръце?

Разтворих пръстите си и му показах новото си съкровище.

– Това е кестен и обвивката му. Те приличат на Тери.

Как?

Чувствах, че иска сам да разбере, затова избързах да обясня:

– Това, което ние заровихме в земята, е само обвивката. Тя не се нуждае вече от нищо и не става за нищо. А полезната, живата част е при Добрия Пастир. Затова аз вече не скърбя за Тери. Господин  Танер ми разказа, че това прилича на преместването на едно агънце от лошо пасбище на добро.

Филип кимна с глава.

– Ясно. Радвам се, че няма вече да скърбиш.

В къщи ни очакваше приятна изненада: в камината гореше весел огън. Леля беше приготвила масата да вечеряме край него — заедно с нея и майката на Тери. Хапнахме царски: варени яйца, сандвичи, меденки, червени ябълки, круши и течен шоколад. Бяхме изтощени много: аз от разходка, Филип от играта на футбол; апетитът ни беше вълчи. След вечерята се потъркаляхме по килима, като пляскахме с ръце от удоволствие. Бе толкова весело, че дори майката на Тери леко се усмихваше.

След като се наядохме до насита, леля протегна ръце към огъня и тихо каза:

– Ние с майката на Тери кроихме планове.

– Може ли да чуем? — наострихме ние уши.

– Да — отговори леля, — още повече, че вие ще можете и да помогнете. Дори е необходимо да помогнете. След като Тери не е вече с нас, ние искаме да направим нещо в негова памет. Той беше в такова положение, че не можахме да му помогнем. Но има много други слаби и болни деца, на които ние може би ще успеем да помогнем да станат здрави и силни.

След като имам майката на Тери за помощник в къщи, а и Рут е вече способна за това, реших да издирим такива деца и да ги вземем тук през ваканцията. Познавах някога човек в града, който работеше между затворници. Той ще ни помогне. Ще му пиша да издири две или три деца, които да дойдат при нас на Коледа. Ще се опитаме да им доставим повече радост. Харесва ли ви идеята?

Идеята бе великолепна и ние един през друг започнахме да кроим планове. Това бе голямо облекчение за нас, защото след смъртта на Тери не можехме да говорим за нищо. А сега говорихме свободно и радостно — за коледните подаръци, за коледните ястия, за коледната елха, за коледните песни. Бузите ни се зачервяваха все повече и повече. — Лельо — извиках аз възторжено, — идеята е чудна, как ти дойде наум?

– Ще ти кажа — отговори леля, — ти обичаш историята за Добрия Пастир, нали? Когато за пръв път отивах да посетя Тери и вървях през гората, си спомних един стих, който отдавна бях забравила — в него Исус, преди да се възнесе на небето, каза на Петър: «Паси агънцата ми.» Този стих ме накара да приема Тери у дома. Но когато Тери си отиде, аз си казах: Това агънце не се нуждае вече от нищо; но има други…

Тя замълча и се загледа в огъня. Замислихме се и ние. Вълнуваха ни тъжните спомени за Тери, но и радостните мисли за Коледа и бъдещето.

Звънът на телефона ни върна към действителността. Леля вдигна слушалката и дълго говори навън.

Когато се върна, тя беше широко усмихната, като същевременно криеше някаква тайна.

– Още една новина — осведоми ни тя, — и то най-хубавата от години.

Спогледахме се с Филип. Изведнъж той скочи и се хвърли към леля.

– Знам! — изкрещя той. — Отгатнах! Майка и татко си идват!

Леля кимна:

– Да! Правилно отгатна, за Коледа те ще бъдат тук.

Лицето на брат ми пламтеше от радост, но аз останах като вкаменена, отпуснала ръце на коленете си. Изведнъж се върнаха всичките ми стари страхове и аз пак се почувствах старата Рут с непокорството и лошотията. Думите, казани някога от леля, пробляснаха в съзнанието ми: «Ти ще бъдеш голямо разочарование за майка си!» Не, не исках да видя родителите си! Те ще обикнат Филип, а аз ще бъда пак непокорната, опърничавата, лошата — и то точно когато започвах да ставам добра… Извърнах глава и останах така.

Филип ме тупна по рамото:

– Не се ли радваш? Защо не казваш нищо?

Размърдах петите си:

– О, да… — знаех, че той очаква от мен такъв отговор.

Станах, защото имах единственото желание да бъда сама.

– Време е за сън — помъчих се да кажа тия думи възможно най-спокойно. — Лека нощ, лельо!

Легнах си, но след половин час леля влезе тихо в стаята ми и седна в тъмнината на леглото.

– Рут — прошепна тя с тревожен глас, — защо не се радваш като Филип?

Обърнах се бързо и забих пламналото си лице във възглавницата. Но леля не си тръгна. Най-сетне й отговорих:

– Ти ми беше казала, че мама няма да ме обича и сигурно ще е така…

– Но, Рут! — извика леля. — Не съм ти казвала такова нещо! Аз ти бях казала, че ще се разочарова от теб. Но това бе толкова отдавна, когато ти беше лоша и непокорна. А сега виждам, че ти се трудиш да се промениш и вече си съвсем друга. От известно време ти толкова ме радваш и майка ти не може да не те обича.

Спрях да се въртя неспокойно. Всичките ми страхове изчезнаха.

– Аз знам коя е причината — прошепнах тихо. — Причината е в картичката. Защото… аз съм на Добрия Пастир…

Имаш право — потвърди леля. — Твоята картичка и запознанството ти с Добрия Пастир направиха безкрайно много за всички нас…