ИНДИАНСКАТА КОЛИБА

Чудна беше тази наша гора! Анемониите като звездички надзъртаха изпод храстите, теменужките образуваха сини килимчета по поляните, навред стърчаха дългите стебла на зюмбюлите. Слънчевите лъчи падаха косо през дъбовите клони и осветляваха склонове и долини, където крехките киселици се показваха иззад шумата, а отгоре катерички и птици шетаха забързано.

Филип и аз се отклонихме от пътеката и се втурнахме през младата горичка, където ластарите на орловите нокти се преплитаха от дърво на дърво. Спряхме да се огледаме. Филип седна на мекия мъх, а аз клекнах до него.

– Тук ще разположим главната си квартира — обяви той. — Това е отличен изходен пункт за по-нататъшни експедиции.

Филип обичаше дългите думи и често четеше вестници, за да научава нови, но не винаги ги разбираше.

– Какво смяташ да правим? — попитах го аз.

– Ще построим вигвам, индианска колиба — обясни той.

– Виждаш ли оная дива круша? Тя ще ни послужи като централна опора. Сега ще потърсим клони и ще ги наредим в кръг около нея, плътно един до друг. После ще запълним процепите с орлов нокът и ще оставим един отвор за влизане. Пода ще покрием с папрат и мъх, за да стане меко и удобно. Много лесно можем да си направим скривалище: в средата ще изкопаем дупка, ще я иззидаме с клони и камъни, и ще скрием вътре припасите си. Отгоре ще покрием с папрат, така че нищо да не се вижда.

Хвърлихме се въодушевено в работа. Целия предобед мъкнахме сухи клони и с джобното ножче на Филип ги подостряхме като колове. Скоро скелетът на нашата колиба бе готов.

Необходими ни бяха няколко дни, за да довършим делото си. Всяка сутрин претупвах домакинската си работа и хуквахме в гората. С всяка сутрин купчинката боклук под килима ставаше все по-голяма. Но понеже леля Маргрет скоро бе правила пролетно почистване, моята небрежност не биеше на очи.

О, тия утрини в гората! Рядко се събирахме с Филип. Всеки имаше свои пътища и свои идеи. Срещахме се, прегърнали големи наръчи папрат и вейки. Всеки намираше по някое съкровище, по своему се наслаждаваше на труда и преживяванията си споделяхме при завръщането към дома.

Най-важната находка на Филип бе гнездото на един синигер. Видях го да клечи неподвижно в едно трапче, загледан в отсрещния глог. Той ме бутна да легна до него на земята.

– Синигер! — прошепна брат ми. — Храни малките. Скоро ще се върне.

Докато още говореше, се чу пърхане на крила и малката майка кацна в гнездото с червей в човката. Можем да си представим какво пърхане на криле, каква врява цари в птичето гнездо по време на храна! Майката отново излетя.

– Ела бързо — скочи Филип. — Дай да надникнем в гнездото, докато не се е върнала.

Ние разгърнахме предпазливо клоните и видяхме гнездото — съвършено кръгло, плътно изплетено от косми и пръчици. Истинско чудо бе за нас как една толкова мъничка птичка може да си построи такъв съвършен дом. Докато гледахме, срещу нас се вирнаха няколко жълти човчици, издаващи тънко пищене. Но ние не бяхме червеи и трябваше да се дръпнем, за да не уплашим майката.

– Тя скоро ще долети — каза Филип. — Да лягаме на земята!

В следващите дни ние позарязахме строителството и се заехме с внимателни наблюдения. Малките от ден на ден заякваха, перушината им се сгъстяваше, чуруликането им ставаше по-високо и енергично.

Тези птици не бяха единствените ни съседи. Букът над колибата ни имаше един голям чатал. Един ден чух шумолене на големи крила. Една кафява сова прелетя близо край мен. Покатерих се веднага на дървото; като подплашена катеричка се хвърлях от клон на клон, надзъртайки във всяка кухина, бъркайки във всяка хралупа. Трудът ми не остана напразен — на тоя чатал, в люлка от слама и пухести, кафяви пера, лежеше снежнобяло яйце, още топло от майката.

Смъкнах се малко по-надолу, за да не изплаша майката и седнах на един дебел клон. Каква великолепна гледка се разкриваше тук! Склоновете оттатък гората бяха сини от зюмбюли, през зеленото було на младата трева проблясваха жълтите пламъчета на блатничето. Бях неземно щастлива. Тогава видях Филип. Той приближаваше бавно между дърветата със сноп папрат в ръце; изглеждаше съвсем малък.

– Фил — извиках аз, — ела при мен!

Той моментално беше горе. Пълни с блаженство ние се наслаждавахме на красотата. Но скоро видяхме, че совата е кацнала на съседния бук и гневно ни гледа с жълтите си очи. Решихме да слезем на земята. Тя веднага разпери големите си криле и отлетя в гнездото си. Пъхнахме се в колибата, легнахме си и заговорихме за совата.

Една седмица всичко вървеше добре. Нямаше изгледи леля да посегне на свободата ни. Понякога забелязвах, че тя изглежда много уморена, но си казвах, че това не ме засяга. Ваканцията принадлежи на мен и аз можех да я прекарам според вкуса си. Домакинската работа не ме интересуваше. И затова ми стана много неприятно, когато една сутрин леля ме спря тъкмо когато се канех да изчезвам и ме попита къде отивам.

– Навън, с Филип — отговорих аз и се дръпнах от здравата й ръка. — Аз си свърших работата, честна дума, лельо Маргрет. Моля те, пусни ме, Филип ме чака вън.

– Е, какво пък — възрази леля, без да й трепне окото, — Филип днес може да излезе и сам. Ти ми трябваш, Рут. Тази сутрин имам голямо пране и ти можеш да ми помогнеш при простирането. И без това е време да поработиш повече.

Тропнах с крак и се намръщих така, както само аз мога.

– Но аз исках именно днес да изляза!

Леля ме раздруса за рамото.

– Ти можеш веднъж за разнообразие да направиш това, което иска някой друг! — отговори тя. — И ако не искаш да го сториш, ще се наложи да останеш в къщи и следобед. Ти ставаш от ден на ден по-лоша и себелюбива. Колкото по-рано се стегнеш, толкова по-добре за теб.

Тя влезе в кухнята и ща — не ща — трябваше да я последвам. Бях разярена. Какъв късмет! Може би днес совата ще измъти, а аз няма да бъда! Синигерчетата сигурно ще напуснат гнездото си — и Филип ще види всичко това! Каква несправедливост! В тоя момент аз проклинах леля и се заричах по никакъв начин да не й помагам, а да се държа колкото може по-лошо. Тогава тя ще съжалява, че ме е задържала. Но моите мисли бяха прекъснати от силното хлопване на задната врата. Оттам се показа Филип, който бе помагал на чичо Петър в градината и беше запъхтян и разчорлен.

– Ще тръгваш ли, Рут? — запита той.

– Не, тя няма да дойде — отговори сухо леля вместо мен. — За разнообразие тя ще направи поне веднъж нещо полезно. Върви и играй днес сам, Филип. Ако се държи прилично, ще дойде следобед с теб.

Двете прекарахме един жалък предиобед. Правих сърдити гримаси и изливах яростта си върху прането. Проклинах, прозявах се, ритах краката на масата, гледах с унищожителен поглед леля си в гърба. Но тя си работеше съсредоточено над коритото и се правеше, че не ме забелязва. Нищо не ме ядосваше повече от пренебрежението й. Та за какво да се цупя, когато никой не ме гледа?!

Все пак успях да накарам леля да ме забележи. Тя ми заповяда да взема един леген, пълен с чисти носни кърпи и да ги простра. Аз наистина нямах намерение да хвърлям легена на земята, но в стремежа си да трасна колкото може по-силно вратата, го изтървах и кърпичките се натъркаляха по разкаляната от снощния дъжд земя.

Леля много се ядоса. Уверена бях, че изпитва силно желание да ме пипне за ушите, защото видях как стиска ръцете си една в друга. С ясни думи тя ми разкри цялата истина за мен: че вместо помощник съм й била тежест и че сега цяла седмица, всяка сутрин ще стоя в къщи и ще помагам — дано с това се науча да бъда поне малко по-приветлива и готова за помощ. Тя изтъкна моето себелюбие и ме увери, че ще бъда едно чудовищно разочарование за майка си.

Тропнах с крак, преглътнах сълзите и с гордо вдигната глава излязох през вратата. Бях изгубила сутрините на цяла седмица, но все пак до обед има цял час. Тръгнах да посрещна Филип.

Беше тиха, топла утрин. Небето още бе облачно. Свеж и тръпчив дъх на земя изпълваше въздуха. Цветята отново изправяха главички, птиците пееха, изпълнени с радост. Всичко излъчваше мир. Само аз с гневните си мисли и сърдито лице правех изключение. Този факт ме порази с такава сила, че се спрях и се огледах наоколо. Видях как дърветата стоят на поста си и изпълняват предназначението си без шум и каране. Всяко листо по съвършен начин се вплиташе в общата хармония. Всяка пъпка се разтваряше като малко чудо. Никъде не се виждаше противоречие, ненужно бързане — само мир и благодатен труд. Този мир се вля в мен и няколко минути размишлявах колко съвършен би бил животът, ако можех да стана добра. Рядко ми се искаше да съм добра, но в този миг го желаех горещо и от цяло сърце. Исках да съм послушна, щастлива и полезна, в хармония с чудното Божие творение. Желаех го така горещо, че сключих ръце и прошепнах: «Искам да съм добра! Не искам да съм повече опърничава и себелюбива! О, защо не мога да съм по-добра!»

Моите думи изглеждаха глас в пустиня, защото още не знаех нищо за Оня, Който е бил съвсем близо до мен и с удоволствие би ми помогнал да стана по-добра.

За мен Той бе просто един човек, живял отдавна на земята, за Когото бях слушала в църква. След малко скочих и тръгнах.

«Никога няма да бъда добра — мърморех си аз. — Винаги ще бъда противна и своеволна, и никой няма да ме обича.»

Намерих Филип извън себе си от щастие. Моето отсъствие ни най-малко не му бе попречило.

– Видях разчупването на яйцето — извика той. — Качих се горе, когато майката отлетя. Видях черупката разчупена и кожата на яйцето мърдаше. Не посмях да остана от страх да не би малките да изстинат и умрат. Сега майката е горе и ги топли. Няма да се качваме, за да не я изплашим.

Но и без това беше късно, трябваше да се връщаме за обед. По пътя разказах на Филип за моята сутрин. Той беше мил и съчувствителен и ме успокои, въпреки че не заслужавах това. След това тактично спря да говори за злополучната сутрин и започнахме да обсъждаме плана за следобеда.

следваща глава ТЕРИ