ЖЕРТВАТА

Разбира се, сутринта се успахме и ни събудиха стъпките на леля, която идваше да види какво става с нас.

– Имам чувството, че снощи сте си легнали много късно — каза строго тя. — Обикновено по това време сте будни. Напоследък все чувам стъпки откъм стаята ви и няма да търпя това!

Спогледахме се смутено. Дано леля не продължи на тая тема… За щастие днес бе ден за пране и тя имаше достатъчно работа, за да ни задава нови въпроси.

Горях от желание да говоря с Филип, но положих усилия да забравя снощното приключение и отидох да помагам на леля. Тя много се зарадва. Докато работехме, си бъбрихме приятелски и аз почувствах с голямо удоволствие, че тя вече ме смята не за дете, а за голяма.

Знаех, че всичко това е дело на Добрия Пастир. Наистина голяма промяна имаше, откак Го познахме.

Знаех, че Той ми помогна да бъда по-малко лоша и невъзпитана, а на леля — да бъде по-сърдечна към мен. Може би следобед, като се върнем от Тери, да й разкажем повече за него и да я помолим за едно вълнено одеяло за него.

При мисълта за Тери си спомних за майка му. Отново прозвучаха в ушите ми последните й печални думи: «Мога ли да се надявам, че Той ще ми прости, като съм толкова зла…»

Естествено. Бог ще й прости, ако тя Го помоли сърдечно за това. Ако е лоша, тя прилича на оная овца, която виси над пропастта и която Пастирът търси. Питах се дали тя знае нещо за Него. Ако не знае, трябва да й разкажа. Ако тя влезе в стадото на Добрия Пастир, това ще бъде за нея добре. Тогава Той ще се грижи и за нея, и за Тери, и тя ще може да Го моли и за мляко, и за вълнено одеяло.

Замислих се така дълбоко, че забравих за работата си. Леля ме погледна учудено през прозореца:

– Рут, какво става с теб? Вече няколко минути не си помръдваш пръста.

Почервенях и се залових трескаво за работа. Бързах да свърша и да отида при Филип. За щастие прането бе към края си.

– Можеш да вървиш — каза леля, като смъкна престилката си. — Добре ми помогна и следобед ще те оставя да играеш повече.

Изтичах по стълбата и заварих Филип легнал на леглото и разстлал пред себе си съдържанието на касичката.

– 35 франка — заключи той замислено. — С 40 франка може да се купи фотоапарат. Ако двамата спестяваме пари през ваканцията, ще можем да си го набавим до началото на учебната година.

Той замълча, като гледаше боязливо парите.

– Ако отделим 10 франка за мляко за Тери, тогава ще купим апарата за Коледа.

Лека въздишка се отрони от гърдите му. Знаех, че той си мисли за катеричето гнездо, за гнездото на лешничарката, които ще намерим през есента; за полските мишки, които пълнят дупките си с жито през жетвата. Изпитах дълбоко съчувствие към него.

– Мисля, че 10 франка са много за мляко — на месих се в сметките. — Със 7 франка и половина може да се купи страшно много мляко; а предполагам, че леля ще ни даде вълнено одеяло, тя има едно старо.

Филип въртеше монетите из ръцете си.

– Не е нужно сега да решаваме тоя въпрос. Ще взема цялата каса със себе си, а по пътя ще мислим.

Това бе разумно. Въпросът бе толкова сериозен, че не биваше да се решава необмислено. Прибрахме парите вътре. Сега аз можех да задам моя въпрос.

– Филип, чу ли, че майката на Тери нарече себе си лоша жена?

– Да, и тя е такава — потвърди брат ми. — Аз й съчувствам. Но колкото и беден да е някой, няма право да краде ябълки.

– Съгласна съм, но мисълта ми е друга. Ако тя е наистина толкова лоша, не е ли редно да се опитаме да й разкажем за Добрия Пастир? Може би тя не знае, че Той я търси и иска да й прости. И съм сигурна, че ако тя разбере това, ще стане много по-щастлива — като мен.

Филип кимна одобрително.

– И аз мислих за това и мисля, че можем да опитаме. Но може би тя няма да иска да слуша. Големите хора са така. Веднъж край училище седеше един беден, стар скитник, който изглеждаше толкова печален, че ми се прииска да му кажа, че Исус го обича. Но той измърмори, че не вярва в това и че се нуждае от обувки и бира, а не от Библия.

– И какво му отговори ти?

– Какво му отговорих ли? Казах му само: «Нямам бира, а обувките ми няма да ви станат.» Той ми каза да не се правя на глупав и да изчезвам. Не пожела да чуе за Исуса.

– Възможно е и с майката на Тери да е така. Но нека опитаме, откъде да знаеш…

Обядвахме и тръгнахме по познатия път. Взех Библията си с картичката вътре. Филип държеше касата в ръка. Тя беше приятен товар и монетите звъняха в такт с крачките ни. Но Филип изглеждаше потиснат. Разбира се, че той се прощаваше с фотоапарата и пожелах да го утеша:

– Филип, вярвам, че с 5 франка може да се купи доста мляко. Можем да попитаме колко струва млякото, нали?

Филип измърмори неохотно нещо. Не искаше да говори на тая тема. Продължихме мълчаливо.

Спускахме се към къщата, когато иззад едно дърво внезапно изскочи майката на Тери. Явно тя ни чакаше.

Гледаше ни боязливо, сякаш се боеше, че не сме устояли на обещанието си.

– Нека поговорим малко тук, преди да идете при него — започна тя възбудено.

– Нали няма да кажете нищо на Тери? Аз го направих от любов към него. Той ще се разстрои ужасно, ако разбере. Той е честно и добро момче, моят Тери.

– Разбира се, няма да кажем нищо — успокои я Филип. — Нали обещахме на никого да не казваме. Да поговорим тук, за да не ни чуе той.

Седнахме в звънчетата, които цъфтяха край пътя и замълчахме. Филип ме погледна в очакване аз да започна. Гледах към земята и се боях да започна, а майката на Тери впери поглед в касичката.

Филип ме подритна и ми кимна с глава — явно трябваше да се престраша. Измъкнах картичката от Библията и я подадох на жената. Тя бе вече поизтъркана от много употреба, с подгънати ъгли и ръбове, но за мен тя си беше все така хубава.

– Госпожо Тери, — започнах аз плахо, като се боях тя да не ме прекъсне. — Госпожо Тери, ако желаете, историята с ябълките може съвсем да се забрави, защото Добрият Пастир, какъвто е Исус, умря за нас, за да имаме прощение на греховете. Тази нещастна овца над пропастта — това сме ние, когато вършим злини и бягаме от Бога. Ако вие Го помолите да ви прости, Той ще го стори веднага и ще Му принадлежите, както аз и Филип. И тогава вярвам, че Той ще се погрижи и за Тери да има пари за храна!

До   този   момент   тя   гледаше   към   касичката, а картичката само държеше с ръка. Но сега вдигна глава и ме погледна любопитно.

– Толкова си малка, а така хубаво говориш — забеляза тя.

– О, не! — възразих аз и поруменях. — Не аз съм измислила тези неща. Те са записани в Библията. Почакайте, ще ви прочета мястото. Там е много по-хубаво, отколкото аз мога да го разкажа.

Намерих 15-та глава от Лука и прочетох редовете бавно и със страхопочитание: «Голяма радост е на небето, когато един грешник се кае…»

– Да, това мога да ви кажа, госпожо Тери: Милият Господ и ангелите се радват, когато молим Добрия Пастир да ни намери!

Тя се заслуша вече по-внимателно.

– Да, едно време в неделното училище ни учеха на това — тогава бях колкото теб — тихо си спомни тя.

– Наистина ли? зарадвах се аз. — Тогава да ви прочета още нещо?

Отворих на 10-та глава от Йоана и зачетох толкова скъпите за мен думи: «Аз съм Добрият Пастир. Добрият Пастир живота Си дава за овцете Си.»

Изведнъж една тежка мисъл раздра съзнанието ми: Добрият Пастир дава живота Си за овцете, а аз се скъпя да дам 5 франка!

Как да предам на Филип откритието си? Трябваше да го убедя да даде 10 франка! Започвах да се прозявам, да правя гримаси, но той не ме погледна. Бавно отвори капака на касата. Майката на Тери го наблюдаваше внимателно.

Ритнах Филип по крака. Но той не ми обърна внимание. Какво нещастие, ако той се позове на думите ми и даде само 5 франка! Когато Добрият Пастир е дал живота Си!
Филип приближи до жената и каза просто:

– Ние донесохме малко пари, за да купите мляко и храна за Тери. Не е много, но е всичко, което имаме.

С един жест той обърна касичката и изсипа съдържанието в нейната престилка.

– Тук са 35 франка — каза той ясно, за да се избегне всякакво неразбиране и въпросът да бъде приключен. — Надявам се, че ще помогнат на Тери.

А сега ние ще отидем при него.

Той стана и тръгна надолу. Но аз останах още един момент. Добрият Пастир бе дал живота Си; Филип бе дал парите и за апарата; исках и аз да дам нещо. Какво? Да, най-скъпото ми съкровище бе в ръцете ми. Подадох на жената картичката и я пуснах до монетите.

– Това е моята картичка — прошепнах аз. — Нека бъде ваша и ви напомня, че Добрият Пастир може да ви намери.

– Благодаря, мило дете! — развълнувано отговори тя.

Побягнах след Филип.

– Сърдиш ли ми се, че дадох всичките пари? — каза Филип виновно, когато след час вървяхме обратно. — Те са колкото мои, толкова и твои. Но изведнъж усетих, че не бива да задържаме нищо.

Та нали фотоапаратът не струва нищо, в сравнение с Тери! Съгласна ли си?

– Напълно — отговорих аз. — Забележителното е, че и аз си помислих същото. Когато прочетох стиха, че Добрият Пастир дава живота Си за овцете, ми стана ясно колко малко даваме ние и се опитах да ти дам знак да отделиш повече.

– Странно — каза Филип, — мислех, че без парите ще ми е страшно криво, а чувствам безкрайна радост…

– Странно — допълних аз — мислех си, че с моята картичка никога няма да мога да се разделя, а сега съм така щастлива, че тя е в майката на Тери.

– Да — подскачаше Филип, — не сме и сънували някога, че е толкова приятно да подариш нещо! Но това е, защото никога не сме подарявали нещо толкова скъпо за нас.

Пред нас се откриха такива духовни хоризонти, че ние мълчаливо продължихме пътя си, потопени в техните тайни.

следваща глава ХМЕЛ И ГЪБИ