ГНЕЗДОТО НА КАТЕРИЧКИТЕ

При нощуването си в църквата бях настинала сериозно и трябваше да лежа цяла седмица. Филип ми правеше компания и ние поработихме здравата над книгата за птиците. Когато се уморявахме от рисуване и писане, ние лягахме и си бъбрехме. На Филип не му омръзваше да слуша за моя подвиг; аз пък се чувствах поласкана от това колко болезнено са понесли всички отсъствието ми.

– Леля и чичо цяла нощ не мигнаха — говореше Филип. — Аз също не можах да заспя. Представях си, че си вече мъртва и започвах да плача. Най-после станах и отидох в кухнята, където леля също плачеше. Пихме с нея какао и тя ми даде няколко сладки. Останахме заедно до сутринта.

Разочаровах се. Как може Филип да намира утеха в някакви сладкиши, когато аз вече бях може би в гроба!

– А какво говорихте? — попитах аз с надеждата, че са говорили за мен.

– О, за всичко. Аз казах, че сигурно си се удавила в реката. Леля смяташе, че просто си се скрила някъде и за наказание наистина ще те прати в интернат. Аз й казах, че смятам това намерение за недобро.

– Защо? — заинтересувах се аз.

– Защото няма да има с кого да играя следобед — обясни брат ми. — Казах й още, че ти ще избягаш веднага оттам.

– А тя?

Тя твърдеше, че няма да можеш. Казах й последно, че ще бъде жалко, ако те прати в интернат, защото ще получа нервен припадък.

– Какво значи това?

– Това е болест, която човек получава, ако другите правят нещо, което не му харесва. Леля беше разказала скоро за един, който получил нервен припадък, защото готвачката му избягала. Затова й казах, че ще стане такова нещо, ако отидеш.

– Прилича ли на шарката? — попитах аз. Шарката бе единствената болест, която бях прекарала и тя ми се струваше много сериозна.

– Е, не знам — отговори Филип. — Не вярвам човек да получава пъпки, но ако не тръгнеш по правия път, ще я видиш. Защото щом леля е решила, тя лесно може да те изпрати.

Мълчах. Не бях разказала още на никого за преживяното в гората, защото не знаех с какви думи да го предам. Как бих могла да убедя Филип, че наистина е станало нещо? Нямах никакви доказателства. Дори самата аз, докато лежах със схванат врат и запушен нос, започнах да се питам доколко действително бе това и не съм ли си внушила всичко. Но когато докоснах скъпоценната картичка и я милвах с поглед, всичките съмнения изчезваха. Заравях лице във възглавницата и се молех на моя Пастир да бъде до мен, както в оная чудна сутрин.

Тук беше и Библията ми. Щом пристигнах в къщи, я извадих от чекмеджето и започнах да чета. След дълго търсене намерих оня разказ за изгубената овца, който ми прочете господин Танер. Прочетох го много пъти, докато го научих наизуст. Четях и другата част от главата, в която се разказваше за младежа, избягал като мен от къщи, а после получил прошка от баща си, след като горчиво се разкаял. Същото бе станало между мен и леля. Много ми харесваше тази история.

Опитвах се и да се моля. Бяха ме учили да казвам малки молитви, но сега беше друго. Тогава казвах само думи, празни от съдържание. Сега аз разговарях с Един, Когото познавах и Който ме обичаше.

На втората вечер направих едно голямо откритие. Филип бе слязъл да вечеря и аз измъкнах изпод възглавницата — криех Библията там, за да не ме види какво чета. Започнах да я разлиствам и попаднах на 10 глава от Йоан, където пишеше нещо за Пастир.

Бях чувала част от нея много пъти в църква и в училище, но не си спомнях къде се намира тя в Библията. Поглъщах жадно думите, защото точно това исках да знам. Там пишеше: «Аз съм Добрият пастир. Добрият пастир живота си дава за овцете.» Значи моят Пастир беше дошъл вече, за да умре на кръста, а после и да ме намери.

Не разбрах стиха за крадците и разбойниците, но ми допадна много словото за овцете, които следват Пастира. То ми говореше, че трябва да бъда добра и да правя това, което каже Той. Но какво означаваше това: «И те познават Неговия глас?» Пастирът ми беше казал, че Исус ще говори с мен и аз трябва да Го слушам. Но колкото и да напрягах слуха си, легнала в леглото и затворила очи, не можех да чуя нищо. В стаята цареше пълна тишина, но аз копнеех да чуя нещо от Добрия пастир! Как да следвам гласа Му, след като никога не съм Го чувала?

Тази мисъл измъчваше цяла вечер и следващия ден, докато ми хрумна една идея: да намеря господин Танер, да му покажа картичката, да му разкажа всичко и той сигурно ще ми обясни как да чуя гласа на Пастира.

Зачаках с нетърпение оздравяването си. Най-сетне на седмия ден, можех да сляза до кухнята на следобеден чай. Прекарахме много добре и когато се качих в стаята си, си помислих колко по-хубаво е човек да е добър и мил. Отново обещах на моя Пастир да не ставам никога, никога отново лоша.

За мое щастие на следващия ден бе слънчево и ние с Филип излязохме. Беше чудесен следобед, още повече че седем дни не бях излизала. Пък и ваканцията свършваше вече — оставаха само 5 дни. Филип искаше да ми покаже семейство катерички, които бе открил с Тери в едно сврачешко гнездо.

– Дървото е много трудно — обясняваше ми Филип — и ти едва ли ще можеш да се покатериш. Но аз ще се кача и ще ти смъкна едно от малките.

– Че как ще го носиш?

– В пазвата. Ще видиш.

Беше горещ ден. С облекчение се мушнахме под дебелата горска сянка. Папратът достигаше до коляно. Клоните бяха толкова гъсти, че не пропускаха нито лъч. Пътеката бе обрасла с висока трева и трябваше да вдигаме крака на всяка стъпка.

Катеричето гнездо се намираше на най-високия чатал на големия дъб. Най-ниският клон бе толкова нагоре, че можех да го стигна само ако стъпя на раменете на Филип. А Филип и Тери можеха да се изкачват и по гладко стъбло, защото бяха истински катерици. Аз бях положила много труд, за да се науча на това, дори бях прокъсала доста дрехи, а и колената ми се изпожулиха от кората, но тъй и не успях.

Филип се лепна за дървото с яките си ръце и крака, и се покатери пъргаво нагоре. Клоните там бяха тънки; тънкият му силует се извиси застрашително нагоре. Той протегна ръка и бръкна в гнездото.

– Ей — извика ми Филип, — напипвам кожухчетата им. Те се разлютиха и искат да ме ухапят.

– Ох, донеси ми едничко, донеси ми — виках възбудено аз. — Искам да пипна едно, моля те донеси ми!

Филип, който никога не бързаше, внимателно взе едно от малките и го пъхна в пазвата си.

– Слизам! — обади се той.

Той тръгна надолу, но изведнъж извика тревожно:

– Рут, хапе ме по гърба, а пък не мога да си освободя ръцете да го махна! Не можеш ли да се качиш и да ми помогнеш?

– Ами, не мога! Толкова ли ти пречи?

– Ох, да! — простена брат ми. — Пълзи по гърба ми и ужасно ме гъделичка, а на всичко отгоре и хапе. Моля те, опитай се да дойдеш!

Представих си как хубавият, загорял гръб бива изгризван от животинчето и с настървение се хвърлих към дървото. Впих колене и нокти в издатините и залазих нагоре. Пламнала от напрягане успях да достигна до първия клон и после бързо стигнах до Филип.

– Браво, Рут! — викаше той. — Ела сега тук. Разкопчей ми ризата и извади зверчето! Ще ме изяде!  Бръкнах с ръка под ризата му и напипах мекото животинче, което забиваше зъби в гърба на брат ми. Извадих го; то се гърчеше и лудуваше между пръстите ми.

– Какво да го правя? — изкрещях аз. — Кажи ми бързо, иначе ще го изтърва.

– Пъхни го в твоята пазва, ти имаш и блуза отдолу!

Внимателно изпълних заповедта. Пъргаво се спуснах надолу и тупнах на земята. Катеричката пълзеше из пазвата ми и се мъчеше да излезе отгоре, за да види какво става. Филип скочи до мен и измъкна животинчето. После извади от джоба си трохи хляб и му даде. То ги взе между лапичките си и започна да ги гризе с острите си зъбки. Очите му светеха като две звездички, отправени към нас. Когато изяде трохите, то пъргаво се шмугна в джоба на Филип, за да намери още.

Ние лежахме дълго на дебелия мъх и си играхме с катеричката. Тя изглеждаше като любопитно, малко дете, което навсякъде си пъха носа. Катереше се по ръцете ни обикаляше по вратовете ни и четкаше лицата ни с рунтавата си опашка. Скачаше от рамото на Филип на моето и се опитваше да гризне ухото ми. Когато на шега й показвахме сладкиш и веднага го скривахме, тя се сърдеше.

Накрая пъхнахме животинчето в джоба на Филип и той се изкачи на дървото, за да го остави пак в гнездото. Но насред пътя то изскочи и само тръгна по дървото. Беше вече се научило на самостоятелност.

– Жалко — извика Филип. — Отиде там, където не мога да го стигна.

– Няма и нужда — обадих се аз. — То само може да се прибере.

Имах право. То пъргаво се плъзна по клоните и се мушна в гнездото.

– Но това е вече готова катеричка! — възхитих се аз и от радост затанцувах край дървото. — Сега то ще разказва на своите братчета и сестричета как е било поканено на обед при хората, а може би майка му ще се кара, че толкова се е бавило по скитане.

– А може би е извикала полицията като леля — допълни Филип и се пусна от клона, на който висеше, без да се огледа; той падна върху мен и понеже не можах да го удържа, се търкулнахме един през друг по надолнището. Спряхме се чак във високия папрат и дълго не можахме да се изправим от смях.