ГЕНИАЛНАТА ИДЕЯ

Не разказах на Филип нищо за овчаря и най-малко края на случката, защото се страхувах, че той ще се смее. А и не можех да го сторя. Освен това на следващия ден бях забравила всичко, защото ме осени една гениална идея. А когато имам такава идея, нищо не може да ме спре в осъществяването й. Ето какво стана:

Тази сутрин Филип се разтъпкваше из градината, защото не беше още в състояние да отиде до гората. Бяхме изиграли всички познати игри и сега лежахме под една ябълка в градината, като се чудехме какво да правим. Понеже нищо свястно не ни идеше на ума, ние просто си бъбрехме. Филип започна да говори пак за своя албум.

– Той ще става все по-дебел – уверяваше ме брат ми – и ще бъде пълен с важни данни за птиците. Обаче се нуждая от фотоапарат, за да приложа снимки. Но има да чакам за него години. Помисли само каква чудна снимка можехме да направим на малките сови или на синигерите, наредени в една редица по глога.

– Не се отчайвай – успокоявах го аз. – Сега имаме малко повече пари отколкото когато ги броихме за последен път. Вървим напред.

– Да, но бааавно – изпъшка Филип. – Скоро ще израстна и ще ме пратят в интернат и тогава няма да имам време за фотография. Ако можех да убедя леля да ми разреши да работя през ваканцията като раздавач…

Замислих се над това и изведнъж се извъртях към Филип и го тупнах с юмрук по гърба.

– Фил! Дойде ми фантастична идея!

– Каква идея? – недоверчиво ме погледна той. Моите страшни идеи обикновено имаха лош край и носеха наказания.

– Този път идеята е наистина добра! – уверих го аз. – И леля не ще разбере нищо. Ще берем цветя и като майката на Тери ще ги продаваме. Кажи не е ли добра, Фил, а! Кажи!

Филип още не се палеше.

– Но това няма да се хареса на майката на Тери – възрази той. – Ако хората купуват нашите цветя, нейните ще останат и тя ще печели по-малко.

– Ние няма да продаваме на едно и също място – не се предавах аз. – Тя продава по улиците на града. А ние ще хлопаме по вратите на къщите; при това ще се преоблечем така, че да приличаме на цигани.

Очите на Филип пламнаха. Идеята ми го зарази. Знаех, че това рано или късно ще стане.

– Ще ходим в големите къщи на хълма, които имат широки алеи и тежки железни врати. Ще облечем най-старите си дрехи, ще позацапаме лицата си и ще обуем скъсани обувки, за да приличаме на циганчета. Ти ще си вържеш червена забрадка. Ще спечелим маса пари! Да вървим!

Скочих моментално. Но се сетих за крака на Филип и се опитах да обуздая нетърпението си:

– Но ти още не можеш да ходиш. Но, всъщност, ако търговията не върви, не е лошо да понакуцваш. Хората ще се смилят над теб. Можем да казваме:

«Дайте на бедния, хром просяк» и да протягаме една шапка. Можеш да вържеш бяла кърпа на коляното си и да гледаш все в нея, сякаш те боли ужасно. Само дано аз не се разсмея.

Напуши ме смях от тези брътвежи.

На другия ден кракът на Филип бе по-добре. Станахме рано и отидохме в гората, като взехме една голяма кошница. Смятахме сутринта да берем цветя, а следобед да ги продаваме. Нямахме представа каква цена да определим и това ни безпокоеше доста, но бяхме уверени в успеха.

– Къде ще вървим сега? — попитах аз Филип, когато стигнахме до ливадата.

– Към блатото долу — отговори той. — Ще наберем иглика. Там има и късна вълница; също вале-риана е покарал. Може би ще намерим и няколко орхидеи, които да набодем между игликите. Те ще си подхождат добре.

– Можем да прибавим няколко разцъфтяли черешови клонки — допълних аз. — А също стръкчета киселица и теменужки за малки вази. Тях ще продаваме на хора, които не искат големи букети. О, Фил, колко весело ще бъде!

Затичахме надолу по стръмния път към малката ливада. Спрях се до един увиснал от цвят напреко на пътя черешов клон, за да накърша няколко вейки, а Филип се запъти да ми помогне. Но той се спря замаян от чистото, бяло великолепие.

– Не е ли прекрасно! — прошепна той. — Също като прясно натрупал сняг…

– Да — отговорих равнодушно. — Помогни ми да кърша, не мога сама.

– Не е ли жалко да се наруши това чудо? — отмина Филип, без да ме чуе. — След няколко дни белите листенца ще паднат на земята, посивели и мръсни. И изобщо всичко красиво е така преходно…

– А после ще роди диви череши — раздразнено го прекъснах аз. — Престани да се пулиш нагоре! Глупаво е да си блъскаш главата над тия философии. Върви и бери цветя!

Филип се наведе послушно и започна да събира големи, тъмносини теменужки. Но мислите не го напускаха. Бях малко ядосана, защото не обичах да го виждам в меланхолично настроение. Но напук на желанието ми да ги забравя, думите му още звучаха в ушите ми: «Всичко красиво е така преходно…»

Той имаше право. Всички противни неща като караниците с леля постоянно се повтаряха. Макар, че те се забравяха за кратко, но се знаеше, че пак ще дойдат. А приятните неща — ваканцията, красивите цветя, залезите, пеещите птици — отминават или умират, като оставят тъга след себе си. Сигурно ще дойдат други такива и ще ги сменят. Но те не могат да отмахнат тъгата по отминалото…

– Но нищо де! — гласно се обърнах към Филип.

– Какво нищо? — попита ме той. Бе видял една сойка и с това забрави всичко.

– Красивото — поясних аз съвсем мъгляво.

Ах, да — каза Филип. — Няма значение, винаги идва нещо ново. Забележи, че сойката си изплита дълбоко гнездо.

Бяхме вече достигнали до блатото и насочихме вниманието си към цветята. Цялата сутрин мина в усърдно бране. Кошницата се напълни. Вътре лежаха китки иглика, яркочервени орхидеи, бяла ла-заркиня. Лъчезарната жълтевина на глухарчето се смекчаваше от мечата стъпка. Между вълницата набодохме стръкчета валериана и хубави треви. Черешовите клонки оставихме сами в букет, защото снежната им белота действуваше съвършено. Аз грижливо ги пазех през целия път, докато Филип влачеше пълната кошница. Скрихме цветята в овощната градина и се прибрахме да обядваме.

Филип излапа обяда си с ужасна бързина, така че леля го погледна учудено. Нашата припряност й се видя подозрителна.

– Филип — каза тя доста остро, — мисля, че трябва да дадеш следобед почивка на крака си. Сутринта се наскита.

Филип я погледна с умоляващи очи.

– Но, лельо — успокои я той най-учтиво, — почти цялата сутрин лежах; ходих само до блатото и там почивах. Освен това — допълни брат ми с авторитетен глас, — смятам, че движението е полезно за него, за да не губи пъргавината си. Аз възнамерявам точно обратното: следобед да го раздвижа колкото може повече.Както винаги, той успя да се наложи.

– Е добре — омекна тя, — но не го преуморявай.

И не се бутайте много-много в това блато. Погледни на какво приличат обувките на сестра ти!

Филип погледна обувките ми и въздъхна. Той, естествено, бе взел мерки да смени своите обувки и така да се яви пред леля си. А аз както винаги забравих да направя същото. Помислих си с известна горчивина колко добре би било, ако имах характера на Филип…

Леля отиде в кухнята да мие чиниите. Тя не ме повика да й помагам, а пък и аз не предложих услугите си. Винаги имах куп извинения в такива случаи.

С излизането на леля се хвърлихме към стълбата. Разроших косите си и се забрадих с индийската кърпа, която бе изпратена от мама. Завързах си една мръсна престилка. Обувките ми бяха вече готови за целта. Изглеждах съвсем като малка скитница. В тон с мен бе и Филип.

– Само да не ни види леля — прошушна той. — Ще припадне от ужас! Да се измъкваме през плета!

С големи усилия се изкачихме към богаташките къщи, защото денят бе горещ, а кошницата — тежка. Филип чувстваше болки в крака, но не им обръщаше внимание. Само едно ни смущаваше: цветята ни изглеждаха така оклюмани. Би трябвало да ги оставим една нощ във вода, но откъде търпение за това…

Щом наближихме първата голяма желязна ограда, въпреки нетърпението си забавихме крачка.

– Какво ще викаш сега? — доста неспокойно ме запита Филип.

– Аз? Не, ти по-добре ще свършиш тази работа.

Пък може въобще да не стане нужда да викаме — размечта се брат ми. — Може би сега ще излезе някой и като види тези хубави цветя, ще ги купи всичките.

Тази възможност ни ободри. Крачката ни стана по-твърда.

– Къде ще звъним? — запитах аз. — На главния или на задния вход?

– Мисля, че на задния — отговори Филип. — Не забравяй, че ние сме цигани.

Натиснахме звънеца и се отдръпнахме сепнати. Какво ли ще стане… Почти веднага се показа млада прислужница с накъдрена коса, силно ухаеща на парфюм.

– Какво желаете? — късо ни попита тя.

Всичко стана така бързо, че не можахме да се опомним. Спогледахме се уплашено. Напуши ни смях. Та аз не можех да проговоря! С разтреперани рамене се обърнах към Филип за помощ, но видях, че брат ми изглежда не по-добре от мен. Той извади носната си кърпа и направи опит да се изсекне. Излезе нещо средно между мучене и грухтене; това още повече ме разстрои. По бузите ми се стекоха сълзи. Обърнах гръб на прислужницата.

– Какво желаете? — още веднъж ни попита тя, но вече доста гневно. Филип й обясни с треперящ глас:

– Желаете ли да си купите цветя?

– Ха! За какво ми са вашите цветя! Не видяхте ли каква градина има тук! На всичко отгоре цветята ви са съвсем увяхнали.

– О, вие веднага ще ги потопите във вода… — намесих се аз. Но в този миг вратата се трясна под носовете ни.

Обърсах сълзите си с крайчеца на престилката и поехме обратно. От двете страни на пътеката грееха цели купове момина сълза и жълт шибой, на които от вълнение не бяхме обърнали внимание на идване. Избухнахме в смях. Тази прислужница с огненочервените си устни и помпозна прическа представляваше доста забавна гледка. Какво пък! По-нататък ще имаме по-добър успех!

– Стигнахме до друга къща, която не изглеждаше толкова внушителна. Градината й бе по-малка и пътната врата се виждаше от улицата. Спряхме се, за да прочетем надписа, закачен на вратата. С дебели и големи букви бе написано:

ПРОСЕНЕТО И АМБУЛАНТНАТА ТЪРГОВИЯ ЗАБРАНЕНИ!

– Какво е това амбулантна търговия? — попитах аз.

– Не знам точно — отговори Филип. — Във всеки случай не става дума за такива като нас.

Като хора, които знаят какво искат, се запътихме към вратата.

– Каквото и да става този път не бива да се стъписваме — нареди Филип. — Няма да се поглеждаме, ще говорим бързо и уверено, и всичко ще бъде добре.

Изглежда трябва да звъним на главния вход, защото дамите и господата ще са по-мили от прислужничките!

Изкачихме се по каменно стълбище и аз натиснах продължително звънеца. Звукът беше толкова силен, че Филип запуши ушите си и пребледня. Такъв шум в тихия следобед! Спогледахме се тревожно. В този миг вратата се отвори. Една стара дама с очила и вдървено тяло застана на прага; в погледа й не се четеше особено задоволство.

– Набрали сме цветя — каза Филип.

– Предлагаме Ви да си купите — продължих аз.

– Съвсем евтини са увери брат ми.

– Може да платите колкото желаете — добавих.

– Изглеждат малко увяхнали — призна Филип.

– Но ще се освежат веднага, щом ги поставите във вода — обясних аз.

– Защото те са наистина скоро набрани — увери Филип.

– Брали сме ги тази сутрин — уточних аз.

Докато траеше тази словесна канонада, старата дама ни гледаше с нарастващо възмущение. Тя не обърна никакво внимание на увяхналия букет, който тиках в ръцете й и ни запита с леден глас:

– Деца, не прочетохте ли надписа на градинската врата?

– Да — отговори малко смутен Филип, — но ние не сме просяци!

– Нито пък, какво беше там, амбулантни търговци! — допълних аз.

– Деца — изрева старата дама, — ако сте толкова малки, че не разбирате родния си език, то сте малки и за това си занимание! Бързо си отивайте при майка си!

За втори път под носа ни се трясна врата. Останахме слисани на стълбите. Филип, обезкуражен, реши да се прибираме в къщи. Но моята решителност излезе по-голяма.

– Нека опитаме още веднъж — настоях аз. — Може би не всички са толкова люти. Виж, на оная врата не пише нищо. Да отидем там.

– То и на първата не пишете — мърмореше Филип, но ме последва.

От едната страна се простираше чудесна градина от обрасли с цветя малки скали. След няколко крачки върху мен паднаха клончета от прекрасна тинтява, израснала в една цепнатина. Никога не бях виждала толкова чист небесносин цвят! Крачка по-нататък ме чакаше друга още по-разцъфтяна тинтява. В това време Филип забеляза една чучулига, която се виеше в небето над нас и пееше така омайно, че той забрави за всичко около себе си. Усети се чак когато ме блъсна в гърба и ме събори на земята. Кошницата падна от ръцете ми и цветята се разхвърчаха на всички посоки. Двамата извикахме от яд.

В този миг откъм ъгъла се показа един мъж, който ни забеляза късно и се препъна в мен.

– Какво става тук… — ядосано започна той.

– Извинете — каза Филип, като търкаше носа си.

– Да не си ослепял — възмутено се нахвърлих върху брат си.

– А ти къде клечиш? — не се предаваше той.

– Ти си зяпнал нагоре, а аз съм виновна!

– Знаеш ли, видях една чучулига. Даже и сега я чувам.

Той застана на пътя с невъзмутимо лице; заслушан и загледан в посока към небето.

– Интересуваш ли се от птици — неочаквано го запита господинът.

Извънредно много — отговори Филип, сякаш събуден от сън. — А вие?

– Много — сухо отговори непознатият. — В моята градина има гнезда на всички възможни птици. Мога да ви покажа няколко, ако благоволите със сестра ти да освободите пътя.

Филип скочи на крака и тръгна с господина. Зарязах падналите цветя и тръгнах след тях. Те вече се задълбочаваха в разговор за кралчето.

Последва един много приятен час. Филип бе на седмото небе. След като пребродихме цялата градина, стопанинът ни покани на верандата и ни почерпи с лимонада. Докато пиехме, той ни попита:

– Е, кажете защо дойдохте тук?

Филип напълно бе забравил за нашата задача и един миг остана като втрещен. Аз отговорих вместо него:

– Дошли сме да продаваме цветя, но не ни провървя. Вие искате ли да си купите?

Той си избра три увяхнали китки иглика.

– С това ли си изкарвате прехраната? — лицето му стана сериозно.

– О, не! — отговорих аз. — Съвсем не. Искаме да си съберем пари за едно нещо.

Но явно никой не иска нашите цветя.

– Глупости! — каза господинът. — Игликата е любимото ми цвете. Аромат като нейния е безценен.

С тия думи той пъхна банкнота от 5 франка в ръцете ми.

Филип почервеня. Сложи ръка на рамото на непознатия и развълнувано рече:

– Би трябвало ние да ви платим за този прекрасен час, и… и… и сме ви много задължени.

Последните думи прозвучаха като реч. Забелязах весело пламъче в очите на господина, но той каза съвсем сериозно:

– Не си струва. За мен бе голяма радост да ви опозная и бих желал сестра ти да си задържи банкнотата. Ти показа необикновени за възрастта ти познания относно птиците и ще се радвам, ако пак се видим.

Мушнах парите в джоба си, да не би господинът наистина да си ги вземе обратно. Той обаче нямаше такова намерение. Изпрати ни до вратата. Разделихме се сърдечно.

– Е, да си вървим — каза Филип.

– Бива — съгласих се аз. — Пет франка — не е лошо като начало. Утре пак ще опитаме.

Но Филип не отговори. Той беше пренесен в рая на своите мечти.

следваща глава ЕДНА СЪДБОНОСНА ПОКАНА