БЕДАТА

На следната сутрин се запътихме към колибата, където щях да разкрия тайната си. Но щом изскочихме от двора, ни пресрещна Тери и извести, че е дошъл да играе с нас тази сутрин. Седнахме на тревата, за да съставим план за най-разумно използване на времето. Всъщност Тери беше обмислил всичко. Той беше открил един висок ясен с гълъбово гнездо на върха и ако Филип искаше да види кръглите яйца вътре, трябваше да побързаме. Ясенът имаше удобен чатал до гнездото и Тери предложи да направим на него малък чардак, откъдето удобно да наблюдаваме излюпването на малките гълъбчета. Гълъбицата сигурно щеше да ни сметне за особен род едри птици, които като нея си строят гнездо. Тя няма да се бои от нас — твърдеше Тери с пълна увереност.

Тръгнахме въодушевени през полето. Беше доста път до там. Дървото се намираше от другата страна на потока, на мястото, където растяха лиственици. Колко красиви бяха листвениците по това време! Те бяха просто обсипани с дребнички червени шишарки, които блестяха като благородни камъни; а надвесените надолу клони бяха толкова наситено зелени, че в сравнение с тях другите дървета изглеждаха безцветни. Като малка си представях как елфите се люлеят на тези клони. Вече знаех, че там няма елфи, но все пак обичах тези красавици и докато момчетата се мушкаха в гъсталака, останах да ги погледам.

Яворът бе встрани от всички пътеки и всичко наоколо бе обрасло с къпинак и коприва. Мъчех се да вървя по стъпките на брат си. Но тръните все пак достигаха до краката ми така, че те постепенно добиха цвят на узряла къпина. Когато най-сетне стигнах момчетата, извадих кърпичката си и ги избърсах.

– Съжалявам — извини ми се Филип. — Забравих, че твоите крака са по-къси и не можеш да правиш такива големи крачки. Но на връщане ще вървиш след мен и тръните няма да те докоснат.

Тери разглеждаше изподраните ми колене.

– Юначага си ти, бива си те! — За още една такава негова похвала бях готова отново да мина през ужасните храсталаци.

Нямаше време за губене. Той скочи като пантера и докопа най-ниския клон на явора. После се повдигна нагоре. Всички мускули на тялото му бяха напрегнати. Никога не бях виждала момче на 11 години толкова силно и жилаво като него.

– Така! — изпъшка той, легнал по корем на клона с увиснали ръце и крака. — Подай ми сега Рут, да я вдигна горе!

Филип ме вдигна на раменете си и ме повдигна, а Тери ме сграбчи за китките, като ми помогна да се хвана за клона. С големи мъки успях да се вдигна и да седна до него. Филип направи два неуспешни скока, но на третия се лепна за клона и седна до нас. Приличахме на три маймуни, увесили крака надолу, щастливи и свободни. Разделихме запасите си с Тери, което той смяташе за нещо съвсем естествено. А и ние с удоволствие му давахме от залъка си, защото знаехме, че Тери гладува в къщи. С това се обясняваше и вълчият му апетит.

– Хайде! — каза Тери, като глътна последния къшей. И започна да се катери като матрос по въже.

Филип и аз го следвахме малко по-бавно. Гнездото се намираше на едно много удобно преплитане на клони. С приближаването дочухме писукането на малките гълъбчета-гривяци. В този момент отгоре се чу пляскане на крила и от клонака се спусна гълъбица с красиви сиви пера, която охраняваше малките.

Когато видях колко нехайно е изградено гнездото, се почудих как яйцата не падат долу. Няколко клечки с малко мъх помежду им — това бе всичко. Но яйцата бяха топли и добре гледани, а гълъбицата изглеждаше обезумяла от страх.

– Хубаво място за отглеждане на малките! — каза Тери. — Ще отида до гнездото!

Не можеш — възрази Филип. — Клоните няма да те издържат, те едва издържат гнездото!

Но понякога Тери ставаше самохвалко. Ако някой му кажеше, че не може нещо, той на всяка цена се стремеше да докаже, че може. Затова каза просто:

– Е, ще ти покажа!

И тръгна нагоре. Ние с Филип в напрегнато мълчание наблюдавахме как слабата му фигура се губи в листака. Гълъбицата наблюдаваше с полуразперени крила неканения гост. Ние бяхме виждали и други негови лудории, но това бе връх на всичко. Клоните се огъваха застрашително под тежестта му.

– Спри! — изкрещя Филип. Но Тери не обърна внимание. — Чухме само смеха му и шума от все по-предпазливите му движения.

– Стигна го! — ахна Филип.

И наистина горе, на фона на светлото небе се очертаваше гъвкавия силует на Тери, увиснал на тънките клони. Вятърът, промушил се през короните на дърветата, развяваше кичури коса по челото му. Тъмните му очи блестяха от радост и задоволство. Когато и до днес си мисля за Тери, го виждам все в този миг. Това беше последният миг, когато той беше все още силен и здрав.

Трудно си спомням какво стана тогава. Никога не говорим с Филип за това. Мъча се да забравя, но този спомен ще остане в мен до края на живота ми. Тери не чуваше нашите уплашени викове и започна да се люлее над бездната. Клонът се огъна веднъж, издържа и втори, но на третия път се строши и Тери полетя надолу. Той издаде един-единствен пронизителен вик, който разкъса горската тишина и който после месеци наред ме събуждаше в нощта. Ние чухме как тялото му се удряше в клонаците, при което падането му се забави отчасти, после се чу тъп удар — и нищо повече.

И до ден днешен не знам как сме успяли да се спуснем благополучно с брат ми — толкова светкавично слизахме от клон на клон. Филип скочи пръв на земята, а после скочих и аз, като забих лице в мъха, хълцаща и разтреперана. Не смеех да погледна към Тери. Филип коленичи до него, за да провери дали диша. После дойде при мен и нежно ме прегърна.

– Рут — каза той с разтреперан глас, — не съм сигурен, но мисля, че е жив. Невъзможно е да го носим.

Трябват няколко мъже и лекар. Мисля, че ще е по-добре аз да отида да извикам някого, защото ще тичам по-бързо и по-малко ще плача. Но не бива да го оставяме сам, защото може да се свести и да се нуждае от нещо. Ще останеш ли при него? Ще се върна възможно най-скоро!

Аз изпитах ужас при тия думи и поклатих отрицателно глава. Как ще остана сама! Бях обезумяла от страх. Хълцайки се хвърлих към брат си и го помолих той да остане. Но Филип не искаше и да чуе.

– Слушай, Рут — каза натъртено той, — може би Тери скоро ще умре. Но ако дойде бързо лекар, ще успее да му помогне. Ще ида аз, а ти ще останеш тук и ще се помъчиш да бъдеш по-твърда и да не плачеш!

Филип благо се освободи от мен и побягна като стрела. Легнах на земята и се заслушах във все по-отслабващия шум от раздвижването на клоните и все по-отдалечаващите се стъпки на брат ми в шумата.

След това настъпи тишина, нарушавана само от гукането на гълъбицата.

Бях съвсем сама с Тери и си казах: трябва да го погледнеш! Стиснах юмруци и зъби и погледнах.

Гледката ми донесе неочаквано успокоение. Никога не бях виждала мъртав или тежко ранен човек и смятах, че той представлява нещо ужасно, отвратително. Но Тери, лежащ с разперени ръце по гръб, приличаше досущ на заспал. Устните му бяха бледи, а дъхът му — извънредно слаб. Не изглеждаше нито ранен, нито уплашен, а само странно тих. Струваше ми се, че Тери всеки миг ще се събуди — бодър и жизнен — от тоя така дълбок сън и тогава ще бъдем пак щастливи.

Минутите бавно течаха. Тери не помръдваше. Замислена бдях над него. Може би той вече бе мъртъв? Изтръпнах при тази мисъл. Очите ми пак се изпълниха със сълзи. А, веднъж да се върне Филип! Какво изобщо означава това да умреш? И ако Тери е умрял, къде е отишъл? Ще заровят безжизненото му тяло в гробището. Но аз знаех, че това няма да е истинският Тери. Той сигурно сега е вече в небето, както се казва в песните, които пеем в църква. Но дали той е щастлив там — това оплескано, лошо момче — по златните небесни улици между белите ангели?

Изведнъж си спомних за Йохана Кьолин, която бе «при Господа» и която видях толкова щастлива в съня си. Може би да умреш значи да отидеш при Добрия пастир и да останеш там; да Го слушаш с ушите си като говори и да Го гледаш с очите си, наместо да чуваш само неговия шепот в сърцето си. Колко ли е хубаво там… Нищо чудно, че малкото момиче бе така щастливо. Сигурно и затова Тери изглежда така спокоен.

Но Тери не знаеше нищо за Добрия пастир и може би никак не би се радвал да отиде при Него. Бях убедена, че той не е чувал никога нищо за това. Ех, ако имах възможност да му разкажа… Ако той не умре, аз веднага ще му разкажа всичко. Тогава и той, и Филип, и аз ще бъдем взети в стадото. Но даже и да беше мъртъв, Добрият пастир сигурно ще се погрижи Тери да бъде щастлив. Защото не е негова вината, че не е чул и не е познал Спасителя. Вината беше изцяло моя, защото аз задържах тайната за себе си, вместо да я споделя.

Пъхнах ръце между коленете си и отправих поглед към неподвижното лице на Тери, разкъсвана между страха и надеждата. Няколко пъти ми се стори, че Филип иде, но шумът бе или от заек, или от птица, или от вятъра. Един слънчев лъч се прокрадна между клоните и листата и падна върху лицето на Тери, сякаш сам Бог изпращаше милувка на малкия страдалец. Моите мисли се отправиха към Спасителя, за Когото всяка сутрин четях в Евангелието от Лука — как Той изпращаше Своята милувка над наранените и болни мъже, жени и деца и те биваха мигом изцелявани.

«О, Боже — прошепнах аз и погледнах през листака към небето, — моля Те, изцели Тери! Нека той не умре! Ние така искаме той да остане при нас. Амин.»

В този момент между дърветата се чу гласа на Филип, както и други мъжки гласове, а после се показаха и фигурите им: Филип, чичо Петър, който всяка събота си беше в къщи, приветливият д-р Пат, който се грижеше за мен по време на боледуването, а също и двама други мъже в тъмни униформи, които държаха носилка.

Лекарят веднага коленичи и опипа пулса на Тери, после опипа черепа му, повдигна клепачите му, внимателно раздвижи ръцете и краката му. Накрая ме попита:

– Помръдвал ли е, след като е паднал тук?

– Не — отговори аз, — през цялото време бе неподвижен.

Окуражена от собствения си глас, хванах ръката на лекаря и прошепнах:

– Мъртъв ли е?

– Не — успокоително отговори д-р Пат, като сложи ръка на рамото ми. — Жив е, но е зле ранен. Ти си смело момиче, щом си издържала толкова време сама. Сега ще го отнесем в болницата и там ще видим какво ще го правим.

Тери бе вдигнат много внимателно на носилката и двамата мъже тръгнаха. Чичо Петър забеляза колко бледа и уморена изглеждам и като се наведе, ме сложи да седна на раменете му като малко дете. Аз склоних пламналата си глава на неговата и се усетих успокоена и щастлива. Оттогава с него станахме добри приятели.

Филип вървеше до нас с наведена глава и успях да видя лицето му едва когато отправи поглед към мен. Видът му ме уплаши. Устните му бяха плътно стиснати, а очите му изразяваха ужасна несигурност. Те ми напомняха очите на едно малко зайче, което веднъж намерих в една долчинка — уплашени, безпомощни. Разбрах, че моите страхове не струваха нищо пред неговите. Искаше ми се да протегна ръка и да го утеша, но ми стана ясно, че нищо не можеше да го успокои, освен оздравяването на Тери.

За да се избегне сътресението, ние се движехме съвсем бавно. Пътеката бе камениста и обрасла с трева. Клоните ме шибаха в лицето. Когато излязохме на пътя, там ни чакаше болничната кола. Д-р Пат се качи и седна до Тери. Носачите заеха предните места.

– Кога ще ни кажете как е той? — попитах аз, преди да се затвори вратата.

– Утре ще мина край вас и ще ви кажа.

Вратата хлопна, моторът забуча и колата се изгуби в облаци прах. Ние тримата бавно тръгнахме към къщи. Чичо Петър ни попита нещо за Тери, в останалото време вървяхме в мълчание. На никого не беше до приказки.

Нещастният ден се проточи безкрайно дълго. Мотаехме се из градината и не бяхме в състояние да направим нищо смислено. Нямахме никакъв апетит. Леля ни съжали и взе да ни чете разкази за разтуха. Най-после дойде време за лягане. Леля ни целуна и ни остави сами. Стъпките й още се чуваха по стълбата, когато скочих от леглото и отидох при Филип. Той лежеше свит под завивките и сигурно плачеше, защото гласът му трепереше, а възглавницата бе влажна. Пъхнах се до него.

– Рут — прошепна Филип, — мислиш ли, че ще умре?

– Хей — отговорих аз уверено, — не вярвам.

– Защо? — учуди се той на моята сигурност. — Да не би д-р Пат да ти е казал нещо, което аз не съм чул?

Разпервах и събирах пръсти под завивките, както правех винаги, когато бивах напрегната. Не знаех защо, но имах чувството, че в този момент непременно трябва да разкрия тайната си пред Филип.

– Знаеш ли — започнах аз, — докато ти беше днес да търсиш помощ, аз се помолих усърдно на Бога Тери да оздравее и вярвам, че Той ще стори това.

Филип ме гледаше с ококорени очи.

– Същото направих и аз — изповяда и той. — По целия път насам се молех: «О, Боже, не допускай Тери да умре!» Но се съмнявам дали беше нужно. Аз не съм особено добро момче и често изобщо забравям да кажа молитвата си. Така че не е много важно дали ще се моля или не.

– Но Филип — казах аз и скочих от възбуда, — не е нужно да бъдеш изключително добър, за да се молиш. Ти трябва само да принадлежиш на Добрия Пастир. Именно това е тайната, която исках да ти разкрия. Не съм го измислила аз, пастирът ми каза това, когато бях избягала. Също и в Библията го пише. Когато сме лоши, ние приличаме на овцата, избягала от стадото и така объркана, че не може да се върне. Но Исус е Пастир. Той идва да ни търси и, когато Го помолим, ни намира. Но Той чака да Го помолим. След това ние ставаме Негови и Той чува всичко, което Му кажем. Също и Той ни говори как да станем добри. Господин  Танер ми обясни това вчера и снощи аз чух как Добрият Пастир ми говори да не се лютя, когато леля ме лиши от шоколадовия сладкиш. Филип ме гледаше неразбиращо. На лунната светлина лицето му изглеждаше още по-бледо.

– Разказвай нататък — каза той, — и престани да ме бодеш с пръсти. Защо трябва да се смущаваш от мен?

– Друго за разказване няма. Само това: когато Тери лежеше на земята, един слънчев лъч огря лицето му и аз си помислих, че с това Бог може би го помилва и ще го изцели, както Исус изцеляваше болните. Оттогава аз съм почти сигурна, че Тери няма да умре.

Настъпи дълго мълчание. После Филип попита живо:

– Ти моли ли Го да те намери?

Кимнах с глава.

– Да, когато се прибирах след бягството, се молих под дърветата в една гора. Молих Го да ме опрости, че съм толкова лоша, да ме намери и да ме направи свое агънце, както ми беше обяснил пастирът. Ех, Филип, ако дойдеш с мен при пастира, той ще ти обясни всичко много по-добре и ще бъда щастлива, ако и ти станеш близък с Добрия Пастир.

– И аз желая това — сдържано каза Филип. — Мислиш ли, че е възможно?

– Да, сигурна съм — убедено отговорих аз. — Даже за теб ще е далеч по-лесно, отколкото за мен, защото си много по-добър от мен. При теб изобщо няма нужда от търсене.

– Но Филип поклати глава. Ти не можеш да кажеш това – каза той малко тъжно. – Ти ме виждаш отвън, а отвътре никак не съм добър.

– Няма значение – прекъснах го аз. – Ще ти покажа моята картичка и тогава всичко ще разбереш. Овцата от картичката виси над пропастта, дотолкова се е заблудила. Но именно тогава идва Пастирът и я намира.

На пръсти се промъкнах по коридора и донесох безценната картичка. Облегнахме се на прозореца, където бе най-светло – пълната луна изливаше сребърни потоци над нас. Филип дълго разглежда картичката и накрая плахо попита:

– Мислиш ли, че и аз мога да се помоля над нея?

Кимнах с глава.

– В такъв случай можеш да си идеш – каза Филип. – Трябва да остана сам. Утре отново ще говорим.

Оставих го сам. Той се подпря с лакти на прозореца и се загледа в хълмовете. Аз легнах в своето легло и като мигах сънливо, се загледах в безбройните звезди, а паметта ми превърташе отново прекрасните спомени. Историята с изгубената овца завършваше с думите: „Голяма радост е на небето, когато един грешник се кае.“ Всички хора са грешни, значи и Филип е грешник.

Но тая вечер той намери Добрия Пастир и ангелите са поглеждали иззад лъчезарните звезди, за да присъстват на това чудно тържество.

А на земята едно малко момиче също участваше в това духовно веселие.