АЗ КЪПЯ БЛИЗНАЦИТЕ И СЕ СЪРДЯ

Тъкмо си отворих устата, за да благодаря, когато на прозореца се яви госпожа Робингер с бяла престилка и ми извика:

– Време е за къпане, Рут, можеш да идваш.

– Моля да ме извините — учтиво се изправих аз.

– Разбира се — отговори пастирът. — Иди и помогни на жена ми. Ние с Филип ще си поприказваме още.

За секунди бях в стаята. Близнаците пълзяха по килима, докато майка им приготвяше нощничките. За десетте си месеца децата бяха прекалено пъргави и аз, понеже никога не се бях занимавала с деца, ги гледах като някакво чудо. Играхме половин час така весело, че изпаднах във възторг. Когато те бяха сложени в едно голямо корито, аз трябваше да насапунисам кръглите им главички и да ги изплакна с вода от една голяма кана. Пуснахме в коритото едно жълто гумено пате и близнаците започнаха да го гонят, като пищяха от удоволствие и пляскаха е ръчички по водата. После ги избърсахме и аз напудрих розовите им телца. Облякохме ги в нощничките и започнах да реша с мека четка косичките им. Това не бяха коси, а жълт пух, какъвто имат малките пиленца. Отгоре се образуваха малки буклички. Докато ги сресвах, бебетата ритаха с крачка и пищяха, като хапеха със зъбки пръстите на краката си.

Когато майката ги сложи в креватчетата, забелязах, че на стената виси картина пак с Добрия пастир, но по-различна от моята. Този пастир стоеше на брега на едно езеро и беше прострял благославящо ръце над своите овце, които го бяха заобиколили, а някои спяха спокойно в нозете му. Картината бе вечерна и ми напомни стадото на господин  Танер, когато слънцето залязва и полските сенки се удължават.

– О, — възкликнах аз весело и посочих картината, — аз също имам картина с Добрия пастир, но по-различна. На моята овцата виси над пропастта.

– Знам твоята — каза госпожа Робингер — и също много я обичам. Когато децата пораснат, ще им покажа и нея, но сега те са много малки, за да разберат, че има и пропаст. Сега съм спокойна да знам, че докато малките спя, Добрият Пастир бди над тях. Затова съм закачила тук именно тази картина. Всеки път, когато я погледна, си спомням, че те са в безопасност.

Погледнах замислено децата. Те бяха заспали веднага. Елизабет бе пъхнала пръстче в уста, а Роберт спеше с високо вдигнати около главата ръчички; бяха зачервени от къпането и съня. Те лежаха толкова тихо, дишането им едва се долавяше — стори ми се, че сякаш Добрият Пастир е прострял силните Си ръце над техния сън.

Притиснах се до госпожа Робингер и я погледнах плахо.

– Може ли пак да дойда? — прошепнах аз.

Разбира се — помилва ме тя. — Другата събота, ако леля ти те пусне, заповядай. Аз ще й пратя бележка. Сигурно ще бъдеш свободна. Когато дойдеш, ще возиш децата с количката, а после ще ми помогнеш да ги нахраня и да ги сложим да спят. За мен е хубаво да имам такава помощничка, която да може така добре да се занимава с децата.

Почервенях от гордост и пъхнах ръката си в нейните ръце. Как не можех да бъда дъщеря на тази мила жена — и сестра на сладките близначета!

В градината пастирът и Филип водеха оживен разговор. Тръгнахме си и аз бързах да поискам разрешение от леля за следващата събота. Пастирът беше казал да дойдем пак двамата с Филип, който щеше да му помага в градината, а после пак всички щяхме да пием кафе.

Прибрахме се точно навреме и аз още от вратата извиках:

– Лельо, госпожа Робингер ме покани другата събота пак да ида на гости — ще ми даде да возя близнаците и ще ги сложим да спят. Ще отида, нали? Кажи да, моля ти се!

Но леля не сподели възторга ми.

– Каква е тая госпожа Робингер, Рут — запита тя малко остро. — Ти не бива да правиш никакви посещения без мое знание. Не познавам тази дама.

– О, лельо, тя е чудесна жена — боязливо я уверих аз. — Тя е жена на пастира в съседното село. Много мила госпожа, тя желае да ти пише.

– Възможно е — недоверчиво ме погледна леля. — Но се боя, че този път ще трябва да откажеш. Госпожица Монет ми се обади, че за няколко дни на гости й е дошла племенницата й и аз обещах, че в събота ще те пратя да играеш с нея. Съжалявам, че ще те разочаровам. Може би госпожа Робингер ще те покани друг път.

Обхвана ме гняв.

– Но, лельо — избухнах аз в смях, — ти знаеш много добре, че мразя да ходя при госпожица Монет. Мразя и Паула Монет. Тя е една глупава гъска, на нищо не може да играе. С нея трябва да стоя все вътре и да нареждам домино. А аз мразя доминото. Лельо, моля те, обади й се, че няма да отида! Уговорила съм се вече с госпожа Робингер и мога да ида там.

– Нямаш право да говориш така — упрекна ме леля. — Не съм чувала такова нещо още — да приемеш покана, без да имаш моето разрешение. И спри да се въртиш и да подскачаш! Ще ти се завие свят.

Със себеобузданието ми беше свършено и започнах да вия от отчаяние.

– Не искам да ида там! Ще отида където искам.

Казах на госпожата, че ще ида и ще ида, а не при тая глупава Монет!

Леля ме сграбчи за рамото и заповяда строго:

– Веднага отивай в леглото! Не искам да слушам повече такива приказки. Мисля, че трябва да се потрудиш да станеш по-добра. Засега нищо не си променила. Изчезвай!

С вдигната глава напуснах стаята.

– Все ми е едно — промърморих през рамо и тръшнах с все сила вратата.

Но никак не ми беше «все едно»! Преди да стигна последното стъпало разбрах какво бях направила. Когато легнах, ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне. Забих лице във възглавницата и дълго плаках.

Бях забравила да внимавам в гласа на Добрия Пастир. Може би вече Той никога нямаше да ми проговори, а може би вече е спрял и да ме обича. Да, аз вече може би не Му принадлежах и няма кой да ми помогне вече да стана добра. Ах, защо не внимавах аз в този глас!

– Рут, какво става с теб? Не плачи така!

Хълцах така силно, че не бях чула кога леля е влязла в стаята. Преглътнах веднага сълзите си — леля не биваше да види колко съжалявам! Тя седна на леглото ми, като държеше в ръце чаша мляко и чиния с курабии.

– Какво ти става, Рут? — ме гледаше тя малко уплашено. Никога досега не беше чувала така да плача.

Опитах се да отговоря със спокоен глас, но не успях. Отново забих глава и се облях в сълзи. Не бях казала на леля какво ме вълнуваше, но ми се стори, че тя знае причината. Това ме принуди да издам тайната си.

– Заради Добрия Пастир — хълцах аз. — Аз изпаднах в гняв и може би вече не съм Негова. О, лельо, мислиш ли, че Той отново ще ме приеме, ако аз започна да се държа добре?

Вдигнах глава и я погледнах, изпълнена с очакване. Но тя ме гледаше сякаш бях изгубила разсъдъка си.

– За какво говориш, Рут? — попита ме тя безпомощно.

Грабнах Библията, която беше на стола до леглото, извадих скритата между страниците й картичка и я показах хълцаща и подсмърчаща на леля.

– За това! Знаеш ли, аз бях станала Негово агънце, но ето, че забравих и може би Той вече никога, никога няма да говори вече с мен, защото днес изпаднах в такъв гняв. Кажи ми, лельо, вярваш ли, че Той отново ще ми прости?

Леля внимателно се вгледа в картичката и не отговори дълго.

– Кой ти даде тая картичка? — запита тя най-после.

– Господин  пастир Робингер — отговорих аз, — и той ми обясни всичко. Ти знаеш историята, нали, лельо? Вярваш ли, че Той ще ми прости, ако аз никога, никога вече не правя така?

Леля дълго не можеше да вдигне очи от картичката и аз дълго очаквах нейния отговор.

– Лельо, — прошепнах аз и от нетърпение се притиснах към рамото й, — вярваш ли, че Той ще го стори?

– Ако ти наистина съжаляваш за грешката си и обещаеш, че ще се поправиш, мога да те уверя твърдо, че Бог ще ти прости. Можеш да Го помолиш за това.

Гласът й прозвуча тихо и много тъжно. Отново замълчахме.

– Нали познаваш историята за Добрия Пастир, която е нарисувана тук, лельо? — боязливо запитах аз.

В изгледа й имаше нещо което будеше съмнението ми.

– Да — отговори тя, — но имаше време, когато я познавах по-добре. Аз се радвам, че същото избавление е станало с теб. Но искам да ти кажа, че трябва скоро да идеш при пастира и той да ти разкаже повече неща за това.

Бях склонна да възкликна, че е чудесна идея да ида при пастира, вместо при госпожица Монет, но една друга, по-голяма радост ме вълнуваше сега. Аз вече можех да не се боя, че съм забравена и отхвърлена. Заех се енергично с млякото и курабиите.

Леля остана при мен, но говорихме малко. Щом свърших с яденето, тя ме целуна и излезе, а аз останах успокоена и готова за сън. Но преди да заспя, още веднъж забих лице във възглавницата и безмълвно благодарих на Оня, Който беше до мен и Който се грижеше еднакво вярно както за изгубените овце, за падналите врабчета, за спящите деца, така и за лошите малки момичета.

следваща глава ПИСМОТО