Тежки времена

През 1832 г., след пристигането си в Бристол, Мюлер и Крейк заварват в църквата „Гедеон“ само седемдесет сериозни вярващи, а „Витезда“ е нищо повече от празна зала. През 1840 г. двамата вече не проповядват в ,,Гедеон“, а във „Витезда“ има повече от петстотин членове. Стотици са се присъединили към паството само през 1840 г., а петдесет са приели християнската вяра вследствие на проповедите на Мюлер и Крейк. През следващите тридесет години паството ще се удвои отново и през 70-те години на ХІХ век вярващите ще са повече от хиляда души. През май 1840 г. пет сирачета приемат християнството и стават членове на църквата „Витезда“ – вече четиринадесет от по-големите деца от сиропиталищата на ул. „Уилсън“ са част от паството.

През 1840 г. в Бристол пристига госпожа Ан Евънс, която е посещавала в Лондон нововъзникнала баптистка църква. В Бристол отива с една приятелка във ,,Витезда“, за да чуе проповедта за Второто пришествие. Тя е оставила живо описание на църквата и на отношенията в сиропиталищата в началото на 40-те години на ХІХ век.

За мен излагането на Св. Писание от Хенри Крейк е истинска промяна в богослужението, образно казано „тлъстина и мас”. Едва сега разбрах смисъла на тези слова и наистина се почувствах на зелени пасища. Познавам само един човек – доктор Макларън от Манчестър, който може да се мери с господин Крейк. Той владее езика на оригинала по- добре от повечето учени мъже, несравними са прозренията му за смисъла на Св. Писание. Голяма радост е да слушаш човек като него. Мислех си: „ще отида отново“ и докато бях в Бристол, не съм ходила никъде другаде. За мен това бе като новорождение. Най-после чух ясно благовестие, което разбрах. Преоткрих Библията и станах свидетелка на братска любов, каквато никъде не съм виждала. Богобоязливият, скромен живот, дори на богатите представители на висшите слоеве на обществото, ме върна назад, към времето на апостолите, и аз усетих, че това е истинското християнство. В деня, след като навърших двадесет и една години, аз заживях в сиропиталището на ул. ,,Уилсън“. Следващите пет години имах щастието да служа на сираците и през това време бях зад кулисите, така че наблюдавах отблизо целия живот на братята, затова и мога да свидетелствам, че те наистина живееха духовно, бяха се посветили да служат на Господа и се задоволяваха само с най-необходимото. Там видях мъже и жени, отказали се от всичко, за да последват Исус Христос.

Американският писател и библейски учител доктор А. Т. Пиърсън описва след време „Витезда“ като една от двете наистина апостолски църкви, които е виждал.

Към края на юни 1840 г. сем. Мюлер заминава от Бристол за Ливърпул с осем мъже и жени, решили да станат мисионери. Мюлер ги изпраща до кораба и преди да се качат, един от тях му дарява шест лири и десет шилинга за сираците.

– Общите ни средства са предостатъчни (мисионерите разполагат само с двадесет лири стерлинги). През няколкото месеца, докато пътуваме с кораба, не ни трябват пари, докато на теб ще свършат добра работа, а когато ни потрябват средства, Господ ще ни ги осигури. Другите братя и сестри не носят собствени пари и на мен не ми трябват. Господ направи така, че обикнах истински сирачетата, затова не ми отказвай, а приеми сумата.

В събота, 15 август 1 840 г., над ул. „Уилсън“ отново надвисва бедствено положение. Всички запаси са почти изчерпани, приходите от последната седмица не са големи. В събота разходите са двойно по-големи, защото трябва да е купи храна и за неделя. Сиропиталищата се нуждаят най-малко от три лири стерлинги за да изкарат деня, а няма и пени.

Някъде към дванадесет и половина две жени донасят две лири стерлинги, седем шилинга и шест пенса и Мюлер незабавно ги отнася в Дома за момчета, като заварва малчуганите да обядват. Брат Б. дава на Мюлер бележката, която тъкмо се е канел да му прати:

Драги братко,

Вечерта е осигурена – имаме картофи от градината на децата, ябълки от дървото на детската площадка (с които опекохме пай) и продукти за четири шилинга и шест пенса, предоставени от един от работниците. Нуждаем се от много неща. Господ промисли за днес – ще Го прави и занапред.

Същия ден Мюлер получава един шилинг от продадени „Годишни отчети“, един шилинг е пуснат в кутията в сиропиталището на ул. „Уилсън“ 6, шест шилинга и шест пенса за ушитото от децата и шест шилинга дарение, което една от сестрите е направила в сиропиталището.

През декември свикват обичайните годишни събрания, на които да отчетат свършеното през 1840 г. Мюлер смята, че първото е минало добре, като е особено доволен, че тази вечер се чувства щастлив и от изражението му не е проличало, че не разполага и с грош, за да посрещне разходите на следващия ден.

След събранието някой оставя в дома му два и половина пенса. Всичко, с което разполага, са тези два и половина пенса и на другия ден Мюлер обръща взор към живия Бог. Никога не са оставали с толкова малко хляб, който след закуската свършва в Дома за момчета и в Дома за невръстни сираци. За щастие около единадесет часа Мюлер получава от Барнстапъл банкнота от пет лири стерлинги и половин суверен. Вечерта е проведено второто отчетно събрание.

Тогава Мюлер прави равносметка за петте години, през които съществуват сиропиталищата:

Основната цел, в името на която бяха създадени сиропиталищата, е Христовата Църква като цяло да се съживи, като види как в тежки времена десницата Божия се е разпростряла над нас в отговор на нашите молитви. Нашето желание е не да ни се спестят (изпитанията – доп. мое) , а Господ да се смили и да ни подкрепи в тях, та да не Го опозорим със своето неверие. Този начин на живот ни доближава неимоверно до Господа. Ден подир ден Той изследва не ни ли трябва нещо, за да ни помогне. Никога не съм бил по-близо до Господа, от деня, когато нямахме пари за обяд и Той осигури храна за над сто души. След обяда нямахме нищо за следобедната закуска, а Господ осигури и нея, въпреки че не съобщаваме на никого, когато изпаднем в нужда…

Мнозина смятат, че такъв начин на живот обсебва ума с грижи как ще се намери храна, дрехи и всичко останало, и ни прави неспособни за духовни занимания. Не съм съгласен по три причини. Първо, нашето съзнание почти не се ангажира с грижата за насъщния, защото тя е възложена на нашия Отец. Ние сме Негови чеда и Той не само ни позволява, а и ни заповядва да постъпим така. Второ, дори да се притеснявахме ще имат ли децата всичко необходимо и дали ще намерим средства за другата си дейност, ние уповаваме единствено на Господа и нуждата ни тласка в присъствието на нашия Отец – това е благословение, а не душевно терзание. Трето, душите ни съзнават, че вярата ни е подлагана на изпитания единствено за прослава на Бога и за доброто на цялата Църква. Това ни отвежда при Него, за да Го молим отново и отново да ни показва Своята благодат, та да бъдем верни в служението си.

През 40-те години па ХIХ век Дружеството за библейски познания работи не само със сираците, но се е нагърбило с цялостното ръководство и издръжка на шест дневни училища, посещавани от над триста бедни деца, като помага на други училища в Бристол. Мюлер организира вечерни курсове за възрастни, които не знаят да четат и пишат. От 1834 г., когато е създадено Дружеството за библейски познания, са раздадени над шест хиляди Библии, а от 1840 г. се разпространяват и други книги – някои срещу заплащане, други безплатно. Фондацията на Мюлер и до ден днешен развива активната си дейност. През 1840 г. дружеството изпраща на мисионерите в чужбина сто и двадесет лири стерлинги.

През пролетта на 1841 г., макар и да не е тежко болен, Мюлер усеща, че трябва да си почине. Получава пет лири стерлинги за лични нужди и решава: това е знак, че трябва да напусне за малко Бристол. Отива в Нийлсуърт, графство Глостършир, където отсяда при приятели.

Онази пролет в Нийлсуърт си създава навик, който ще запази до края на живота си. Дотогава сутрин, веднага след като се облече, започва да се моли. По време на престоя си в Нийлсуърт стига до извода, че по-важно е първо да се съсредоточи и обмисли определен пасаж от Библията, защото:

Само чрез Словото Божие сърцето ми ще се утеши, насърчи, предупреди, насочи и упъти, докато се слее с Господа… Рано сутрин се молех с няколко думи Бог да употреби безценното Си Слово, размишлявах, търсех във всеки стих благословия не за да проповядвам, а за да се сдобия с храна за душата си. Установих, че почти винаги след няколко минути душата ми усещаше подтик да се изповяда или да възхвалява Бога, или да се застъпи за някого, или да се моли. Макар да не се бях отдал на молитва, а на размисъл, той почти веднага преминаваше в молитва… Създадох си навика да прекарвам час-два на открито, да се разхождам преди закуска из полето, а през лятото да седя на стъпалата, ако не ми се ходи. Навикът да се разхождам и да се отдавам на размисъл преди закуска се отразява прекрасно на здравето ми. Щом изляза на открито, винаги взимам със себе си Новия Завет, отпечатан с едър шрифт, който нося с цел да го чета, докато съм навън. Когато нямах този навик, постъпвах различно – станех ли от сън, начаса започвах да се моля и обикновено прекарвах цялото време до закуска в молитви… Какви бяха резултатите? Често прекарвах на колене четвърт, а понякога и половин-един час и чак тогава усещах как съм получил утеха, насърчение и душевно смирение. Нерядко мислите ми блуждаеха през първия половин час и чак след това започвах да се моля. Сега това почти не ми се случва. Сърцето ми се храни с Истината, влиза в общение с Бога и аз говоря на своя Отец и Приятел (въпреки че съм покварен и недостоен) за всичко, на което Той ми е обърнал внимание в съкровеното Си Слово. Питам се защо и преди не постъпвах така.

През летните месеци на 1841 г. сиропиталищата се радват на благоденствие, което Мюлер нарича „несекващата Божия река на изобилието“. От три години насам ул. „Уилсън“ не се е радвала на такова богатство. То не трае дълго. Времето от септември 1841 до началото на следващата година Мюлер описва така: „Беше угодно Богу да изпита вярата ни като никога досега“

Предстои дълга и тежка зима, за която Мюлер споделя:

Повече от половин година след септември 1841 г. вярата ни бе подложена на непосилни изпитания – месеци наред храната бе осигурена ден за ден и дори ядене за ядене.

Уповавахме единствено на Господа, молехме се дълго, а помощ нямаше отнийде. Само поради великата Божия милост хората, обрекли се на това дело, не се отчаяха, не се умориха да се борят и да вършат Божието дело. Те не посърнаха, задето Бог забавя помощта Си и не възлюбиха този свят, подвластен на Лукавия. Всред изпитанията получих пълната увереност, че когато му дойде времето, Господ ще простре десницата Си и това ще послужи за доброто на Христовата църква, като в нас се изпълни писаното: „Ако ни наскърбяват, това е за вашата утеха…

Периодът на относително благоденствие приключва през септември, но положението не се влошава отведнъж. Сутринта на 1 октомври Мюлер отново записва в дневника си, че не разполага и с пени. Помощта вече е на път. Малко преди обед той получава десет шилинга заедно с писмо: „Вашият Небесен Отец знае от какво се нуждаете. Уповавайте на Господа“ След около пет минути Мюлер получава от една ирландка десет лири стерлинги. После му съобщават, че от Тетбъри са пратили три колета с вещи, които да се продадат, и парите да бъдат предоставени на децата. Два часа по-късно му предават четиринадесет по-малки дарения, възлизащи на около тридесет шилинга.

След месец рядко даряват повече от десет лири стерлинги. Ето какво е записал за 23 ноември:

Вчера получихме пет шилинга за чорапи, но ги използвахме за закуската в сиропиталището за момчета. Една сестра е пратила шунка и грах. Напоследък сме в голям недоимък. Един работник от персонала даде собствените си пари за да осигурим обяда в сиропиталището за момичета. В сегашната страшна оскъдица получихме от продажбата на Годишни отчети седемдесет шилинга и шест пенса, които чакаме от няколко месеца, а Господ ги прати сега – тъкмо навреме. Получихме и два шилинга и шест пенса за шивашките услуги, извършени от децата. Благодарение на това ще изкараме криво-ляво и днес. Следобед Господ ни даде поредното доказателство, че въпреки немотията продължава да ни обича и да се грижи за нас – от Плимут пристигна колет с дрехи и най-различни дрънкулки.

Рано на следващата сутрин продават една от „дрънкулките“ от Плимут за сума, която ще покрие разходите за деня. Заради бедственото положение Мюлер всеки ден събира помощниците на ул. ,,Уилсън“, за да се молят заедно. Същата сутрин, след като отива на молитва, той научава, че след като станали от сън, най- малките сирачета излезли на разходка с учителката. При тях дошла една бедна жена, която им дала два пенса.

„Това е нищо! – възкликнала жената. – И все пак се чувствам длъжна да ги дам“ .Тази сутрин за плащането на хляба не достига един пени.

Както винаги, през декември трябва да бъдат свикани събрания, на които да се отчете дейността през годината. В края на 1841 г. сиропиталищата са изпаднали в такова затруднение, че Мюлер решава да отложи годишните събрания, да не би някой да помисли, че ги използват, за да просят пари. Отлагат издаването на Годишните отчети. Мюлер пише:

Какво по-добро доказателство мога да дам от това, че се осланям единствено на живия Бог, а не на събранията или Отчетите, след като и в пай-големия недоимък, вместо да се радваме, че с дошло време да огласим затрудненията си, продължаваме да мълчим и да не казваме нищо. Господ е изпратил беднотията, за да ни опита дали с цялото си сърце уповаваме на Него и дали наистина гледаме само към Него.

Тази искрена вяра не е възнаградена веднага. Напротив, няколко години по-късно Мюлер пише:

От самото начало чак до ден днешен, не помня време, когато вярата ми да е била подлагана на такова тежко изпитание, както през четирите месеца от 12 декември 1841 г. до 12 април 1842г.

Децата не подозират за трудностите и не са лишавани от добра храна, дрехи или топлина. Има доста критични моменти. По обед във вторник, 8 февруари 1842 г., и в трите детски дома има достатъчно храна да изкарат до вечерта, по персоналът не разполага и с пени, за да купи необходимото количество хляб и мляко за следващия ден, а две от сиропиталищата са останали без въглища. Мюлер си казва, че никога досега не са изпадали в такова тежко положение, и пише в дневника си, че ако до девет часа на другия ден Бог не прати нещо, „името Му ще бъде опозорено“. Надвечер им донасят девет сладкиша със сливи, приготвени от една добра жена. Те са вкусни и въпреки че им вдъхват смелост, положението си остава критично. Вечерта Мюлер си ляга със свито сърце, като завършва записките за деня в дневника си с думите: „По-бедни сме отвсякога, но чрез благодатта очите ми не са втренчени в празните складове и в празния портфейл, а в богатствата на Господа. „

На другата заран Мюлер отива между седем и осем часа на ул. ,,Уилсън“, за да види дали Бог се е погрижил за децата. Казват му как един предприемач християнин изминава около километър до работното си място, когато му хрумва, че децата на Мюлер може би са в нужда. Решава, вместо да се връща, да се отбие вечерта в сиропиталищата и да занесе нещичко. Той споделя по по-късно с Мюлер: ,,Мисълта, че трябва да помогна, не ме напускаше.“

Незабавно изпраща в Дома за момчета три суверена. С това дарение, както и с някои по-малки суми, е закупено всичко необходимо за следващите два дни.

В началото на април 1842 г. Мюлер и помощниците му са оставили зад гърба си половин година тежки изпитания и недоимък. Средствата и храната пристигат в последния момент, като има опасност децата да седнат на празна трапеза. Мюлер е непреклонен в решението си да не моли когото и да било за пари.

Никога изпитанията не са били толкова тежки. Колко още ще издържи?

Във вторник, 12 април, сиропиталищата са изпаднали в бедствено положение – от събота на ул. „Уилсън“ са постъпили само четиринадесет шилинга. Рано сутринта Мюлер пада на колене и започва да се моли:

– Господи, имай милост към нас! Знаеш, че имаме отчаяна нужда от овесени ядки, от няколко чифта нови обувки, от пари да поправим старите обуща и да попълним запасите си от хранителни продукти, от нови дрешки на децата, а също и от малко пари за заплати. Много Те моля, прати ни по-големи суми.

По-късно същата сутрин от Източна Индия пристига плик със сто лири стерлинги.„Невъзможно е да опиша колко много ме зарадва Господ с този плик… – пише Мюлер. – Изобщо не се изненадах, нито се развълнувах, когато получих дарението, понеже то бе отговорът на моите молитви, който отдавна чаках“

В началото на май Мюлер решава, че е крайно време да обнародва поредния Отчет за дейността на дружеството за библейски познания, в който се включва и дейността на сиропиталищата. Заради трудностите Отчета се е забавил с цели пет месеца.

През последната година и пет месеца дружеството е финансирано не само стоте деца в сиропиталищата, по и ред други дейности, например неделните училища, школите за възрастни, дневните училища, раздаването на Библии и на християнски книги, издържало е мисионери в чужбина. През това време малко от децата в сиропиталищата са боледували, а нито едно не е починало. Общите разходи за трите Дома възлизат на хиляда триста тридесет и девет лири стерлинги. Такъв баланс би задоволил и най-педантичния счетоводител!