Справедливото недоволство

Мюлер прекарва с Мери в Щутгарт половин година – от август 1843-та до февруари 1844-а, като се опитва да изглади богословските противоречия, възникнали в местната баптистка църква. През това време на ул. „Уилсън“ няма никакви затруднения. Докато Мюлер е в чужбина, започва да работи четвърто сиропиталище, което приема първите деца.

През цялото лято на 1844 г. няма трудности със средствата, но в началото на есента парите привършват.

Сутринта в сряда, 4 септември, разполагат всичко на всичко с един фартинг, а трябва да бъдат нахранени близо сто и четиридесет души – деца и персонал. Мюлер не се притеснява и често казва: „Нашите нужди ми носят утеха“ И днес, както толкова много други дни, очаква с трепет да види как Бог ще прати помощ.

Малко след девет часа получава на ул. „Пол“ един суверен, пратен анонимно. Някъде между единадесет и дванадесет от ул. „Уилсън“ изпращат бележка, че за деня са нужни една лира стерлинга и два шилинга. Докато Мюлер я чете, пред входната врата спира карета и прислугата съобщава, че е дошъл някакъв господин от Манчестър, който казва:

– Аз съм вярващ в Господа Исуса Христа и съм пристигнал в Бристол по работа. Слушал съм за вашите сиропиталища и съм изненадан, че без да имате постоянни приходи, без да молите никого, получавате годишно над две хиляди лири стерлинги.

Разговарят, след което предприемачът дава на Мюлер две лири стерлинги. Същата сутрин в касата на сиропиталищата постъпват още десет шилинга – печалбата от продажбата на дамски чанти. Същия ден получават други малки суми, както и кашон с вещи за продан.

Зимата вече чука на вратата и Мюлер започва да се моли усърдно за конкретни неща:

– Милостиви Боже, много Те моля, осигури средства, с които да купя нови дрешки за децата. Домът за момчета има нужда от боядисване, не е зле и персоналът да получи заплати.

В началото на октомври молитвите му получават отклик. Изпращат седемдесет лири стерлинги с молба да им съобщят, „ако се нуждаят от средства за нещо конкретно“. Мюлер отбелязва в дневника си:

Макар дарението да идва тъкмо навреме, не мога да пиша на любезния дарител, да не би да реши да даде още средства, след като му изложа в какви обстоятелства се намираме. Може да излезе, че това дело не е само на Бога, Който осигурява средствата.

Домът за момчета е боядисан, а персоналът получава допълнително възнаграждение.

През 1 844 г. всички на ул. „Уилсън“ се радват на една щастлива Коледа. Мюлер описва това време като „период на богатство, и изобилие“. Зимата е много люта, всичко се пука от студ, а на децата им се е отворил апетит. Когато е възможно, персоналът поръчва големи количества храна, например една събота през февруари купуват цели четиристотин килограма ориз и двеста и деветдесет килограма грах. По време на утринната разходка на 12 февруари – най-студената сутрин през цялата зима, – докато се моли и размишлява, Мюлер казва:

Милостиви Отче, благодаря Ти, че разполагам с предостатъчно въглища, добра храна и топли дрехи. Възможно е някои от децата в Бристол да са в нужда. Много Те моля, осигури средства, за да мога да помогна на всички нуждаещи се.

Три часа по-късно получава дарение от десет лири стерлинги за лични нужди. Изобщо не се съмнявам какво е направил с дарението, макар че не е вписал нищо в своя дневник. Знае се, че през дългия си живот е дарил над 80 000 лири стерлинги лични средства. Мнозина дарители знаят колко загрижен е Мюлер за бедните и понякога изрично посочват, че предоставените от тях парични суми са за личните му нужди.

Лидия е на дванадесет години и получава, по думите на Мюлер, ,,много добро образование“ в частно училище. След половин година Мюлер иска сметката, но директорката отвръща:

„За мен е удоволствие Лидия да учи при нас безплатно!“ Мюлер не иска и да чуе и накрая плаща сметката. Сумата му е върната до последното пени анонимно от директорката, което разбира след време. Лидия завършва училището на осемнадесет години, но въпреки многото си опити Мюлер не успява да получи повторно сметката за обучението. Той записва в дневника си:

Бях в състояние да заплащам нейното обучение и настоявах да го правя, но Господ го даде безплатно, като за пореден път показа, че е готов съвършено да помага и да задоволява всичките ми нужди.

В четвъртък сутринта на 30 октомври 1845 г., Мюлер получава „любезно и дружелюбно“ писмо от човек, който живее па ул. ,,Уилсън“. Той му пише, че заедно със съседите „изпитват различни неудобства от това, че сиропиталищата се намират на ул. ,,Уилсън“. Подателят оставя на Мюлер сам да реши какво да предприеме.

Идния понеделник той отделя няколко часа за молитва и размисъл върху новото затруднение. Моли Бог да го упъти за правилното решение и записва всички „за“ и „против“ преместването на децата от ул. ,,Уилсън“.

Оплакването на съседа ,,не е лишено от основания и е справедливо“. Мюлер не отрича, че, най-вече когато играят, децата „вдигат голяма олелия“, но „въпреки че шумят, никой не може да се сърди заради това на милите дечица“. Мисли си: „И на мен биха ми надули главата, ако живеех в съседство със сиропиталищата… Не бива да причинявам на другите онова, което не искам да причиняват на мен“ Второ, има още един проблем – в четирите детски дома живеят около сто и петдесет души и затова понякога канализацията се запушва, а водата не достига.

Има и други причини сиропиталищата да бъдат преместени. На ул. „Уилсън“ има само една детска площадка, която побира малчуганите само от един дом, а Мюлер иска те да разполагат с повече място за игра. Ще му се сираците да живеят близо до полето, където могат да създадат градини, в които по-големите момчета да се трудят. Друго предимство на по-голямото сиропиталище е, че в него ще има възможност дрехите да се перат в самия дом.

Мюлер е притеснен, че въздухът на ул. „Уилсън“ е мръсен, а много от децата преди да постъпят в сиропиталищата са страдали от различни заболявания и би трябвало да живеят в здравословна среда. Учителите и възпитателите също ще са доволни, ако след часовете и занятията има къде да се поразходят. От няколко години Мюлер безуспешно търси в Бристол имот, който да отговаря на тези изисквания. Според него големите фамилни къщи обикновено не стават за сиропиталища, понеже въздухът в тях е много застоял.

Колкото повече си мисли и се моли, толкова по-убеден става, че Божията воля е с вяра да се впусне в най-дръзкото начинание през живота си – да построи нов дом за сираците. Мюлер пише:

Господ ме насърчи да строя и намеренията Му не са свързани само с добруването на сираците и по-добрата организация, но това доказва отново и отново, че Той може и ще осигури всичко на онези, които се нуждаят и уповават на Него. Ако разширя дейността и построя голяма сграда, ще приютим триста сираци заедно с учителите, възпитателите и прислугата.

От откриването на сиропиталищата през 1836 т. не е имало толкова много молби за приемане – особено на момчета. На Мюлер му е болно, че е принуден да отпраща дечицата, понеже няма възможност да им осигури покрив над главата.

Търси съвет от приятелите във ,,Витезда“. Всички са единодушни, че е редно сиропиталищата да се преместят и той трябва да построи нова сграда. Георг и Мери започват да се молят всяка сутрин за новото сиропиталище и след като се убеждават, че това е волята Божия, започват да искат Господ да им предостави необходимите средства. Според преценката на Мюлер ще им трябват най-малко десет хиляди лири стерлинги.

През ноември Робърт Чапман пристига по работа в Бристол. Мюлер е Щастлив, че ще може да се посъветва с приятеля си за строежа.

– И според мен трябва добре да обмислиш подобно начинание -подкрепя го Чапман. – Искай помощ от Господа и нека Той ти посочи плана, така щото всичко да е богоугодно.

Последните седем години не са били никак лесни – често пъти парите не достигат. Мнозина на мястото на Мюлер ще се задоволят с полезната дейност на ул. „Уилсън“ и биха отхвърлили нейното разширяване като ненужно и невъзможно. Мюлер не се задоволява с постигнатото, защото вече е убеден, че волята Божия е да го разшири и да гради. Често изтъква, че неговият Бог е богат Бог, Който разполага с неограничени ресурси: „Среброто е Мое и златото е Мое, казва Господ на Силите.“, „Мой е добитъкът, който е по хиляди хълмове.“

На 10 декември 1845 г. Мюлер получава първото дарение за строежа: хиляда лири стерлинги, най-голямата сума, предоставяна досега от един човек. „Когато ти получих, бях спокоен и невъзмутим, сякаш са ми дали някакъв си шилинг. Сърцето ми жадуваше за отклик на моите молитви“

Сестрата на Мери се връща от Лондон, където е била на гости. Тя споделя със зет си:

– Запознах се с един архитект християнин, който наскоро е чел твоите „Повествования“ и ги смята за много увлекателни. Интересуваше се от дейността ти. Когато му казах, че възнамеряваш да строиш нов дом за сираците, архитектът предложи да го проектира и да ръководи строителството безплатно!

Мюлер е неописуемо щастлив. Според него това предложение, както и дарението от хиляда лири стерлинги, са предвестници на велики събития.

Той започва да търси в покрайнините на Бристол парцел от шест-седем акра. Напоследък в графството кипи бурно строителство и цените на недвижимите имоти са баснословни. Мюлер нарочно не разгласява намеренията си, така щото „десницата Божия да проличи още по-ясно“. Ако разговорът се насочи към тази тема, той на драго сърце споделя плановете си. В края на декември получава още две дарения за строежа.: едното възлиза на хиляда лири стерлинги, а второто – на петдесет. Въпреки че е впечатлен от щедрите суми, в началото на новата година записва следното в дневника си:

3 януари. Едно от сирачетата дари шест пенса. А

10 януари. Едно от децата получи от свой братовчед половин крона и дари за сиропиталището един шилинг и шест пенса.

Една сестра в Исуса Христа ми даде три шилинга, пръстен, чифт златни обици и златна брошка.

През януари Мюлер оглежда няколко парцела, но те са или неподходящи или прекалено скъпи. През следващия месец в дневника му се появяват следните записки:

2 февруари. Днес научих, че в Ашли Даун има подходящ евтин парцел.

3 февруари. Огледах парцела. Най-добрият от всички, които съм виждал.

Ашли Даун безспорно предлага големи възможности – предградието е разположено на възвишенията северно от Бристол, където освен чистият въздух се открива прекрасна гледка на изток към Стейпълтън и на север към Хорфийлд. То е близо до центъра на Бристол и се намира само на един хвърлей от ,,Витезда“.

Вечерта на другия ден Мюлер посещава собственика на парцела.

– На работа е – казват му.

– Къде работи? – интересува се Мюлер.

Отправя се към работата на собственика на земята, но и там му отговарят:

– Тръгна си току-шо, но ше си бъде вкъщи някъде към осем вечерта.

Мюлер решава, че не е волята Божия да се срещнат тази вечер, и се връща в Кингздаун.

На другата сутрин отново звъни на вратата на богаташката къща на собственика. Отваря му една прислужница.

– Да, господарят си е у дома и иска час по-скоро да се срещне с вас.

В стаята Мюлер заварва уморения господар.

– Снощи ми предадоха, че сте идвали, за да закупите парцела и да построите на него сиропиталище – подхваща домакинът. – Нощес се събудих към три часа и до пет не съм мигнал. Накрая реших, че ако наистина желаете да закупите парцела в Ашли Даун, ще ви го дам за сто и двадесет лири стерлинги акърът, а не за двеста, колкото исках първоначално.

„Милостив е Господ!“ – мисли си Мюлер и подписва договор за покупката на седем акра.

Получава отговор на писмото, с което е предложил на архитекта в Лондон да проектира сградата.

Драги господине,

За мен ще бъде огромна чест, която не мога да изразя, да Ви окажа съдействие в породеното от любов дело, с което сте се нагърбили. За мен ще бъде голямо удоволствие, ако ми разрешите да използвам уменията си на архитект и технически ръководител на строежа на новото сиропиталище. Възнамерявам да Ви помогна всячески и ако всичко се развива добре, с Божията благословия ще Ви предоставя безплатно всички проекти и планове, а също и проектосметка, за да знаете точните разходи. Готов съм да ръководя строителството безплатно.

Следващата седмица архитектът пристига в Бристол и двамата с Мюлер оглеждат заедно парцела в Ашли Даун.

– Разположението е изключително подходящо – отбелязва архитектът. – Чудесно е, че има канализация и водопровод.

Продължават да постъпват пари за строежа и в средата на февруари на Мюлер му обещават дарение от петстотин лири стерлинги.

В края на април проектът е готов. Новият дом ще приюти триста деца – сто и четиридесет момичета и осемдесет момчета над седем години, а също осемдесет невръстни сирачета до седемгодишна възраст. Предвидени са достатъчно помещения за обслужващия персонал и учителите. Строителството няма да започне, докато не се наберат необходимите средства, а стопа-писването на земята и сградата ще се повери на управителен съвет.

През юли Мюлер получава най-голямото досега дарение: две хиляди и петдесет лири стерлинги, от които две хиляди са за строежа. Записва следното:

След като получих дарението, се зарадвах с цялото си сърце в Господа. Не бях развълнуван, нито учуден, понеже чакам отклик на молитвите си и вярвам, че Бог ме чува. Въпреки това сърцето ми се преизпълни с радост и като Давид аз просто седнах пред Господа, очарован от Него. Падам на коленете си и възхвалявам Бога, и отново Му отдавам сърцето си за благословено служение.

На 19 ноември Мюлер става в пет призори, за да се моли.

– Милостиви Небесни Отче, напоследък неколцина жители на ул. „Уилсън“ се оплакват от неудобствата, създавани от близостта на сиропиталищата. Много Те моля, осигури средствата, с които да започнем строежа. Знаеш, Господи, Ти знаеш, че молбите за приемане надвишават местата в домовете и аз със свито сърце отпращам децата. Милостиви Боже, послушай молитвата ми.

Мюлер разлиства Библията и прочита словата на Христос в 7 гл. на Евангелието от Марк: „Затова ви казвам: Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне“ (24 ст.). Мюлер продължава да се моли: ,,Господи, вярвам, че ще ми дадеш всичко необходимо. Сигурен съм, че ще получа всичко, защото вярвам, че моята молба вече е удовлетворена.

След закуска отново се моли на колене и пет минути, след като се изправя, получава препоръчано писмо. Б него има чек за триста лири стерлинги, от които двеста и петдесет са за строежа. Така средствата, дарени за строителството на новия детски дом, вече възлизат на шест хиляди лири стерлинги.

През декември Мюлер получава поредното дарение от хиляда лири стерлинги, а през януари 1847 г. – още две хиляди лири стерлинги, с които общата сума възлиза на цели девет хиляди лири стерлинги.

Зимата на 1846 г. не е лека и затрудненията на ул. „Уилсън“ са ежедневие. През 1846 г. реколтата от пшеница и от картофи е изключително лоша. Производството на памук в Америка е далеч под очакванията и цената му скача главоломно. Британската икономика страда от скандалите в няколко железопътни дружества и това води до финансова криза. През май 1847 г. Мюлер записва в своя дневник:

Никога досега не сме имали такива трудности с храната. Хлябът струва близо два пъти повече, отколкото преди година и половина, овесените ядки са поскъпнали тройно, оризът – двойно, а картофите са толкова скъпи, че изобщо не са ни но джоба. Децата не са лишени от нищо и в сърцето ми има мир, съвършен мир.

През юни пристигат още хиляда лири стерлинги за строежа, който, заедно с довършителните работи и обзавеждането, ще струва най-малко четиринадесет хиляди и петстотин лири стерлинги. Допълнителните разходи за отопление, газова инсталация, обзавеждане, три големи детски площадки и малък път могат да бъдат направени и по-късно. Мюлер решава да не протака повече и на 5 юли в Ашли Даун се появяват първите майстори. На 19 август са положени основите на новата сграда.

През февруари 1848 г. Мюлер получава дарение от сто лири стерлинги, за които се е молил от седмици, и с които купува нови дрешки на всички момчета.

Строителството продължава и през зимата, когато времето е подходящо. През май само остава да се сложи покривът. Преди децата да се нанесат в Ашли Даун, Мюлер трябва да разреши един наболял проблем всред свободните братя, който тлее от няколко години, и вече се превръща в истинска язва с пагубни последици.

следваща глава Калени в бурите