Славни бъднини

В началото на лятото на 1897 г. в кабинета на Мюлер в Дом 3 идва Чарлс Парсънс. Мюлер го посреща с радушно ръкостискане.

– Добре дошъл – казва Мюлер.

– Господ винаги ли е изпълнявал Своите обещания. – пита Парсънс.

– Винаги – отвръща домакинът. – Никога не ме е подвеждал. Близо седемдесет години Той е задоволявал всяка наша нужда. Сираците отраснали в домовете са около девет хиляди и петстотин, но никога дете не е останало гладно. Няма нито един случай! Стотици пъти сме започвали деня без пари, но Небесния Отец винаги ни е изпращал средства, когато сме се нуждаели от тях. Няма случай храната да е била долнопробна. През всичките тази години се научих да уповавам на Бога, единствено на живия Бог. В отговор на своите молитви получих един милион и четиристотин хиляди лири стерлинги. Годишно ни трябваха около петдесет хиляди лири стерлинги, които неизменно и пристигаха. Няма човек на земята, който да твърди, че съм му поискал и пени. Нямаме приемни комисии, нямаме дарителски комитет, който да гласува за кандидатствалите деца, не работим с хора, които обикалят и събират средства. Всичко сме получили в отговор на изпълнените с вяра молитви. Уповавах единствено на Бога, защото Той има много начини да трогне сърцето на хората по целия свят, за да ни помогнат. Докато се моля, Той говори на някого и го убеждава да ни изпрати помощ. Например завчера вечерта, докато се молех, един господин ми прати чек за значителна сума, предназначена за сираците.

– Знам много за живота ви и ми направи силно впечатление, че се е случвало вярата ви да бъде подлагана на големи изпитания. Не сте ли разколебан?

– Вярата ми и сега е подлагана на изпитания и аз се сблъсквам с огромни трудности. Освен паричните затруднения непрекъснато търся способни помощници, както и подходящи места, където да изпращам стотиците сираци, завършващи училището. Нерядко средствата ни са на привършване – веднъж останахме без никакви, затова повиках помощниците си и им рекох: ,,Молете се, братя, молете се!“ Незабавно получих сто лири стерлинги, сетне още двеста, а след няколко дни – хиляда и петстотин лири. Трябва винаги да се молим и винаги да вярваме. О, колко прекрасно е да уповаваш на живия Бог, който е казал: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя!“ Очаквайте велики дела от Бога и великите дела ще дойдат. Няма предел на онова, което Той може да стори. Хвала на славното Му име! Хвалете Го за всичко! Славел съм Го, когато ми е изпращал монета от шест пенса, славел съм Го и когато ми е пращал дванадесет хиляди лири стерлинги.

– Вероятно никога не сте мислили да направите резервен фонд?

– Би било много глупаво – тросва се Мюлер. – Как ще се моля, ако съм си заделил пари за черни дни? Бог ще ми каже: „Вземи от тях, Георг!“ И през ум не ми е минавало! Моите запаси са на Небето. Единствената гаранция е живият Бог. Уповавах на Него за един суверен, отново от Него поисках и хиляди – надеждите ми никога не са били напразни. „Блажен оня човек, който уповава на Тебс.“

– Никога ли не сте мислили да заделяте средства лично за себе си?

Чарлс Парсънс ще помни до сетния си дъх как Мюлер е отговорил на този въпрос. До този момент възрастният мъж седял срещу него със скръстени ръце, приведен напред, със спокоен, замислен поглед, вперен в пода. При този въпрос Мюлер се изправя и се вторачва в лицето на Парсънс. „В ясните му очи, пълни с духовни прозрения, свикнали да се взират в дълбоките Божии неща, имаше нещо величаво“ – спомня си Парсънс. Той не е сигурен дали Мюлер не се е обидил от въпроса или с него е събудил заспали спомени за минали амбиции. При всички положения той се засяга дълбоко. След кратко мълчание по време на което „лицето му бе много изразително“, а в „ясните му очи пламтеше огън“, Мюлер разкопчана сюртука си и вади от вътрешния джоб старовремска кесия с отделения за различни монети и я подава на Парсънс.

– Всичко, което притежавам, е в тази кесия – до последното пени! Дали съм заделял нещо за себе си? Никога. Ако получа назначени за мен, ги преотстъпвам на Бога. Веднъж ми пратиха хиляда лири стерлинги, но аз смятам, че тези дарове не са за мен – те принадлежат на Бога, защото аз Му принадлежа и служа Нему. Заделил ли съм нещо за себе си? Не бих дръзнал – това би било обида за преизпълнения с любов, даряващ, прещедър Отец.

Парсънс връща кесията на Мюлер, който му казва колко пари има вътре.

– Каква част от живота си сте прекарали на колене?

– Молел съм се, кажи речи всеки ден – отвръща Мюлер – Аз живея в духа на молитвата. Моля се, докато ходя, докато лежа и когато сутрин стана от сън. Отговорът неизменно пристига.

Хиляди десетки хиляди пъти молитвите ми са получавали отклик. Щом се убедя, че нещо е добро и е в прослава на Бога, моля се за докато не получа отговор.“Аз никога не се отказвам!“ – Той става от стола и отива до масата – Хиляди души са спасени в отговор на моите молитви. На Небесата ще намеря хиляди, да, десетки хиляди!

Настава кратко мълчание. Парсънс не казва нищо.

– Най-важното е – продължава Мюлер – да не се отказваш докато не получиш отговор на своите молитви. Петдесет и две години всеки ден се моля за двамата синове на един приятел моите младини. Те все още не са приели Христа, но ще го сторят. А как иначе? Имам неизменното обещание на Йехова и се осланям на него. Голямата грешка на чедата Божии е, че те не продължават да се молят, не упорстват в молитвите, не са постоянни. Ако искат нещо в прослава на Бога, трябва да се молят, докато го получат. О, колко преизпълнен с благодат, добър и великодушен е нашият Господ! На мен, недостойния, Той е давал и продължава да дава неизмеримо повече, отколкото съм искал и мечтал! Аз не съм нищо повече от клет грешник, който лесно се пречупва, и въпреки това Той чу хиляди пъти молитвите ми и ме използва, за да насочи хиляди души в пътя на истината. Хиляди тук и в чужбина! Тези недостойни уста са възвестявали спасение за огромни множества и мнозина са приели вечния живот.

– Няма как да не забележа начина, по който говорите за себе си _ отбелязва Парсънс.

– Георг Мюлер заслужава само едно нещо и това е адът! Казвам ви, братко, това е единственото, което заслужавам. Наистина аз съм грешник, заслужил да попадне в ада, но спасен с Божията благодат. Макар по природа да съм грешник, не живея в грях, мразя греха, все повече и повече обичам правдата, да, обичам все повече и повече правдата.

– През дългите години, когато сте работили за Бога, вероятно сте се натъкнали на много неща, които са ви обезсърчавали?

– Да, много неща са ме обезсърчавали – потвърждава Мюлер, – но всеки миг съм възлагал надеждите си на Бога. Душата ми се е осланяла на обещанията на Йехова. О, колко хубаво е да уповаваш на Него! – Словото Му никога не се осуетява празно. Той вдъхва сили на слабите. Това е вярно и в общественото ми служение. Преди шестдесет и две години изнесох слаба, суха, безплодна проповед, която не донесе утеха нито на мен, нито, както предполагах, на другите. След много време научих, че деветнадесет души са били благословени чрез нея.

Мюлер отива в друга стая, донася екземпляр на своята биография и го дава на Парсънс с посвещение. Докато отсъства от кабинета, Парсънс се оглежда. Обзавеждането е скромно, но функционално, върху писалището стои отворена Библия с едър шрифт, без бележки и препратки в полетата. „Ето къде живее – мисли си Парсънс – духовно най-могъщият човек на нашето време, белязан да покаже на хладния. пресметлив и себичен свят Божията правда и да изяви на Църквата колко много ще спечели ако уповава на десницата на Всемогъщияї“

Докато Парсънс е при Мюлер, на вратата се почуква само веднъж. Мюлер я отваря – на прага стои едно от сирачетата, русо момиченце.

– Скъпо дете! _ казва му Мюлер, – в момента не мога да ти обърна внимание. Ако почакаш малко, ще си поговорим.

Лятото, когато Мюлер е на деветдесет и две години, е белязано с Диамантения юбилей на дългото царуване на кра.лица Виктория.

На 16 юни в Ашли Даун пристигат петдесет лири стерлинги, дар от кмета на Бристол. Към тях е приложена следната бележка:

От Фонда за честване на юбилея в нашия град. Нека с тях се закупят лакомства за сираците в чест на шестдесетгодишнината от щастливото и благодатно царуване на Нейно Величество кралицата.

С парите Мюлер организира посещение в зоологическата градина в Клифтън, на което отиват всички деца от петте дома. Той споделя, че сирачетата истински са се радвали: „Освен че разгледаха любопитната и твърде интересна сбирка от животни, депата получиха чай и какви ли не лакомства“

На 20 юни 1897, неделя, започват най-големите тържества, свързани с юбилея. Мюлер нарушава своето правило и говори на вечерната служба във ,,Витезда“. С огромно нетърпение многолюдното паство наблюдава как снажният мъж се качва напето на амвона и започва да говори! Той е основал Дружеството за библейски познания три години преди младата принцеса да бъде коронована за кралица, и започнал да се грижи тридесет сирачета на ул. „Уилсън“ година и два месеца преди тя да се възкачи на престола. През шестдесетте години, изминали оттогава, името му се е превърнало в олицетворение на вярата навред по света. В писмо до Британското и чуждестранно библейско дружество той твърди, че над сто пъти е чел Библията от кора до кора! Наистина си заслужава човек да чуе неговата проповед!

– Господ да ни е на помощ – започва той, – докато тази вечер разсъждаваме върху краткия, ала безценен Псалом 23 ,,Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда.“

Мюлер разглежда псалма стих по стих и дава примери. Когато стига до последния стих, казва:

– Ето последния стих: „Наистина благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми; и аз ще живея завинаги в дома Господен“. Сиромахът е гост на Богатия. Той вижда, че там е много приятно, и е честит. Тъкмо за това копнее дълбоко в себе си. До какъв извод стига? „Тук е много приятно, ще остана и няма никога да си отида“ Какво получава Божието чедо при запознанството си с Исуса Христа? Всеки би казал „Чашата ми прелива; честит съм аз.“ Освен това всеки ще рече: „Имам повече, отколкото мога да понеса. Щастлив съм, неописуемо щастлив съм, че вече не ще ида другаде. Оставам навеки в Дома на своя Небесен Отец“ Ето в какво положение се намираме като вярващи в Исуса Христа! Ако живеем по Божиите повеления и искрено сме отдадени на Бога, това ще бъдат плодовете, които берем. Това е толкова важно и ценно, че никой не би искал да се отклони от повеленията Господин. У нас е вроден стремежът към щастие, ала на тази земя не ще го получим. Резултатът е само разочарование, защото след дълга борба земното щастие ни се изплъзва под носа. Положението, на което се радваме благодарение на вярата си в Господа Исуса Христа, ни гарантира щастие не за няколко дена, няколко месеца или дори години, а за вечни времена. Сърцето ни мълви: ,,Ще продължа напред, само така съм щастлив, не ще се отклоня от този Път.“ Не само това, но ,,благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми“. Отсега навеки ще бъда щастлив човек, ще пребъда в Отца, не ще напусна Неговия дом, понеже знам колко скъпоценно е да си чедо Божие.

– Каква е вашата тайна в служението на Бога? – питат веднъж Мюлер.

– Имаше ден когато умрях, наистина умрях – отвръща той и докато говори, се навежда все повече, накрая почти докосва пода. – Умрях за Георг Мюлер, за неговото мнение, предпочитания, вкусове и воля. Умрях за света, за неговото одобрение или отхвърляне, умрях за приемането или укора дори на своите братя и приятели. Оттогава търся само одобрението на Бога.

През онова лято Мюлер отива на почивка за няколко седмици в Бишопстиинтън в Девън.

– Тук има ли възможност за служение на Господа? – пита той вечерта след като пристига.

– Вие никога не подгъвате крак, дошли сте да си починете. Не е ли време да отдъхнете?

– Откъснах се от обичайните си задължения – бърза да възрази Мюлер. – Трябва по някакъв друг начин да се посветя на служение на Бога. Целта на моя живот е да Го прославя.

Веднага са организирани служби в Бишонстийптьн и Тийнмът, на които Мюлер проповядва.

След това той се връща в Бристол – листата но дърветата в Ашли Даун пожълтяват, сетне окапват. Лятото си отива, настъпва зимата. Мюлер продължава да работи и да се моли в своето жилище в Дом 3 и въпреки че застудява, от време на време се престрашава да отиде до Бристол и да проповядва. Една вечер същата зима в църквата на ул. „Олд Маркет“ се събира огромно множество, за да го чуе. Според присъстващите, докато Мюлер говорел, всички имали чувството, че е изпълнен със Святия Дух.

– Текстът, който съм избрал – подхваща той, – е от Плача на Еремия 3:22-23: „По милост Господня ние не се довършихме, понеже не чезнат щедростите Му. Те се подновяват всяка заран. Голяма е Твоята вярност“. Тук, долу, всичко се променя – подчертава Мюлер в края на проповедта, – неизменимият Исус Христос, нашият Приятел, ,,е същият вчера, днес и до века”. Какъвто е бил преди милиони години, такъв е и днес. Какъвто е бил, докато е вървял през Юдея, Самария и Галилея, такъв е и днес – сърцето Му все така е преизпълнено с нежност, милост и състрадание. Дори да сте най-големите, най-закоравелите и най-непоправимите грешници, колкото и да сте съгрешавали, ако сега уповавате на Христа, заради Него ще получите опрощение, понеже кръвта Христова има силата да заличи и най-големите грехове. Самото знание не носи истинско, неподправено щастие. Исус Христос, единствен Исус Христос дава истинското щастие. Аз владея седем езика и въпреки това би трябвало да ида в ада, ако не познавах Христа. О, Господи Исусе Христе, какво благословение е да бъда Твой! Аз съм един щастлив старец, да, наистина, аз съм щастлив! Вървя из стаята и си казвам: „Господи Исусе Христе, аз не съм сам, понеже Ти Си с мене. Погребах своите жени и деца, Ти обаче остана с мен. Никога не се чувствам самотен или отчаян с Тебе и Твоята усмивка е но-добра от самия живот!

Неделя сутринта на 6 март 1898 г. Морският вятър фучащ над клисурата Авън, вече не е толкова мразовит и жителите на Клифтън се оглеждат за първите предвестници на пролетта.

Закъснелите за сутрешната служба в църквата на Алма Роуд веднага забелязват, че там присъства най-видният гражданин на Бристол. Всички с трепет очакват, че той ще участва в службата.

Това наистина става. Малко преди да бъде разчупен хлябът, възрастният светия се изправя.

– Нека ви почета от Исая, 6 гл.

Прочита главата, сетне моли вярващите да прочетат заедно с него Евангелие от Йоан 12:З7-41.

– „Това каза Исая, защото видя славата Му и говори за Него.“ Последният стих – подчертава Мюлер – разрешава въпроса: всичко, което четем в Исайя 6 гл., се отнася изцяло за славата на нашия велик Господ Исус Христос. В Св. Писание няма нито един на пасаж, който да говори по-красноречиво за Неговото величие и слава. Сега ще прочета главата още веднъж. Отнесете всеки стих към нашия ненадминат прекрасен Господ Исус Христос.

Мюлер изчита още веднъж откъса, като за всеки стих прави ясен сбит анализ – извлича поуки, без да изопачава текста.

– О, с какво състрадание – казва в заключение, – с колко милост и нежност, с каква благодат Господ се отнася към нас в Исуса Христа! Сторил е толкова много за нас и Той ще продължи да върши велики неща до края на земното ни странстване. Нивга не ще ни изостави, никога не ще се откаже от нас, а после ще ни прибере при Себе Си, в Своя дом. О, колко бляскава славна надежда има за нас, бедните, клети грешници благодарение на вярата в Исуса Христа! Най-накрая ще се приберем завинаги у Дома, за да бъдем завинаги с Господа и ще видим в лице Онзи, който жертва живота Си заради нас, за да ни бъде разрешено да целунем нозете Му. О, каква славна надежда, какви прекрасни бъднини!

Мюлер сяда. Хлябът е разчупен и предаден благоговейно от ръка на ръка. Виното е разлято и изпито – така всички си спомнят за съвършената саможертва.

Мюлер прекарва следобеда с един от най-близките си приятели – Бенджамин Пери.

– Знаеш ли – казва му той с усмивка, – преди седмица-две ме посетиха двама приятели. И двамата са осем-десет години по-млади от мен, но не са в състояние да участват активно в Божието дело. Почувствах се съвсем млад в сравнение с тях! О, колко великодушен и милостив се показа Господ към мен! На деветдесет и три години съм, а още нямам ревматизъм, не ме боли нищо, мога да върша обичайната си работа в сиропиталищата и съм бодър и жизнен, както преди седемдесет и две години!

Всичко това е вярно. На другия ден, понеделник, Мюлер отново е зад писалището в кабинета си в Дом 3 и работи, както обикновено. Вечерта отива на службата във ,,Витезда“, после Фред Бъргин го запознава с двама свои приятели, току-що пристигнали от Барнстапъл.

– Много поздрави от Робърт Чапман – му казва единият.

– Скъпият господин Чапман! – възкликва Мюлер. – Предайте му, че го обичам – той е най-старият ми приятел.

Двамата се радват на шестдесет и осем годишна сърдечна дружба.

Във вторник Мюлер работи както обикновено, а в сряда сутринта казва на Джеймс Райт:

– Когато станах, почувствах слабост и докато се обличах, се наложи да спирам три пъти, за да си почина.

– Смяташ ли, че се нуждаеш от човек до себе си, който да ти помага да се обличаш ? – пита Райт.

– Нека изчакаме няколко дена.

По-късно през деня казва на зет си:

– Възвърнах си силите.

Вечерта ръководи традиционната седмична служба в Дом 3 и накрая обявява химна „Да възпеем Пастира, Който умря“

Присъединява се към всички останали, когато те запяват:

Ще пеем само за тези неща,

езикът ни не ще възпее друго,

любовта Му да познаем най-добра

в славните селения на радостта.

Мюлер пожелава „лека нощ“ на Джеймс Райт и тръгва по стълбището към своята спалня.

Няколко стъпала след него върви млада учителка, която по онова време живее в Дом 3 и която, без да знае кой е отпред, хуква нагоре, пеейки: ,,Не знам какво ми предстои, милостивият Бог очите ми е замъглил“

Когато стига до първата площадка, девойката забелязва тъмния силует на мъж, който е застанал пред нея. Това е Мюлер.

– Радвам се да ви видя толкова щастлива – подхваща той, – но не бива да взимате стъпалата по две наведнъж, току-виж сте се спънали. Лека нощ!

Мюлер се прибира в стаята си. От известно време има навика да похапва преди лягане, затова са му донесли чаша мляко и бисквити, които са оставили върху нощното шкафче. На другата сутрин той се събужда някъде в пет-шест часа. Става и се запътва към тоалетката. Точно тогава славната надежда, за която е говорил само преди четири дни, се сбъдва. Георг Мюлер вижда своя любим Господ лице в лице.