„Право към славата“

Броени дни след като през януари 1870 г. е открит Дом 5, Мери, която е на седемдесет и две години, прекарва тежък грип, от който остава неприятна кашлица.

– Скъпа, нека те прегледа доктор Причард – моли я Мюлер.

Мери се съгласява от немай-къде.

– Опасявам се, че занапред не бива да ходите пеш от ул. „Пол“ до Ашли Даун – казва лекарят. – Вземайте кабриолет. Освен това всеки ден следобед трябва да си почивате.

Вечер Мюлер измерва пулса на Мери и вижда, че той е слаб и прескача, а тя не иска и да чуе, че е болна. Към края на януари усеща болка в кръста и дясната ръка. Макар че болката се засилва, отива заедно с Лидия в Ашли Даун и както обикновено, движи нещата в сиропиталището. Някъде към пет следобед се връща със сестра си и с Лидия на ул. ,,Пол“, а Мюлер отива за вечерната служба в църквата ,,Сейлем“. Когато се прибира, разбира, че доктор Джосая Причард е накарал Мери да си легне.

– Трябва да почива – казва доктор Причард на Мюлер. – Запалете огън в стаята и, защото има ревматичен пристъп.

Мюлер очаква най-лошото: ,,Макар да бях силно привързан към нея и сърцето ми да се късаше, си казах „Господ е добър и върши само добро. Да бъде волята Божия! Той не може да извърши нещо, което да не е добро, какъвто е Самият Той. Ако реши да прибере жена ми, така да бъде, значи това е добро, защото Той е добър. Като Негово чедо, мога само да бъда доволен от онова, което моят Отец върши, и да Го прославя!“

Следващата вечер (вторник) Мюлер е сам в стаята на жена си в Дом 3. Мери си е у дома и лежи. Това се случва за пръв от девет години насам. На стената е окачена календар с лист за всеки ден, озаглавен „Нежният Утешител“, а текстът за деня е Псалом 119:75: ,,Зная, Господи, че Твоите съдби са праведни и по справедливост си ме наказал!“ Той прочита тези думи много пъти

,,Да, Господи ~ казва той, – Твоите съдби са праведни и аз съм доволен от тях. Ти знаеш колко дълбоко е привързано Твоето клето чедо към своята любима съпруга и въпреки това приемам твоето решение. Дълбоко в душата си зная, че по справедливост си ме наказал. Ти вършиш всичко от любов, с която си ме обикнал в Исуса Христа. Каквато и да бъде волята Твоя, аз ще я приема“

Под този текст в календара са написани думите „В Твоите ръце са времената ми“ (Псалм 31:15).

,,Да, Отче мой – мисли си Мюлер, – времената на скъпата ми съпруга са в Твоите ръце. Ти ще сториш най-доброто за нас в живота и смъртта. Ако е Твоята воля, вдигни милата ми съпруга на крака. Ти можеш да го сториш, макар че тя е тежко болна. Както и да постъпиш, помогни ми и занапред да бъда напълно доволен от Твоята свята воля“

През тази седмица Мюлер често се сеща за думите на химна,,Един е над всички“:

Изобилно благословение Той дава,

само с добро ни дарява,

право в славата ще ни заведе.

О, колко силна любовта Му е!

– Сърцето ми – казва той – все повтаряше: „Само добро ни дарява“.,У 7. – (ЗЪІЈЦЗТО МИ ~

В сряда Мери не усеща толкова силна болка и преди да тръгне към Ашли Даун, Мюлер сяда до нея и прочита един стих от Псалом 84: „Господ Бог е Слънце и щит: Господ ще даде благодат и слава, няма да лиши от никакво добро ходещите с незлобие.“

– Скъпа – обръща се после към жена си, – и двамата сме получили благодат, затова ще получим и слава. Чрез Божията благодат живеем с незлобие, затова Той няма да ни лиши от никакво добро.

По-късно същия ден Мери казва на дъщеря си Лидия стиха от Библията, който Мюлер й е прочел, и споделя колко много я е утешил. Докато си върши работата в сиропиталището, Мюлер непрекъснато си повтаря: „Живея с незлобие, затова Отецът мой не ще ме лиши от никакво добро. Ако за мен е добре Мери да оздравее, Бог със сигурност ще ми го даде, ако Той реши друго, трябва да се стремя да Го прославя, като приема напълно Неговата воля“

– Нощес през два часа давайте на жена си малко телешки бульон или чаена лъжичка вино с една супена лъжица вода – съветва го доктор Причард.

Мюлер изпълнява препоръката и се моли заедно с Мери.

– Ще бъда по-спокоен – казва доктор Причард, – ако моят колега доктор Блак прегледа госпожа Мюлер, защото състоянието й е много тежко.

– Напълно доволен съм от вашето лечение – отвръща Мюлер, – но ако настоявате, повикайте своя колега.

В събота сутринта Мюлер остава вкъщи при Мери. Следобед казва на жена си:

– Скъпа, неприятно ми е, че се налага да те оставя сама, но ще гледам да се върна възможно най-бързо.

– Оставяш ме с Исус Христос – отвръща Мери.

През нощта болката се засилва. Георг прави всичко по силите си да облекчи страданията на Мери. Тя вече не може да движи крайниците си.

Сутринта идват доктор Блак и доктор Причард.

– Няма надежда жена ви да оздравее – казва доктор Блак на Мюлер.

Той се връща в спалнята и съобщава на Мери:

– Господ Исус Христос идва да те прибере.

– Ще дойде скоро! – отвръща тя.

В един и половина Мюлер и дава лекарството и супена лъжица вино, разредено с вода. Мери преглъща трудно и говори несвързано. Георг сяда безшумно до нея и забелязва, че „очите й се изцъклят“.

Излиза за миг от стаята и съобщава тихо на дъщеря си и балдъзата си.

– Мери умира.

Двете жени отиват край смъртния одър на Мери, не след дълго се присъединява още една от сестрите й. Четиримата бдят до нея два часа и половина. В четири и двадесет в събота, 6 февруари 1870 г., Мери Мюлер издъхна.

– Благодаря Ти, че я избави – изрича Мюлер и пада на колене до леглото. – Благодаря Ти, че я прибра при Себе Си. Много Те моля, помогни сега и на нас, подкрепи ни!

Георг и Мери са женени от четиридесет години.

На 11 февруари Мюлер сам води погребалната служба във „Витезда“ и на гробищата. В траурното шествие присъстват около хиляда и двеста деца, персоналът от Ашли Даун и стотици членове на паството в църквата ,,Витезда“. Преди службата Мюлер сяда зад амвона и повтаря за кой ли път:

– О, Мери, мила моя Мери!

Проповядва върху текста: ,,Ти си благ и правиш добро“ (Псалм 1 19:68). Напомня, че Мери е първият член на църквата ,,Витезда“, когато през 1832 г. тя отново отваря врати с пастири

Мюлер и Крейк. Мери приживе вижда как в църквата приемат причастие две хиляди и седемстотин вярващи, а в деня на смъртта й паството наброява деветстотин и двадесет души. Сетне Мюлер излага накратко живота и делото на Мери.

– Всички християни, които ме слушат – казва той – вероятно начаса ще се съгласят от все сърце, че ,,Господ е благ и върши добро“, като ми е позволил да живея толкова дълго с Мери. Аз моля моите скъпи приятели християни да отидат още по-далеч и заедно с мен да кажат от все сърце „Господ е благ и върши добро“ като ми отне тази толкова всеотдайна, мила, любяща съпруга тъкмо когато се нуждая най-много от нея. Докато изричам тези думи чувствам в сърцето си огромна празнота. Прелестната ми жена вече не е тук за да споделя с мен радост и тъга, а с всеки изминал ден тя ми липсва все повече. Всеки ден виждам колко много тя липсва и на сираците. Дълбоко в душата си искрено се радвам поради щастието на скъпата ми покойница. С милата си дъщеря не можем да я върнем, защото не е възможно. Бог я прибра при Себе си и ние сме доволни…

Въпреки тези смели думи през месеците след смъртта на Мери съпругът и не може да я прежали. Записва в дневника си: „Земната ми радост помръкна“ и десетина дни след опелото се поболява. След като оздравява отбелязва в дневника:

„Когато се прибирах между осем и девет вечерта и виждах, че моята любима Мери не е до мен, както досега (толкова години тя никога не се е отделяла от мен), си казвах: „Няма да заваря у дома скъпата си съпруга, но ще намеря Господа Исуса Христа, Своя незаменим Приятел – Той ще ме утеши.“ Благодарях на Бога, че ми е оставил моята любима дъщеря, която винаги ме чакаше, за да ме посрещне, и правеше всичко по силите си, за да утеши покрусеното ми сърце. Загубата бе огромна, а раната – тъй дълбока. Изнизваха се седмици, месеци, а аз продължих да съм благодарен на Бога и да Го славя за онова, което е сторил, като ме е предал на такава мъка. Раната вместо да заздравее, като че ли се задълбочаваще, и болката ставаше все по-непоносима…

Загубата много наскърбява децата и бившите възпитаници на сиропиталището – месеци след кончината на жена си Мюлер получава стотици съболезнователни писма. Ето едно от тях – от момиче, живяло па ул. ,,Уилсън“:

Драги господин Мюлер,

Не съм Ви писала досега не поради неблагодарност, а защото знаех, че получавате много писма. Аз обичам не по-малко скъпата г-жа Мюлер от онези, които са Ви писали. Мисля си, че съм Би обичала така, сякаш сте ми родители. Вярно е че, не познавам родителите си, за да знам как да ги обичам, но наистина обичам вас двамата и тъжа от дън душа за загубата. Сигурна съм, че тя Ви липсва много. Мъчно ми е, че не идва в Дома, защото винаги съм гледала как отивате заедно, а сега сте сам. Моля се на Бога да Ви остави с нас и да благослови милото Ви дете, защото светът наистина ще опустее, когато си отидете от нас.

С уважение

Ваша…

Не само тази жена се безпокои какво ще стане, ако Мюлер си отиде от този свят.

– Какво ще стане със сиропиталището, г-и Мюлер, когато си отидете? – питат хората.

– Всичко е поверено на съвет от единадесет надзорници – .отвръща Мюлер. – Заведението ще продължи да работи, както досега, като всяка благотворителна институция.

– Къде ще намерите човек, който да ръководи дейността в съшия дух и да уповава само на Бога за всичко?

– Когато реши да ме махне от тази длъжност Господ ще покаже, че не зависи от мен и без затруднения ще издигне друг Свой служител, ще се ръководи от същите начала, на които съм се осланял в своята дейност.

– Молете се Бог да определи човек, който да поеме работата след вас.

– Правя го редовно – отвръща Мюлер.

– Бихте ли повикали господин Джеймс Райт? – казва Мюлер на един от сътрудниците си няколко месеца след смъртта на Мери.

Още от дете той е наблюдавал ,,богоугодното му поведение“ и от дванадесет години го смята за един от най-ценните си съратници в дейността на Дружеството за библейски познания, включително и в работата със сираците. От няколко години Георг и Мери се молят Бог да подготви Райт за заместник на Мюлер.

– Трябва да ви кажа – съобщава му Мюлер, – че според мен волята Божия е да ме наследите като директор на сиропиталището.

Райт изтъква няколко причини, заради които смята, че не е подходящ, но Мюлер не иска и да чуе.

– Мисля, че работата ще е голямо бреме за теб. Много те моля отхвърли предложението на господин Мюлер – казва му госпожа Райт.

След няколко седмици размисъл Райт отива отново при Мюлер.

– Вече съм на мнение, че ще потъпча дълга си, ако отхвърля вашето предложение.

– Значи се разбрахме – усмихва се Мюлер. ~ Ако нещо се случи с мен, вие поемате работата.

Скоро след този разговор жената на Райт умира.

Казват, че ,,спокойното му лице и лъчезарна усмивка показват по-добре от всякакви думи, че в сърцето му царуват мира и радостта. Достойното и мило поведение на Райт веднага спечелва уважението на всички. От делата му личат неговата вяра и любов, а внимателният наблюдател веднага забелязва смиреността му.“

Райт обича музиката и години наред води с мелодичния си басов глас църковния хор във ,,Витезда“. Често се навърта около пианото или органа и пее Химни от Бристолската песнопойка.

Година и половина по-късно, през август 1871г., Райт иска да се срещне с Мюлер по личен въпрос.

– Дошъл съм да искам ръката на дъщеря ви.

Не знам какво е отговорил Мюлер, но е записал в дневника си: „Не познавам човек, на когото съм готов да поверя с по-голяма радост най-скъпото си съкровище па тази земя!“

Близо половин месец Лидия се терзае какво да отговори на Райт. Мюлер разбира, че тя се двоуми само защото не иска да изостави своя баща.

– Умолявам те, нека това не застава на пътя ти – казва и Мюлер. – За мен е огромна утеха и радост да те видя с такъв съпруг.

Двамата се оженват на 16 ноември 1871 г. във ,,Витезда“. Райт е на четиридесет и пет години, а Лидия – на трийсет и девет. По- късно Райт описва съвместния им живот като време на „несекващо блаженство“

Не след дълго във „Витезда“ предстои още една венчавка.

следваща глава Отново в Риги