Неописуемо щастие

Един селянин разказва:

– Завчера сутринта се изкачих към Ашли Хил и срещнах г-н Мюлер, който отиваше в тръгнал на разходка – толкова ведри и спокойни бяха походката И поведението му. По лицето му се четеше двадесет и третият псалм.

През 1865г. Мюлер е прехвърлил шестдесет години, ала все още е в разцвета на силите си. Радва, се на много по-добро здраве, отколкото в младостта има си. Артър Тапън Пиърсън – американски изследовател на Библията, който познава отблизо Мюлер, пише:

Бе висок и снажен, винаги спретнат, ходеше изправен, стъпваше напето. Можеше да мине за мрачен човек, ако не бе усмивката му, която озаряваше неговите черти, сякаш се бе вплела в Изражението на лицето му. Държеше се непосредствено, с достойното, но без горделивост или суетни превземки. Мюлер излъчваше едва доловима властност и достолепие, приличаше на княз. И въпреки това се държеше простичко като дете, затова и децата се чувстваха прекрасно с него. Не успя да се пребори с немския си акцент, говореше бавно и отмерено, сякаш внимаваше за всяка дума.

Онези, които го познават бегло си мислят, че му липсва чувство за хумор. Мюлер не бе аскет, обичаше смеха и се радваше от все сърце на всяка весела история, което според мен е от огромно значение за този преуспял човек. Като цяло бе сериозен и вглъбен, ала се смееше на всяка шега, стига нея да нямаше нещо непристойно и да не засягаше достойнството на другите. Пред близките си той разкриваше истинската си същност и жизнерадостен нрав. Когато бяхме в Илфракум се изкачваше заедно с жена си и другите по хълмовете, откъдето се открива гледка към морето, избързваше напред, сядаше да почине, докато останалите го настигнат, а щом пристигаха капнали, скачаше и казваше ведро: „Починахме си хубаво, да вървим напред!“

Мюлер много харесва Илфракум – обича да се разхожда из залива, защитен от морските ветрища. от възвишението Капстоун или да разглежда стария град, построен върху скалните зъбери. Ако времето е хубаво, изкачва със семейството си зелените хълмове, образували нещо като подкова около града.

През септември 1865 г„ той отново посещава Илфракум, за „да си отдъхне“. Сутринта на 4-ти се изкачва с Мери и Лидия на възвишението Капстоун. На връщане срещат двама мъже, които идват при тях.

– Извинявайте – подхваща единият, – вие не сте ли господин Мюлер?

– Да, аз съм.

– Трябва да ви дам малко пари за сираците.

– Хайде да поседнем ей там и да поговорим. – казва Мюлер.

– Живея недалеч от град М. Предприемач съм и работя до изнемога. Преди известно време ми попадна един от вашите отчети, но, да ви призная, не повярвах и се усъмних, че набирате средства единствено с молитва. Отново и отново ми попадат ваши Отчети. Докато се питах дали Бог е с вас и дали наистина се сдобивате с толкова големи суми само благодарение на своята вяра и молитви, чух, че се продава един имот. Реших да го закупя, стига да не е много скъп. Отидох да го огледам и се посъветвах с опитен оценител, който потвърди, че цената е реална. Тогава си рекох: „Я да видим дали Бог наистина е с г-н Мюлер. Ако закупя имота за еди-колко си лири (определих доста ниска цена), ще даря на г-н Мюлер сто лири стерлинги.“ Пратих човек, който да участва в търга за имота, провеждан в далечен град, но ме глождеше толкова силно любопитство дали Бог ще се застъпи за вас, че взех влака и отидох на търга, та да разбера час по-скоро как ще приключи. За своя изненада успях да закупя имота точно на занижената цена, която определих. Бях изумен. Обмислих по-внимателно принципите, на които се осланяте в дейността си и като християнин се запитах защо се съмнявам в твърденията ви за молитвите. Колкото повече мисля и чета Отчетите ви, толкова повече се убеждавам колко правилно и разумно е да уповаваме на Бога за всичко, от което се нуждаем. След като закупих имота точно както исках и се прибрах у дома, си спомних, че съм длъжен да изпълня обещанието си. С един приятел тръгнахме на обиколка из Девъншир и на връщане завчера се отбихме у вае, но не ви заварихме. Вчера минахме през Бристол, получихме адреса ви и днес дойдохме в Илфракум, за да се запозная лично с вас.

– Изобщо не съм изненадан, че Бог се застъпва за мен, понеже всеки ден търся Неговата помощ и в отговор на молитвите си получавам значителни суми, дарявани най-невероятно от хора, които изобщо не познавам. Например съвсем наскоро получих писмо от един адвокат от вашия град, с което ме моли да избера как да впише в завещанието сумата от хиляда лири стерлинги, които един негов клиент иска сираците да получат след смъртта му. Ако не ме лъже паметта, не познавам никого в град М., не познавам и човека, решил да завещае тези хиляда лири стерлинги.

– Знам нещо за това наследство – допълва непознатият. – След като закупих имота, разбрах колко съм грешал да гледам тъй недоверчиво на вашето дело, сякаш няма сила в молитвата и реших да ви помогна с още нещо. Макар че съм в разцвета на силите си, рекох си, че няма да е зле да съставя своето завещание, с което да оставя хиляда лири стерлинги на сираците.

Мюлер научава, че тъкмо за този човек е писал адвокатът.

Час по-късно скептикът пристига в квартирата на Мюлер с чек за сто лири стерлинги.

През 1859 г. лекарите съобщават, че приятелят на Мюлер Хенри Крейк има болно сърце. През лятото на 1865 г. шестдесетгодишният Мюлер разбира, че на Крейк не му остава да живее много. През януари 1866 г. човекът, отказал два пъти почетен докторат, предложен му от „Сейнт Андрюс“ като признание за неговите богословски трудове, ляга на смъртен одър. Сред писмата, които получава през този месец, има едно от Дж. Н. Дерби, който го на нарича „скъпи братко“ и изказва съжалението си ,,че пътищата ни се разделиха“.

Мюлер е до своя другар. Веднъж, когато Крейк е съвсем изнемощял, го целува и понечва да си тръгне, но той му казва със сетни сили: ,,Седни!“ Хенри иска да ги погледа с жена му, макар че не може да говори. Мюлер остава известно време и без да пророни и дума, си тръгва.

На другия ден се разболява от настинка и е принуден няколко дни да не излиза от къщи. Точно тогава Крейк умира. И двамата са християни повече от четиридесет години. Мюлер отбелязва:

Моят любим брат и приятел приключи земния си път, а аз имам честта да продължа да работя за Господа дори и без този човек, до когото често съм се допитвал.

Огромното множество, стекло се на погребението на Крейк във ,,Витезда“, доказва красноречиво колко голяма е загубата за християнската общност.

През май 1866 г. започва строежът на четвъртото сиропиталище, а през януари 1867-а, след поредното дарение от седем хиляди лири стерлинги полагат основите и на Дом 5. Изграждането на двете сгради струва повече от четиридесет и една хиляди лири стерлинги. Стъклото за всичките седемстотин прозореца е дарено от една строителна фирма. Четвъртият детски дом е открит през 1868 г., в Деня на Гай Фокс. На 6 януари 1870-а отваря врати „Новото сиропиталище 5“ – последната от прочутите сгради, построени от Мюлер в Ашли Даун.

Намерението му за мащабно разширение на дейността е изпълнено. От деня, когато е обявил намеренията си да основе сиропиталище, са изминали цели двадесет и пет години. Той в никакъв случай не си позволява да лежи на старите лаври. Всяка сутрин става в шест и половина за молитва и четене на Библията, а в осем без четвърт се заема с кореспонденцията. След това, според вестник ,,Таймс“, ,,в десет часа го чакат неговите деветима заместници, на които той дава указания“. (До началото на 50-те години Мюлер води лично кореспонденцията си, която наброява около три хиляди писма годишно.)

Разходите за издръжката на децата възлизат на тридесет хиляди лири стерлинги годишно. Мюлер се грижи за две хиляди сирачета, които трябва да бъдат нахранени и облечени, дрехите им трябва да са изпрани и спретнати, трябва да се купуват и поправят над две хиляди чифта обувки годишно. Всяка година в сиропиталищата приемат стотици нови деца, които нямат обувки и дрехи, стотици момчета и момичета напускат домовете, за да станат чираци или прислужници, снабдени с облекло за сметка на Дома. След като момчетата напуснат сиропиталището, на техния майстор се изплащат едногодишните разходи по чиракуването. Домовете покриват и пътните разходи на напусналите.

Твърде скъпо излиза поддръжката и ремонта на петте огромни сгради, където има хиляда и седемстотин прозореца и над петстотин помещения – те трябва да се боядисват и белосват, а повредите трябва да се поправят. Какво да кажем за хилядите мебели.

Когато децата се разболеят или, не дай си Боже, умрат, управата покрива тези извънредни разходи. От парите, които Мюлер получава единствено чрез молитви към Бога, се плащат заплати на многобройния персонал в Ашли Даун, който включва училищен инспектор, учители, медицински сестри и заместник директори. Мюлер записва в своя дневник:

Справяме се по-добре отколкото би могъл и най-богатият благородник, защото в бедността си уповаваме за всичко на безгранично богатия Господ.

Мери е идеалната съпруга за директор на пет големи детски дома.

– Скъпа – често й казва Мюлер, – самият Бог те е избрал като най-подходящата жена, за която бих могъл да мечтая.

През най-тежките години – от 1838 до 1846-та – Мюлер понякога е принуден да взема от семейните пари, за да покрие разходите в сиропиталищата, но въпреки това Мери нито веднъж не го упреква и се моли заедно с него Бог да даде избавление.

След като Господ неизменно им помага, двамата заедно плачат от радост.

Освен че има добро образование, Мери умее да шие и разбира от платове, затова тъкмо тя поръчва стотиците хиляди линейни метра хасе, лен и вълна. След като донесат поръчаните платове, тя ги приема или връща, ако са лошокачествени. Веднъж месечно преглежда всички счетоводни книги с квитанциите и фактурите.

Всички в Ашли Даун знаят, че ако доставчиците или домакините сбъркат някъде, Мери ще открие и най-малката грешка. Тя прекарва почти всеки ден в Ашли Даун и се грижи най-вече за болните деца.

За брака си с Мери Мюлер споделя:

От година на година станахме все по-щастливи. Щом неочаквано зърна любимата си жена някъде в Бристол, сърцето ми се изпълва с радост. Дори да я срещна из Ашли Даун, пак изпитвам неописуемо щастие. Всеки път, когато я видя в нашата стая в сиропиталището, за да си измием ръцете за обяда или следобедната закуска, се радваме един на друг.

Казвал съм и хиляди пъти: „От деня, откакто се венчахме, само да те зърна, скъпа моя, съм неописуемо щастлив.“

Ако имах възможност, всеки следобед прекарвах с нея половин час в стаята и в сиропиталището – сядах на канапето, което един брат християнин и беше пратил заедно с един фотьойл… Знаех, че е добре отрудените и свидни ръце и заангажираиият й ум да си починат, защото тя няма да подвие крак, ако съпругът и не е до нея. Прекарах безценни мигове с любимата си жена. Седяхме един до друг, хванати за ръце, разговаряхме с обич или просто мълчахме, но винаги се чувствахме щастливи в Господа… Радостта ни в Бога и един с друг бе неописуема. Бяхме щастливи не няколко дни в годината, нито само за един-два месеца, а през всичките години. Все повтарях: ,,Скъпа, дали в Бристол, пък и в целия свят, има семейство, което да е по-честито от нас?“

Мюлер е убеден, че разковничето за семейното им щастие е не само личната молитва, но и това, че с Мери често се молят заедно.

Непосредствено след сутрешната обща молитва с ненагледната ми съпруга години наред заделяхме малко време да се молим заедно и излагахме пред Бога най-важното за деня. Ако бяхме под бремето на тежки изпитания или имахме крайна нужда от нещо, ние се молехме отново следобеда, когато отивах в стаята на жена си. Когато трудностите бяха изключително големи, се молехме по няколко пъти следобед. Всяка вечер в сиропиталището, въпреки че работата почти никога не е налагала да стоим до късно, спонтанно се отдавахме на молитва. Сетне любимата ми жена идваше в моята стая и молитвите ни преминаваха в благодарение. Това траеше най-често четиридесет-петдесет минути, а понякога и цял час. В такива моменти обикновено се застъпвахме пред Бога за повече от петдесет души или Му възлагахме повече от петдесет проблема.

През 1870 г. Мери е на седемдесет и две години. От година-две Мюлер вижда, че тя закъсва със здравето – Мери непрекъснато слабее и се уморява лесно. Той се опитва безуспешно да я накара да работи по-малко и да се храни повече. Случва се Мери да не може да заспи до два-три часа през нощта и мъжът и се тревожи.

– Остарявам, скъпи – казва му тя, – а старците спят малко.

Две години преди това е споделила с него:

– Скъпи, смятам, че Господ ще ми позволи да доживея откриването на новите Домове 4 и 5, а после може да ме прибере. Най-съкровеното ми желание е Господ Исус Христос да дойде и да си ни вземе всички заедно.

Господ наистина я оставя да доживее откриването на новите сиропиталище, и през 1869 г. Мери прекарва почти всеки ден в петте детски дома, където работи неуморно.

За жалост тя се труди повече, отколкото и позволяват силите.