Когато задуха Южнякът

Двете нови сиропиталища са с локално парно. В края на ноември 1857 г. един от заместниците на Мюлер донася лоша новина:

– Парният в Дом 1 има голям теч. Няма да изкараме зимата, ако не го поправим.

Котелът е зазидан и за да се установи къде е повредата, трябва да разбият тухлената облицовка, а така вероятно ще го повредят още повече. От години не е имало никакви проблеми и тази повреда е твърде неочаквана. Мюлер е убеден, че ще прояви небрежност, а не вяра в Бога, ако само стои със ,скръстени ръце и си каже: „Уповавам на Господа.“ Той трябва да направи нещо незабавно и затова решава: ,,Ще действам с вяра.“

– Притеснявам се за децата, особено за най-малките, които не бива да студуват – споделя Мюлер със заместника си. – Ако решим да сложим нов котел, това ще отнеме няколко седмици. Не може ли повредата да се отстрани?

– Не знам. Ще минат няколко дни, докато разбият тухлите и разберат къде е повредата.

– Не можем ли временно да се топлим с газови печки?

– Нямаме достатъчно газ, а освен това ще са нужни много печки. – възразява заместникът.

– Ами печки на твърдо гориво?

– Те не са подходящи, защото нямаме достатъчно големи комини, които да отвеждат дима.

– Какъвто и да е изходът, няма да пестя пари – отсича Мюлер. – Готов съм да похарча стотици лири стерлинги, но няма да допусна децата да мръзнат.

Решава да махнат тухлите, за да разберат колко сериозна е повредата и дали котелът ще издържи до края на зимата. Определят следващата сряда майсторите да дойдат и да подготвят всичко необходимо за ремонта; Щом започнат работа, ще се наложи да спрат котела. Един ден, след като Мюлер се уговаря с майсторите, времето застудява рязко и задухва мразовит Северняк. Декември тепърва предстои. Мюлер пада на колене и започва да се моли:

– Господи, знаеш, че не мога да отложа ремонта. Милостиви Отче, моля те за две неща. Направи така, щото вместо Северняка да задуха Южътякът и внуши на майсторите да вземат присърце работата, както Си сторил, когато Неемия възстановява стените на Йерусалим за петдесет и два дни понеже взима работата присърце!

Вторник вечерта, ден преди да дойдат майсторите, все още духа Севернякът, но в сряда той утихва и повява Южнякът, точно както се е молил Мюлер. Времето е толкова меко, че не се налага да палят отоплението. Майсторите идват точно според уговорката, махат тухлите около котела, откриват повредата и започват ремонта.

Някъде в осем и половина в сряда вечерта, когато Мюлер тъкмо се кани да се прибере у дома, го извикват от входа на сиропиталището. Портиерът му казва:

– Дошъл е директорът на фабриката, произвела котела и иска да види как върви ремонтът, и дали може да помогне.

Мюлер начаса слиза в подземието, за да се запознае с директора и да види как върви работата.

– Майсторите ще работят до късно – казва шефът – и ще продължат утре рано сутринта.

– Готови сме да работим цяла нощ – намесва се главният майстор.

Мюлер си спомня втората част на своята молитва. Бог наистина е направил така, че майсторите да вземат работата присърце!

Сутринта работниците с голям зор отстраняват повредата и за около тридесетина часа иззиждат тухлите. Накрая запалват котела.

През цялото време духа Южнякът.

Продължават да пристигат дарения за третото сиропиталище. В началото на 1858 г. Мюлер получава три хиляди лири стерлинги, след това още хиляда и петстотин лири. Тези дарения го навеждат на мисълта, че вече разполага с достатъчно средства, за да започне строежа на Сиропиталище 3. През септември закупува единадесет и половина акра, разположени от другата страна на пътя за Дом 1 и 2. Парцелът е голям и Мюлер решава Дом 3 да бъде достатъчно просторен, за да подслони четиристотин и петдесет деца. Това означава, че Мюлер ще поеме грижата за хиляда сто и петдесет сираци. През декември една стъкларска фабрика съобщава, че ще дари стъклото за всичките триста и петдесет прозореца в сградата. В началото на януари 1859 г. Мюлер получава седем хиляди лири стерлинги, от които заделя четири хиляди за строежа.

През 1859 и 1860 г. непрекъснато постъпват дарения за новото сиропиталище, някои от които са значителни. Още докато се строи Дом З Мюлер обмисля как с още по-голям размах да разшири своята дейност. Дълго време се моли всеки ден и изпитва своите подбуди. Той решава да изгради още два детски дома в Ашли Даун за осемстотин и петдесет деца. И всичко ще се грижи за две хиляди сираци. Защо Мюлер се стреми към такова мащабно разширяване на работата? Наистина ли е наложително ?

В началото на 60-те години броят на молбите за постъпване непрекъснато нараства. Молби пристигат всекидневно, понякога дори по три-четири на ден. По онова време Мюлер е насочил усилията си главно да осигури подслон на момичетата. Той споделя: ,,Те са по-слабият пол и за разлика от момчетата, ако са лишени от надзор, могат напълно да съсипят живота си. Не ни създават никакви проблеми, докато навършат пълнолетие.“

Управата на домовете се стреми да приеме повече момичета, отколкото момчета. Сега Мюлер казва: „Принуден съм да се замисля дали не можем да сторим нещо повече за момчетата, за да престанем да им отказваме подслон, без да намаляваме броя на момичетата“

Приемът в другите сиропиталища в Обединеното кралство е все така труден и усложнен, а изискванията ги правят недостъпни за кандидати. ,,Дори и да имат свободни места, каквито всъщност няма – изтъква Мюлер, – приемът чрез гласуване ги прави недостъпни за най-бедните и онеправданите… Веднъж получих молба за прием на сирачета, чиято майка – вдовица толкова се съсипала, докато се опитвала да осигури гласове за осиротелите си рожби, че един ден се прибрала капнала от обикаляне, седнала и издъхнала.“ Единственото, което остава за такива бедни деца, е да отидат в трудовоизправителен приют.

Много от децата, които Мюлер приема в сиропиталищата, изобщо не знаят да четат и да пишат, макар че са над десет години. Той пише:

Имахме радостта да образоваме стотици, които без нас щяха да останат духовно невежи. Учехме ги на много неща, които щяха да им помогнат в живота и да ги превърнат в полезни членове на обществото. Въпреки че им помогнахме да укрепят здравето си и да развият интелекта си, това не бе достатъчно. Постигнатото щеше да е нищожно малко, ако нямаха духовна полза… Това благословение не бе за малцина, а за стотици сираци.

Мюлер прави равносметка на близо тридесетгодишната си работа и вижда, че има всички основания да разшири дейността на сиропиталищата. Не се притеснява от трудностите в управлението, защото в началото на 60-те той има трима заместници, които са поели голяма част от кореспонденцията, счетоводството и всичко останало. Мюлер може да назначи допълнителен персонал, ако се наложи. Съзнава че разходите за издръжката на две хиляди деца и за персонала ще са огромни. Двата нови дома заедно с прилежащата земя ще струват около петдесет хиляди лири стерлинги.

– Дори и да построите сиропиталищата – питат го хората, – дали ще успеете да покриете текущите разходи, които годишно ще възлизат на около тридесет и пет хиляди лири стерлинги?

Мюлер отвръща:

– Съзнавам, това е огромно бреме. Всеки, който ме познава, знае, че не съм фанатик или фантазьор, а спокоен, разумен, трезвомислещ предприемач и реално погледнато, наистина би трябвало да се стъписам. Започнах тази дейност, уповавайки за всичко единствено на Живия Бог, така ще бъде и за бъдещото разширяване. Уповавам само на Господа за помощници, земя, средства и всичко останало. Месеци наред обмислях трудностите, разгледах ги една по една, но вярата в Бога превъзмогна всички спънки.

Мюлер започва работата си с децата, за да докаже, че всичко е възможно за онзи, който вярва.

Основната цел в живота ми бе да прославя Бога, като покажа какво може да се постигне единствено чрез молитва и вяра. Исках да насърча Христовата църква, да покажа на нехайния свят колко реални са духовните неща и да докажа на хората, че както преди четири хилядолетия, Живият Бог е неизменим. Това постигнах напълно. Много грешници повярваха в Христа и множество Божии чеда по целия свят се насърчиха от това дело повече отколкото очаквах. Колкото повече се разширяваше дейността, толкова по-голямо ставаше благословението. Както очаквах, вниманието на стотици хиляди беше приковано в нашето дело и десетки хиляди го видяха с очите си. Това разпалва у мен желанието да продължа по този път, за да прославя още повече Господното име. Нека се види как един бедняк, само като уповава на Господа, може да постигне с молитва толкова много и нека всички Божии чеда да уповават в живота си все повече на Него. С тези намерения предприемам разширението на дейността..

В края на май 1861 г. Мюлер разгласява намерението си да разшири сиропиталищата и да поеме грижата за две хиляди деца.

В края на годината той разполага едва с хиляда от петдесетте хиляди лири стерлинги, необходими за построяването на Домове 4 и 5. С тези темпове ще събере необходимата сума след двадесет и пет години. Това не го обезсърчава и той не губи надежда.

Вечерта на 11 януари прекарва няколко часа В Ашли Даун, като се моли за различни неща и за повече пари в строителния фонд. Когато се прибира в дома си на ул. ,,Пол“, намира чек за две хиляди лири стерлинги и следното писмо:

Прилагам чек на стойност две хиляди лири стерлинги – приемете го в знак на огромната ми любов и най-сърдечна признателност към Бога за възможността да помогна с нещичко на сираците. Бих искал средствата да се вложат в сградите, които смятате да построите. Ще смятам че съм вложил по хиляда лири стерлинги във всяка от двете сгради. Ако желаете можете да използвате цялата сума за строежа на първия дом. Щом парите са вложени в Божието дело, те не са отишли на халост.

След три дни Мюлер получава още две хиляди лири, а половин месец по-късно още две хиляди и петстотин лири стерлинги. Вече не смята, че ще се наложи да чака четвърт век за построяването на новите сиропиталища.

В началото на лятото на 1 861 г. семейство Таунзенд се премества да живее в Бристол. Джон Таунзенд помага в неделното училище в Бристол и те стават близки приятели с Мюлер. Когато семейството се премества в Бристол, дъщеричката на Таунзенд Абигейл е едва тригодишна и начаса се привързва към Георг Мюлер. Тя често ходи в Ашли Даун и на ул. „Пол“ на гости на Георг и Мери. Изумена е, когато научава как Бог се грижи за Мюлер и сираците, като им осигурява всичко, от което се нуждаят.

Повтаря си често:

– Искам да съм като Георг Мюлер.

Веднъж Абигейл му казва:

– Георг, и на мен ми се иска Бог да откликва на моите молитви, както на твоите.

– Ще Го стори, мило дете.

Мюлер я взема в обятията си и повтаря обещанието, дадено от Исус Христос: ,,Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне.

– Аби, кажи ми, какво искаш от Бога?

– Малко вълнена прежда.

Мюлер събира ръчичките й за молитва и казва:

– Повтаряй след мен: ,,Боже, моля те, прати на Аби малко вълнена прежда.“

– Моля те, Боже, прати на Аби малко вълнена прежда!

Абигейл скача от ръцете му и хуква да си играе в градината, повече от сигурна, че ще получи вълнената прежда.

После се сеща, че Бог не знае каква прежда точно иска и се връща тичешком при Мюлер.

– Искам пак да се помоля.

– Не сега, миличко, зает съм.

– Моля те, аз забравих да кажа на Бог какъв цвят прежда искам.

Мюлер я взима в скута си и казва:

– Добре, детето ми, винаги казвай на Бога точно какво искаш.

– Моля те, Боже, нека преждата да е шаренка! – казва момиченцето.

На другия ден пристига колет, адресиран до Абигейл, в който има няколко чилета пъстра вълнена прежда. Учителят в неделното училище си спомнил, че скоро момиченцето има рожден ден, но не знаел точно на коя дата. Той се сетил, че то обича да плете, и му купил малко вълнена прежда. Изпратил подаръка тъкмо навреме, за да покаже на изумената Абигейл, че Бог е чул и е отговорил на молитвите и.

Един от любимите анекдоти на Мюлер е свързан с Абигейл Таунзенд. Той не е описал случката в дневника си, но тя е включена в кратката повест „Приключенията на Абигейл“.

Рано една сутрин Абигейл си играела в градината на Ашли Даун, когато Мюлер се доближил и я хванал за ръката.

– Ела да видиш какво ще стори нашият Отец.

Отвел я в дълга трапезария с маса, по която били наслагани чинии, чаши и купички. Според разказа (вероятно поразкрасен) съдините били празни. Децата седели и чакали да си получат закуската.

– Дечица, не бива да закъснявате за училище – напомнил Мюлер. Вдигнал ръка и започнал да се моли: – Милостиви Отче, благодарим Ти за онова, което ще ни подариш за ядене.

Всички чули как на вратата се чука. Тя се отворила и се показал хлебарят.

– Господин Мюлер, нощес не можах да спя – почувствах, че нямате хляб за закуска и Господ ми нарежда да ви дам. Станах в два след полунощ, опекох хляб и го нося.

Мюлер благодарил на хлебаря и започнал да слави Бога За Неговите грижи.

– Е, деца, сега имаме не просто насъщния хляб, а хляб, току- що изваден от фурната – рекъл той.

В този миг на вратата се почукало отново. Този път в трапезарията влязъл млекарят.

– Господин Мюлер, количката ми се повреди точно пред сиропиталището. Ще дам на дечицата млякото, за да опразня количката и да я поправя.

А Мюлер благодарил на млекаря, а децата закусили сладко-сладко.

След известно забавяне на строежа на 2 март 1862 г. третото сиропиталище в Ашли Даун отваря врати. То е най-голямото от всички, вижда се отвсякъде и до ден днешен е една от забележителностите на Бристол. Един жител на Хорфийлд, пред когото Ашли Даун се разстила като на длан, казва:

Щом усетех в съзнанието ми да се прокрадват съмнения за Живия Бог, ставах посред нощ и гледах множеството светещи прозорци в Ашли Даун, които грееха в мрака като звездите в небето.

В списъка на чакащите има близо хиляда деца и Мюлер изгаря от нетърпение в Ашли Даун да блеснат нови звездици. През октомври 1864 г. постъпва дарение от пет хиляди лири, с което фондът за строежа превишава двадесет и седем хиляди лири стерлинги. Мюлер решава да купи земя за четвъртото си сиропиталище. От години е харесал един парцел близо до пътя, от страната на Сиропиталища 1 и 2, точно срещу Дом 3.

Имотът е с площ около осемнадесет акра и в единия му край, недалеч от мястото, където Сефтън Парк Роуд (тогава тесен коларски път) се свързва с Ашли Даун Роуд, има малка къща и няколко селскостопански постройки. Мюлер се е молил стотици пъти за построяването на две големи сиропиталища точно там.

Вече разполага с достатъчно средства за да изгради четвъртотот сиропиталище и затова се среща с поземления агент и го пита дали земята се продава.

– Обявена е за продан – отвръща посредникът, – но до 25 март 1867 г. е дадена под аренда.

Мюлер не се обезсърчава. Надява се с Божията помощ да се споразумее с арендатора и да го убеди срещу справедлива компенсация да напусне земята преди уговорения срок. Възникват още две трудности. Собственикът иска прекомерно висока цена и Мюлер разбира, че фирма „Водопровод и канализация“ – Бристол, възнамерява да изгради на същото място ново водохранилище, по силата на специален закон.

Всеки ден Мюлер се моли многократно да преодолее тези три спънки. Среща се с управителния съвет на „ВиК“ – Бристол.

– За водохранилището ни трябва съвсем малко земя – обяс няват му в съвета, – за това няма да спъваме плановете ви. Ще се постараем да намерим друго място.

Поуспокоен, Мюлер отива при арендатора и му излага намеренията си да закупи имота преди март 1867 г., когато изтича договорът за аренда.

– Искрено се надявам да уредим въпроса приятелски, така че да е приемливо и за двамата.

– Дайте ми няколко дена да помисля – отвръща арендаторът.

Докато той мисли, Мюлер се моли. След една седмица се срещат отново.

– Не искам да ви преча и да осуетявам такова благородно начинание – споделя човекът. – Охарчил съм се доста за къщата и очаквам да ме възмездите както подобава за това, че напускам по-рано.

– На драго сърце – приема Мюлер.

Дотук добре. Сега на Мюлер му предстои да реши последния, най-труден проблем – цената на парцела. Той съчетава пламенните си молитви с тънък търговски нюх – този случай ни показва колко предприемчив е Мюлер. Той си дава сметка, че имотът е твърде подходящ за неговото начинание, но продажната му стойност надвишава пазарната цена на земята.

– Милостиви небесни Отче – моли се Мюлер, – направи така, че собственикът на земята да се съгласи на много по-ниска цена.

Отива при собственика и учтиво, но твърдо му обяснява защо определената от него цена не е реална. Известно време разговарят, сетне стоят и мълчат.

– Съгласен съм да смъкна цената от седем хиляди на пет хиляди лири стерлинги.

Мюлер моментално одобрява намалението. Парцелът е равен и това ще спести пари при полагането на основите, а новата канализация е прокарана само преди няколко месеца и е голямо. удобство за децата. Мюлер е доволен, че и занапред ще получават газ от градския газопровод в Бристол. Най-хубавото е, че новите сиропиталища ще са близо до старите и това ще улесни управлението им. Няма друг парцел в Бристол с такива предимства.

Мюлер знае, че е сключил много изгодна сделка, въпреки че лицето му остава безизразно, докато си мисли: „Милостивият Господ ни даде тази земя“

През август 1865 г. в Ашли Даун пристига мисионер, който въпреки младостта си прави силно впечатление на Мюлер – неговото име е Джеймс Хъдсън Тейлър. От първите дни на живота си като християнин той е вдъхновяван от примера на Мюлер.

Сега е само на тридесет и три години, с шестгодищен опит като мисионер в Китай и е създал мисионерско дружество, основано на принципите на Мюлер в работата му със сираците. Тейлър цени изключително много човекът от Бристол, който уповава на молитвата към Бога, на Божието ръководство и напътствие.

На 22 август Джеймс Хъдсън Тейлър идва в Ашли Даун с неколцина млади членове на наскоро основаното от него Китайско мисионерско дружество и записва в дневника си:

Прекарах един час с г-н Мюлер. Той се изказа много ласкаво за призванието и духа ма мисионера, колко е важно постоянно да се чете Писанието. Говорихме за молитвата и вярата в Бога, за спънките и трънливите пътища.

На другия ден Тейлър пише:

Г-н Мюлер говори за общението с Бога като работа за Господа и колко важно е да не действаме, ако не сме убедени в правотата си, да бъдем общителни с хората и да се въздържаме да говорим на английски (в присъствието на китайци, които не разбират езика). Той обеща да се моли за всички от групата.

Мюлер развежда младите мисионери из трите сиропиталища.

И докато наблюдават щастливите, здрави и добре облечени дечица, те си мислят колко ценно е обещанието на Мюлер да се моли за тях. Подкрепата, която той оказва през следващите двадесет години на Китайското мисионерско дружество, се явява жизненоважна за него.

следваща глава Неописуемо щастие