ГЛАВА ШЕСТА

Старата баба наряза глухарчетата и тогава, опряна с цялата тежест на бастуна си, влезе в къщи и седна на стола си; тя беше много, много уморена и скоро клюмна глава и заспа.

Баба беше станала още по-саката и почти сляпа и обикновено беше много, много уморена; но тя обичаше горещо своите две внучета и щеше да работи за тях докато капне. Затова тя продължаваше да готви със своите недъгави ръце и да кърпи с пресилени болни очи; и Анет не знаеше нищо, защото тя беше само на дванадесет години, а баба й никога не се оплакваше, защото когато работим от любов и най-тежките товари са леки.

Баба спа повече от друг път. Анет беше отишла до селото да пазарува, а бащата беше горе в гората да реже и нарежда на куп трупите. Тя мислеше да обърне петата на белите вълнени чорапи на Дани и да сложи кръпки на лактите на неговия син ленен комбинезон, но беше много уморена. Тя сключи набръчканите си ръце в скута си и заспа; и кукувичката на часовника удари три без да я събуди.

Беше почти четири, когато баба се събуди, погледна часовника и извика от неспокойствие и изненада. Дани беше излязъл в два часа и половина, а още не се беше завърнал. Къде можеше да бъде? „Дани!“ извика тя високо, защото предположи, че се е скрил. Може би след малко ще изскочи от долапа дяволит и весел.

Но никой не отговори. Баба куцешком отиде до верандата и засенчи очите си с ръка. Може би ще го види как тича към дома и разбира се, ще му се скара, че закъснява толкова!

Някой се появи около обора, но това не беше Дани. Това беше Анет с кошницата на гръб, от която стърчеше една дълга франзела. Тя имаше половин ден ваканция и беше ходила да пазарува. Тя махна с ръце на баба си и се завтече по стълбите.

„Анет,“ каза баба й, „свали кошницата и иди да търсиш братчето си. Той отиде да бере цветя преди час и половина и още не се е завърнал.“

Анет стовари кошницата си на земята. Тя си мислеше, че баба й е прекалено неспокойна за Дани. Какво лошо може да му се случи като се разхожда из поляните където който и да го срещне го познава и обича.

„Той сигурно е с татко в гората,“ отговори тя. „Аз ще отида след малко. Нека първо си взема едно парче хляб и конфитюр, бабо, гладна съм.“

Тя си отчупи едно голямо парче хляб и го намаза с масло и конфитюр, а баба й през това време отиде пак на балкона и втренчи погледа си към пътеката. Докато тя ядеше, твърдите стъпки на баща й се чуха откъм хълма и той се появи.

„Къде е Дани?“ извика бабата. „Не беше ли с теб Пиер? Не го ли срещна горе в планината?“

„Дани?“ повтори бащата с учудване. „Той не е бил при мен. Кога е тръгнал майко?“

Бабата не можа повече да скрие безпокойствието си и закърши ръце: „Той ме остави преди час и половина“ се разплака тя. „Той и котенцето. Отидоха да берат минзухари по поляната някъде наблизо. Трябва нещо да му се е случило!“

Анет и баща й се спогледаха, и двамата бяха неспокойни, защото пътеката от гората водеше през поляните с минзухари, а бащата не бе видял никакъв шак от Дани връщайки се у дома. Анет хвана ръката на баща си.

„Може би той е ходил из гората да те търси“ каза тя успокоително. „Нека да отидем да го потърсим. Сигурно Клаус ще бъде наблизо и ще ни посочи накъде е отишъл. Клаус не обича дългите разходки.“

Те поеха заедно пътя нагоре към гората, но мълчеха, защото бащата се страхуваше да разкрие мислите си. Пролетта носи опасности в планините на Швейцария — буйни потоци и внезапни сривове на топящия се сняг наречени преспи, а Дани беше толкова малко момче.

Като остана сама, бабата влезе вътре да се моли. Докато се молеше, тя видя една картина, защото колкото по-малко виждаше с очите си, толкова повече тя виждаше с ума си. И по това време, като че ли изпъкна пред нея една картина в една тъмна гора, набраздена с дълбоки, буйни потоци, пътеките посипани с камънаци и затрупани с преспи. По такава пътека тичаше Дани в ръце с минзухари, а до него вървеше един ангел с бели крила и в закрилата на тези крила имаше убежище, топлина и сигурност.
„Техните ангели на небесата винаги гледат лицето на Отца Ми, Който е на небесата“, пошепна баба и се изправи, чувствайки се съвсем спокойна и почна да приготовлява вечерята.

Нямаше следа от Дани или Клаус по поляните, нито покрай боровите гори. Те го търсиха нагоре и надолу като го викаха по име, но никой не отговаряше освен ехото и бученето на потока. Слънцето постепенно слезе към върховете и сенките на поляните се удължиха.

„Татко“ каза изведнъж Анет. „Чудя се дали не е отишъл долу в къщата на Люсиен. Аз видях Люсиен да го заговаря един, два пъти. Ще се затичам долу до тях и ще попитам.“

Тя подскачаше над преспи и трева и стигна къщата на Госпожа Морел за по-малко от пет минути. Задната врата беше отворена и Анет си подаде главата.

„Госпожа“ извика тя, „Люсиен! Тука ли сте? Видяли ли сте Дани?“

Къщата беше тиха и пуста и все пак те не можеха да са далече защото вратата беше оставена широко отворена. Анет се готвеше да прескочи насреща до плевника, когато забеляза едрата фигура на госпожа Морел да се изкачва по пътеката която водеше към тяхната къща. Анет се завтече да я посрещне.

„Госпожа“, извика тя нетърпеливо, като я хвана за ръката. „Видяли ли сте нашият малък Дани? Той е излязъл и не сме го виждали вече два часа. Да не би да е с Люсиен, а къде е Люсиен?“

„Кой знае“ отговори госпожа Морел по-скоро навъсено; „сега бях долу у вас да питам дали знаете нещо за Люсиен. Това мързеливо момче отдавна трябваше да е у дома, а кравата мучи да я доим. Ще трябва аз да я доя, освен ако не се е прибрал докато бях навън. Ако е дошъл, той е отишъл направо в обора. Хайде да отидем да видим насреща.“

Те се запътиха към плевника и отвориха тежката дървена врата. Червената крава тропаше с краката си и махаше опашката, но Люсиен не бе там. Госпожа Морел се извърна с възклицание на досада и щеше да отвори вратата, когато Анет я хвана за ръкава и дигна пръста си.

„Слушайте!“ пошепна тя, „какъв е този шум на тавана?“

За момент и двете застанаха и напрегнаха слух. Горе от плевника се чуваше приглушено детско хлипане.

„За миг Анет се изкачи по стълбата като малка дива котка. Госпожа Морел полека-лека я последва. И двете разбраха, че е станало нещо лошо, но Анет мислеше само за Дани, а госпожа Морел само за Люсиен.

„Люсиен“ извика майка му, „бедно дете, какво има? Да не си се убил?“

„Дани“, извика Анет, като го хвана за ръката и го разтърси, „къде е той? Какво си му направил? Доведи го!“

Люсиен се сви още повече в сламата и силно разклати главата си. Сега той се държеше съвсем истерично.

„Аз… не знам… къде… е“ извика той. „Не е моя вината.“

„Какво не е твоя вината?“ изкрещя Анет, като го разтърси още по-силно. „Къде е той? Ти сигурно знаеш — ти лъжеш! Госпожа, накарайте го да каже истината!“
Майката дръпна настрана Анет и коленичи до Люсиен. Лицето й беше много бледо, защото сега тя разбра, че нещо лошо се е случило на Дани и Люсиен го знае. Тя го издърпа от сламата и го обърна към себе си.

„Люсиен“ заповяда тя, опитвайки се да говори спокойно, „веднага кажи къде е Дани?“

Люсиен втренчи свирепия си поглед в нея и видя, че бе невъзможно да избяга.
„Той е мъртъв“, каза той хълцайки и като си зарови главата отново във сламата, продължи да плаче.

Анет чу, но за момент тя не се помръдна защото за няколко секунди остана без сили. Лицето й изглеждаше толкова бледо на слабата светлина, че госпожа Морел помисли, че ще припадне и се опита да я прегърне. Тогава Анет се отдръпна и заговори с дрезгав глас, който не приличаше на нейния.

„Той трябва да слезе и да ни покаже къде е“, след кратка пауза продължи: „Поне татко ми може да го отнесе у дома.“

„И по-късно“ прибави тя, като допълнителна мисъл, „аз ще убия Люсиен.“

Госпожа Морел не обърна внимание на последните й думи, но първото й внушение изглеждаше разумно. Тя разтърси момчето за ръката, повлече го по стълбата и почти го занесе долу.

„Ела, Люсиен“, му заповяда тя долу, „трябва бързо да ни покажеш къде е Дани, — иначе господин Бюрние ще дойде тук с полицията да те накарат да вървиш.“

Това заплашване стресна малко чувството и разума в Люсиен и той тръгна нагоре по хълма колкото се може по-бързо като хълцаше през всичкото време и протестираше, че вината не е негова. Госпожа Морели Анет вървеха след него. Госпожа Морел хълцаше, но Анет не можеше да пророни и сълза; тя чувстваше като че ли сълзите й бяха замръзнали от ярост и мъка.

Те стигнаха до стената много скоро и Люсиен посочи към тъмната вече клисура. „Той е там, удавен в потока“, прошепна той и се хвърли на земята с лице захлупено в тревата. В този момент се появи от гората господин Бюрние и забърза към малката група.

Той не забеляза Люсиен, но погледна дъщеря си и след това към скалите и с този бръз поглед той видя нещо, което никой друг не бе забелязал — едно премръзнало треперящо бяло котенце свило се точно на горния ръб на надвисналия над реката камък. Щом като той видя това, повече не му трябваше да пита за сега. Той просто каза: „трябва да потърся въже“, и се завтече надолу по планината като човек преследван от диви зверове.

Бабата стоеше на вратата на къщата и тя видя изписано на лицето му онова, което й беше необходимо да знае в този момент. Без да каже дума, тя го наблюдаваше как издърпа окаченото на стената въже, с което се катереше и изхвръкна във вечерната дрезгавина.

„В клисурата“ изведнъж извика той преди да изчезне.

Бабата остана сама, сложи чайника, потърси стари парчета хасе и напълни голямата грейка с гореща вода, да е готово всичко ако потрябва. Тогава тя седна, затвори очите си и скръсти ръцете си. Отново тя видя една картина с Дани, намиращ се в тъмните води на пороя; но белите крила на ангелът заприщваха течението на водата и Дани беше придържан сигурно в неговите ръце.

„Ще заповяда на ангелите Си за тебе“ пошепна баба и се изкачи по стълбите, за да му приготви леглото и да стопли завивките му.

Бащата на Дани се върна с въжето за изумително кратко време, но за наблюдателите на стената то изглеждаше цели часове. Никой не говореше когато той го завърза здраво за едно дърво и го хвърли над камъка. Тогава хващайки се за него с ръце и колена той се спусна по плъзгавите скали и изчезна в клисурата. Там, увиснал във въздуха той се осмели да погледне надолу в поройните води, които сигурно са отнесли детето му. Онова, което видя вля голяма надежда в сърцето му, и той извика.

Бабата беше видяла правилно. Ангелите се бяха погрижили за Дани когато той падна, и той съвсем не беше стигнал до водата. Той беше паднал на една изпъкнала скала точно отдолу и там лежеше по гръб с единия крак свит под него, чакайки някой да дойде да го избави, като плачеше, че не може да се мръдне. Времето се бе проточило и на Дани му се струваше, че е спал, защото никога не може да си спомни за тези два часа след това. Той всъщност си спомняше момента когато баща му надвисна над него като някаква голяма птица и след това застана и коленичи до него на скалата.

„Татко“ едвам пошепна Дани, „къде е Клаус?“

„Точно над тебе,“ отговори баща му, гледайки жадно малкото бледо лице. „Ние ще я вземем като се изкачим нагоре.“

„Татко,“ продължи Дани, „боли ме крака, не мога да го движа. Ще ме носиш ли у дома?“

„Разбира се“ отговори баща му. „Аз затова съм дошъл. Веднага ще те занеса у дома.“ И той взе в ръцете си малкото си момче.

„Но татко,“ продължи неспокойният изтощен глас, „можеш ли да носиш и двама ни с Клаус? Няма да оставиш Клаус, нали? Защото е време да пие мляко и тя сигурно е много жадна.“

„Клаус ще сложа в джоба си“ обеща баща му и го повдигна много, много нежно. Дани стенеше защото кракът го заболя ужасно когато го раздвижи. Но той гледаше право в очите на баща си и беше наистина толкова смел, колкото е възможно за едно момченце на.пет години.

Пътят им обратно беше дълъг и бавен. Бащата не можеше да се катери по въжето с Дани в ръцете си; той трябваше да лази надолу до брега на буйния поток и да върви покрай докато стигнаха до едно място, където брегът не беше така стръмен и можеше да се изкачи нагоре. За щастие Дани се беше унесъл и като че ли не знаеше нищо докато баща му го постави на тревата до Анет.

„В джоба ти ли е Клаус?“ попита Дани като си отвори изведнъж очите.

„Аз сега ще го взема,“ отговори бащата и като се държеше за въжето се спусна отново надолу до ръба на пропастта и взе малкото бяло котенце. Дани го пое в ръцете си и щом Клаус се настани до сърцето му, замърка като малък локомотив. Анет за първи път в този вечерен кошмар избухна в плач.

Те го сложиха на едно палто и госпожа Морел и г-н Бюрние го понесоха бавно към дома надолу по планината, докато Анет вървеше зад тях носейки Клаус. Едно тъжно малко шествие и все пак сърцата им бяха изпълнени с благодарствена радост, защото Дани беше жив и беше говорил. Това за сега беше достатъчно.

И никой, дори и майка му не се сети за Люсиен, който още лежеше под стената, свит в тревата. Когато подигна главата си и видя, че са го оставили сам в нощта, той почувства като че ли целият свят се беше отрекъл от него и го е забравил. Той стана и тръгна към дома между сенките. Промъкна се, треперещ до леглото си — такова самотно и нещастно момче, едва ли е живяло на този свят.

следваща глава ГЛАВА СЕДМА