ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Слънцето събуди Дани на следващия ден на ръзсъмване и той лежа няколко минути опитвайки се да си припомни какво голямо събитие ще се случи този ден. Скоро той си спомни, седна в леглото и извика Анет.

„Нет,“ извика той, „ела бързо! Ще дойда да видя как ще получиш награда! Донеси ми най-хубавият черен кадифен костюм и бродираните тиранти и обувки. Бързо!“

Анет в леглото си горе се правеше, че не чува, докато той не повтори четири пъти. Тогава тя се надигна.

„Тихо, Дани,“ отговори тя по-скоро сърдито. „Не мисля, че ще взема въобще награда и освен това е още много рано да се обличаш — татко току що стана.“

Дани въздъхна и легна отново, но беше прекалено възбуден, за да не говори. Той дръпна Клаус в леглото при себе си и почна да й шепне в снежнобялото ухо. „Ще отида с каруцата Клаус“ пошепна Дани, „и ще видя всичко, което децата са направили, но най-хубавото е на Анет и ще гледам като получава чудесна награда и аз ще ръкопляскам колкото мога; ще нося най-хубавите си тиранти…“

Клаус се прозя — също и Дани. Все пак беше още много рано сутринта. И когато Анет слезе долу по-късно тя ги намери свити на две малки кълба дълбоко заспали на слънце.

Час и половина по-късно те тръгнаха. Дани бе облечен в неделното си облекло от черно кадифе и бродирани тиранти. Баща му дърпаше каруцата, а Анет вървеше покрай него унила, тъжна и по-скоро сърдита.

Какво можеше да накара Анет да е унила и тъжна в такъв ден? Слънцето грееше, реката блестеше и Анет щеше да спечели наградата. Всичко допринасяше те да бъдат щастливи. Както и да е; Дани никога не се чувстваше тъжен или сърдит освен когато имаше болка в крака.

„Боли ли те корема, Нет?“ попита Дани, изведнъж.

„Разбира се, че не ме боли, Дани,“ отговори Анет с недоволство. „Защо да ме боли корема?“

„Само така си помислих“ обясни Дани. „О, Нет, виж, една синята пеперуда кацнала на обувката ми.“

Но Анет даже не се обърна да погледне синята пеперуда. Тя вървеше, гледайки в земята. Какво ли й беше на Анет?

Училищната стая вече се пълнеше когато те пристигнаха. Чиновете бяха наредени на куп на една страна, а изделията на децата, поставени на дълги маси, представляваха много красива гледка. Майки и бащи минаваха наоколо и се възхищаваха, докато децата се блъскаха и се сбутваха, сочеха към масите и бъбреха като свраки.

Имаше маса отрупана с ярки цветни плетива, имаше маса с пъстри бродирани престилки и колани; друга с дантели и маса с плетива на куки. От другата страна бяха изделията на момчетата с експонати от дърво и резбарство старателно наредени.

Петър, синът на пощаджията беше там, застанал уверен, с блестящи очи близо до собственото си изделие — една дървена мастилница с мечка застанала над чашката на мастилницата. Муцунката беше малко крива, а единия от хълбоците явно по-дебел от другия; все пак без съмнение това беше мечка, добре изработена за дете на годините на Петър. Петър, който беше едно добро момче, се червеше малко и гледаше настрани, когато неговите приятели го удряха по гърба и високо го поздравяваха. Той самият беше много доволен от тази малка мечка и погледна усмихнат гордо към майка си, която пресичаше стаята и идваше при него.

Люсиен също беше там, разхождайки се наоколо сам, защото майка му беше закъсняла със сеното и не бе дошла. Той разглеждаше тъжно мастилницата и сравняваше тромавата мечка със собствения си като жив кон. Ако не се бе случило това нещастие с кончето, сега децата щяха да заобикалят него, вместо да са около Петър. Той почувства завист до болка към Петър, който беше умен, красив и добър в игрите, и сега щеше да спечели наградата, която беше негова, на Люсиен. Той се отдръпна в един ъгъл и наблюдаваше тъжно тълпата.

Анет  заобиколена  от  група  бъбриви  приятелки, беше особено мълчалива. Някои мислеха, че тя ще вземе наградата, други залагаха за Жана. Много се догаждаше, много се тичаше нагоре надолу и много се шепнеше, едни казваха едно, други друго. Само Анет, обикновено така весела и бъбрива не казваше нищо. Дани, хванал здраво ръката на баща си, подскачаше наоколо разглеждайки всичко. Всеки му правеше път и му говореше любезно когато минаваше. След като видя всичко, което имаше да се види, той застана в края на една дълга маса близо до експоната на Анет, така че да бъде точно на мястото когато съобщят кой е спечелил наградата. Понеже беше много малко момче, от него не се виждаше нищо друго над масата, освен буйната му изрусяла от слънцето коса и кръглите му сини очи, много широко отворени и неспокойни.

Вратата се отвори и всички утихнаха, човекът от града при езерото беше пристигнал да оцени работата. Децата и родителите стоеха тихо покрай стените докато високият гост бавно се разхождаше наоколо. Той взимаше в ръце и преглеждаше първо един, после друг експонат. Той похвали доста много предмети и говори любезно на всички. Каза, че е дошъл да види една добра изложба и че не е бил разочарован. Той прегледа тетрадките на децата, натрупани на една маса в единия край на стаята и говори за тяхната работа. Добър, търпелив човек, но много бавен. Всичко което децата искаха да знаят е, кой ще получи наградата?

Първо, той щеше да реши за момичетата; той отиде при дантелата на Марсела и я разгледа внимателно, и тогава се върна при плетеното пуловерче на Анет, застана и го обръщаше в ръцете си. В стаята беше толкова тихо, че можеше да се чуе ако падне игла.

Изведнъж тишината бе нарушена.

„Моята сестра е направила това,“ каза едно ясно, детинско гласче.

Човекът подскочи и погледна към края на масата. Той видя едно малко кафяво лице обърнато към него, пълно с надежда и копнеж. В този момент той се чудеше защо изведнъж си представи младо буково дърво,   което   разтваря  листата  си   на   слънчевата светлина.

„Значи сестра ти е много умно момиче,“ отговори високият човек сериозно, след една пауза от няколко секунди; и като говореше той забеляза патериците.

„Аз мисля, че това е най-хубавото от всичко, нали?“ продължи Дани убедително, без да съзнава, че всички в стаята го слушаха. Той не обръщаше внимание на нищо и имаше голям копнеж Анет да спечели.

Всъщност високият гост не беше още решил, когато Дани се обади, но сега вече той беше сигурен. Той не разбра всъщност, че Дани беше решил вместо него.

„Да, мисля, че това е най-хубавото“ отговори инспекторът и Дани без никакво колебание се обърна с патериците си към сестра си, която се бе изчервила силно поради лошото му държание.

„Ти спечели наградата, Нет,“ извика Дани и всички прихнаха да се смеят и да ръкопляскат. И така по този много неправилен и неочакван начин беше оповестен печелещия наградата.

Петър спечели момчешката награда; това се съобщи както трябва след една подходяща реч, която никой от децата не слушаше. След това имаше чай — кифли, сладкиши с мед и ореховки, а когато Петър си тръгна към дома беше последван от тълпа почитатели. Те всички играха на прескочикобила на площада и всички купиха шоколади за Петър в знак на поздравления. След това си отиде у дома и яде плодова торта, която майка му беше приготвила за вечеря, а през нощта беше болен.

Люсиен слезе в селото да търси хляб и когато се върна  и  мина  покрай училището,  игрището  беше празно и всички деца си бяха отишли по домовете. Той се изкачи бавно по хълма, но не беше тежестта на кошницата с хляб на гърба му, която превиваше рамената му и го караше да върви с очи наведени към земята.

Защото Люсиен беше много нещастен. Защо така един ден е лесно да си смел и радостен, а не следващия да изглежда невъзможно друго освен да си ядосан и завистлив? Вчера, като се връщаше у дома от стареца, той мислеше, че ще му е безразлично да види Петър да взима наградата, а днес той мразеше Петър. Старецът бе говорил да се стремим да станем това, което Бог иска да сме, но някак си, колкото и да се опитваш изглежда невъзможно да промениш себе си за дълго.

И все пак старият човек беше се променил и Люсиен се чудеше как. Старият човек беше говорил за Бога; може би Бог може да промени лошите хора в добри ако те Му се помолят. Люсиен чувстваше, че не знае много за Бога, но вероятно Бог беше много ядосан, че той е постъпил лошо с Дани.

Дали Бог наистина може да го обича? — Сигурно Бог няма да прости един такъв грях набързо? — Ако Бог прости, все пак, едва ли някой друг ще му прости. Неговото нещастие отново се връщаше като бушуваща вълна върху него. Люсиен изсумтя и зарита ядосано камъните по пътя.

Той минаваше покрай завоя, където пътеката се разделяше недалеч от къщата на Анет и като се отклони към дома си, дочу глас на малко дете, което пее и се обърна да го види.

Дани  и   Клаус седяха във вдлъбнатина на  купа прясно сено, като две птичета в гнездо и светлата глава на Дани беше наведена ниско над нещо, като тананикаше радостно на себе си. Патериците му лежеха на земята до него.

Подтикнат от своята голяма самота, Люсиен се приближи една крачка по-близо и застана да наблюдава. Изведнъж бузите му се зачервиха от удоволствие и той пое отсечено дъх. Защото Дани беше издълбал нещо като пещера в стената от сено и вътре бяха събрани всичките малки дървени животни, които беше издялал така грижливо.

„Значи тя му ги е дала,“ помисли си Люсиен с щастлив трепет. „И той ги харесва!“ И на висок глас прибави, „На какво си играеш, Дани?“

Дани подскочи и погледна нагоре и видя момчето, което се бе опитало да убие котенцето му. Първата му реакция беше да грабне Клаус здраво около кръста и да каже, „Върви си, ти отвратително момче!“

Но като каза това, даже той, въпреки че беше само на пет години, не можеше да не забележи, че Люсиен изглеждаше много нещастен, а нещастието беше нещо, което неговото приветливо сърце не можеше да понася. Така, че държейки още борещия се и възмутен Клаус   много   здраво,   след   малка   пауза   прибави предпазливо:

„Аз играя с моите мънички Ноеви животни, но Нет каза, че не трябва да говоря с теб.“

„Но аз няма да ти напакостя“ отговори Люсиен много нежно, „аз много, много съжалявам за твоя крак. Ето защо аз направих тези животни за теб.“

„Ти не си ги направил,“ отговори Дани весело; „аз ги намерих зад купа с дърва — феите са ги сложили там.“

Люсиен щеше да отговори, когато гласът на Анет дойде отсечен и писклив от вратата на къщата.

„Дани,“ викна тя, „ела веднага; вечерята е готова.“

Люсиен се отдръпна. „Значи тя не му е казала,“ помисли си той с мъка. Все пак, приятно е да знаеш, че Дани ги обича и играе с тях. Един ден може би той ще има възможност да му обясни и тогава може би той и Дани ще станат приятели. Той се изкачи по пътеката между ливадите малко успокоен.

Дани подскачайки влезе в кухнята, качи се на мястото си и притисна празното си коремче радостно докато носът му трепкаше като на заек при миризмата на бабината картофена супа.

„Нет,“ започна Дани, „Люсиен каза, че той е направил моите Ноеви животни; но той не е, нали? Феите са ги сложили зад купа с дърва, нали? Той не казва истината, нали?“

„Аз съм ти казала да не говориш с Люсиен, Дани,“ каза Анет по-скоро сърдита.

„Той пак ще ти направи нещо лошо. Той е ужасно момче.“

„Да,“ отговори Дани, „и аз говорих с него само малко, съвсем малко; но той не ги е направил, нали Нет? Кажи ми!“

Анет се поколеба. Тя беше честно дете и не искаше^ да лъже; но ако Дани знаеше, той би бил толкова благодарен, че би простил на Люсиен веднага; дори ще отиде да му благодари — и тогава не се знае до къде ще стигне. За малко време и те ще станат приятели. Беше доста трудно да накараш Дани да е враждебно настроен към някого, но ако той знаеше истината за животните би било съвсем невъзможно.

„Нали знаеш, че ги намери в купа с дървата,“ отговори тя, като гледаше настрана, „тогава как може той да ги е направил? Не бъди глупав, Дани!“

„Добре, но той каза, че ги е направил,“ отговори Дани, „но аз знам, че не ги е направил. Трябва да са били някои феи, нали, Нет?“

„О, аз не знам, Дани,“ отговори горката Анет, отегчена. „Колко си бъбрив! Изяж супата си бързо. Тя ще изстине.“

Дани послушно заби нос в купата си, но баба, чиито замъглени очи виждаха много повече от очите на други хора, погледна много строго Анет. Тя също беше чула и се чудеше на приказката за животните в купчината дърва.

Анет, знаейки, че баба й я гледа строго, се изчерви силно и отиде до печката, уж за да си сипе още супа. Но си сипа съвсем малко, тъй като не беше никак гладна. Защото денят за който тя мечтаеше толкова дълго беше съвсем пропаднал. Тя беше получила наградата, която така желаеше, но това не я направи ни най-малко щастлива. Всъщност тя беше съвсем нещастна.

Анет изми нещата от вечерята мълчаливо, зави и целуна един топъл, сънлив Дани и се измъкна навън в летния здрач. Обикновено тя обичаше да е сама в летните вечери — самичка със спокойните сини планини — сама да гледа това което иска, да мисли и да си играе с каквото поиска и да ходи където й е приятно.

Но тази вечер беше съвсем различно. Бързината на потока и свирнята на щурците, даже мързеливите звънци на козите изглеждаха чужди, неприятелски звуци, а засенените поляни изглеждаха самотни и застрашителни — тя не искаше да мисли, защото не можеше да мисли за нищо освен за стъпканото конче смазано на земята и за светлината, която бе изчезнала от лицето на Дани когато тя му говори така сърдито.

„Може би аз никога вече няма да обичам да съм сама,“ мислеше бедната Анет и тя се върна обратно към дома. „Как бих искала да кажа на някого! Нямаше да ми е толкова мъка — как ми се иска мама да е още жива; о, как ми се иска да не съм го направила!“

следваща глава ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА