ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Люсиен лежеше под дебелия юрган от пух и му се искаше да не е време за ставане. В леглото му беше толкова топло, а навън хапещият въздух бе толкова студен. Той въздъхна и се сви отново под завивките.

„Люсиен!“ Гласът на майка му изглеждаше наистина ядосан и Люсиен скочи бързо. Това беше трети път откакто тя го викаше, а преди това той се правеше, че не чува. Той още имаше време да стане и да бъде навреме за училище, но нямаше да има време да издои кравите. Въпреки всичко, и да не ги издои, майка му ще направи това. Напоследък повечето тя вършеше тази работа.

„Другите момчета не доят кравите преди да отидат на училище“ измънка Люсиен като закопчаваше куртката си, „не виждам защо аз трябва винаги да работя повече от другите, защото се е случило, че нямам баща.“

Той слезе по стълбата сърдит и надут и седна да излапа хляба и кафето си. Майка му дойде от обора, когато беше наполовина привършил.

„Люсиен,“ каза тя строго, „защо не ставаш когато те викам? Това се повтаря всеки ден! Ти никак не ми помагаш сутрин. Сестра ти става доста рано и отива на работа без врява. Знам, че другите момчета имат баща, но ние имаме само три крави и не можем да живеем без тях. Ти си голямо, силно момче сега, срамота е така да оставяш всичката сутрешна работа на мене.“

Люсиен се намръщи. „Аз работя вечер“ плачливо каза той; „никога не мога да играя. Трябва да ходя за дърва, да се изкачвам много по-нагоре в планината от другите и да ти донасям храна за добитъка и да чистя навеса всяка събота.“

Майка му изсумтя. „Обикновено повечето от работата аз я свършвам докато се върнеш от училище.“ отговори тя. „Знам, че нямаш толкова време през зимата както другите деца, но аз върша всичко каквото мога, и това ранно издояване на кравите е уморително за мен. Ти си достатъчно голям да го правиш и отсега нататък ти ще ставаш навреме. Сега бързай да вървиш, че ще закъснееш за училище.“

Люсиен си намъкна палтото и тръгна с едно сърдито довиждане. Той откачи шейната си и замина свиркайки в студения мрак. Ако не беше гладкия шум на плъзгащата се шейна, светът беше съвсем тих с тази необятна тишина преди да се яви зората. Величието й обикновено вдъхваше на Люсиен малко благоговение, но днес той беше много сърдит за да мисли за това.

„Не е честно!“ измърмори той. „Всички са против мен — не е моя вината, че не мога да си приготвя уроците както трябва; винаги имам работа в къщи. Днес ще ни пишат бележки по четене и вероятно пак ще бъда последен, а тази наперена Анет Бюрние първа. Сигурен съм, че тя не дои кравите преди училище… ОХ…!“

Той се опита да спре, но беше много късно; беше стигнал до разклона на пътеката и толкова улисан в лошото си настроение, че не бе погледнал накъде отива. Той беше блъснал отстрани шейната на Анет и я беше преобърнал в ямата.

Това беше голяма небрежност и Люсиен с пламнало червено лице, наистина смутен, скочи от шейната си да й помогне, но Анет избърза преди него. Тя никога не е обичала много Люсиен и сега беше лошо разтърсена. Тя се обърна към него, до кръста в снега, очите й искреха.

„Такова голямо недодялано магаре!“ извика тя почти разплакана. „Не виждаш ли къде отиваш? Я виж тетрадката ми — цялото ми упражнение е оцапано и скъсано! Ще кажа на учителя, че ти си виновен за това.“

Люсиен, който никога не умееше да се въздържа, веднага избухна.
„Добре!“ извика той, „няма защо да дигаш такава врява; не съм го направил нарочно.

Някой ще си помисли, че съм те убил, а не че съм скъсал старата ти тетрадка. Не е болка за умиране ако останеш без бележки. Аз тръгвам.“

Той скочи в шейната си и отхвърча, стигайки точно навреме за училище. Тежеше му много на съвестта, но държанието му никога не беше много добро и в най-благоприятно време, и сега той се опитваше да не мисли какво е направил.

„Тя трябва да се измъкне оттам“ измърмори той, не вярвам, че щеше да ме остави да й помогна. Добре, че стигнах навреме в училище; два пъти вече закъснявам тази седмица.

Но да се измъкнеш от тази преспа беше съвсем друго, отколкото да влезеш вътре и горката Анет доста много се помъчи. Докато се измъкне и събере книгите си, тя плачеше горчиво — от студ и удара, от болезнено натъртените колена, а най-вече плачеше от гняв. И когато се промъкна в училище четвърт час по-късно, очите й бяха червени, носът й син и горките й натъртени ръце и колене бяха одрани и кървави — а какво да кажем за мократа й тетрадка и скъсан учебник по четене — тя наистина изглеждаше жалка картина.

„Анет“,каза учителят, съвсем загрижен, „какво ти се е случило, дете?“

За миг Анет се бореше с изкушението да доносничи, но при вида на Люсиен, седнал спокойно и здрав на чина си, не издържа повече.

„Люсиен“, извика тя ядосано; „той ме бутна в една яма и избяга като ме остави, не можех да излеза.“ Тя започна да търка очите си и да плаче. Наистина тя беше много зле разтърсена и ох, така ядосана!

Класът справедливо негодуваше и жалкият Люсиен наведе глава и изглеждаше много мрачен.

Учителят наказа с пръчка Люсиен за тази негова груба постъпка при което, не е хубаво да се каже, Анет се зарадва и почувства по-добре. По-късно бележките бяха прочетени и Анет беше първа и се почувства още по-добре; Люсиен беше последен и му бе наредено да остане и пише допълнително след училище. Така той седя в училище, обядва с другите и се върна за следобедното училище и седя сам докато другите си бяха отишли. През цялото време гневът и омразата и лютият му нрав ставаха в сърцето му по-големи и по-големи, докато той почувства, като че ли ще избухне.

Най-после беше свободен и почна да се изкачва нагоре по хълма, влачейки шейната след себе си. Какъв ужасен ден! Майка му се беше разсърдила, Анет беше говорила против него, учителят го би и беше последния в класа. Можеше ли да бъде едно момче толкова онеправдано?

Сенките върху поляните бяха необикновено сини тази вечер — нещо като неземно синьо, като сините мъгли в далечните долини, или синьото върху гърдите на гълъба-гривяк. Горе високо планинските върхове още бяха огряни от слънцето, а над тях плуваше къдрав облак. Планините като че ли отваряха обятията си пред Люсиен; защото децата и природата са много близки и често пъти тишината на природата може да направи много повече да излекува разгневените и натъжени деца, отколкото каквито и да са човешки думи. И така като се влачеше нагоре по хълма, гневът на Люсиен се обърна на нещо като тежка мъка, и мислейки че е сам, той покри очите си с юмруците си и почна да плаче тихо.

Изведнъж той видя, че не е сам. Намираше се отново на мястото, където пътеката се разклоняваше и едно момченце стоеше в снега, гледайки право в него много учудено — едно радостно, червенобузесто, със светли очи момченце, русата му коса се подаваше като слама под вълнената му шапка, лицето му сияеше в добро здраве и в добро настроение.

Това беше Дани, който си правеше снежен човек; току що бе поставил главата и подреждаше очите. Това беше най-хубавият снежен човек, който досега беше направил и той току що се готвеше да повика Анет да го види.

„Защо плачеш?“ попита Дани неуместно.

„Аз не плача!“ каза ядосано Люсиен.

„Оо! плачеш!“ отговори Дани, „аз знам защо… защото учителят те е бил с пръчка; Анет ни каза.“

Той нямаше намерение да е жесток, тъй като обикновено беше добро момченце. Но Люсиен бе постъпил лошо с Анет и това за Дани беше съвсем непростимо. Люсиен пламна отново. Той вдигна крака си, ритна снежния човек и го разби на малки буци. Дани наддаде силен вик на тревога и разочарование.

Анет, прекосявайки навеса, в миг видя какво става. Тя се втурна надолу по пътеката като млада тигрица и удари плесница право в лицето на Люсиен. Люсиен дигна ръка за да си отвърне, но при вида на господин Бюрние излизащ от къщата с кофа, промени мнението си; ясно всичко беше против него.

„Подла клюкарка, страхливка!“ викаше Люсиен. „Бебе, да дойде в училище и да плаче така.“

„Грубиянин“ извика Анет, „да ме оставиш така в рова, а после да ритнеш снежния човек на бедния Дани. Той никога не ти е направил нещо лошо. Много се радвам, че те биха! Дани, ела да си вървим.“

Тя тръгна сърдито по пътеката с Дани, който подтичваше подир нея, но на вратата на къщата се обърна и забеляза една червена ивица на небето зад далечните планини. Баба й я беше научила един стих от Библията, който гласеше, „Слънцето да не залезе в разгневяването ви;“ — изведнъж тя се сети за него сега. Ех, имаше време — Люсиен беше още тук. Все пак лошо направи, че доносничи. Тя се поколеба.

Но не — той беше много по-лош от нея; той трябваше да се извини.  Ако тя го помолеше да й прости, това ще изглежда, като че ли тя бе виновната, а разбира се тя не беше — ох не, ни най-малко! Тя продължи да върви и тръшна вратата зад себе си.

Люсиен тръгна към дома полека. Лицето му пареше от плесницата. Беше по-гневен отколкото е бил през целия този ден. Но като вървеше той погледна нагоре и забеляза нещо чудно. Облаците се бяха сплели в пурпурна маса, закривайки планината зад неговия дом; но точно в една точка те бяха се разкъсали и в този процеп Люсиен можеше да види снежния гребен, облян от златна светлина, като укрепление на някой небесен град облян с Божията слава, видян за момент като през воал.

Навикнал на зимни залези, красотата на тази гледка пресече дъха на Люсиен и го накара да погледне пак. И чистото високо сияние изведнъж направи яда му да изглежда нищожен, малък, нещо което не си струва да продължава. Колко хубаво ще бъде да се сдобрим! Има време да догоня Анет ако тичам.

Но не! Анет беше горда и вероятно няма да му обърне внимание, защо пък да се извинява на едно момиче?

И така, понеже никой не искаше пръв да се извини, бе поставено началото на една вражда, която щеше да трае много дни и да бъде съпроводена от много нещастия и за двамата.

Докато Люсиен стоеше така замислен, един облак закри процепа и Небесният Град се скри от погледа му.

следваща глава ГЛАВА ПЕТА