ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Тази вечер Люсиен тичаше от ливадите към дома си с весело сърце. Той беше работил усилено и беше уморен, но малкото конче го чакаше; утре той ще го занесе в училище и всички ще знаят, че той може да работи резба.

Той изкачи набързо стълбата и внезапно се спря. Кончето му беше изчезнало; само инструментите и треските бяха на масата.

Може би майка му, която се бе върнала по-рано да го е прибрала. Той се втурна вътре.

„Мамо! Мамо!“ извика той, „къде си ми сложила кончето?“

Майка му погледна изпод супника. „Аз не съм го видяла,“ отговори тя; „трябва да си го сложил някъде другаде.“

Люсиен почна да се смущава сериозно. „Не съм“ отговори той; „Аз го оставих на масата. Знам, че го оставих там. О мамо, къде може да е, помогни ми да го Намеря!“

Майка му го последва веднага. И тя като Люсиен много искаше той да спечели наградата, заедно те търсиха под дърво и под камък. Най-после Госпожа Морел се сети.

„Може да е паднало от перилата на верандата, Люсиен“ каза тя, „иди и потърси долу.“

И така Люсиен слезе долу и почна да търси, не за дълго. Скоро той намери калните разпръснати отломки, които бяха по рано неговото конче.

Той ги събра в ръката си и ги занесе на майка си — при нейния вик на разочарование Мария се завтече вън. Двете застанаха и гледаха смутени.

„Трябва да е котката“ каза Мария най-после; „много ми е мъчно, Люсиен. Нямаш ли нещо друго, което да занесеш?“

Майка му не каза нищо освен, „О Люсиен!“ но гласът, с който каза това, говореше много.

Люсиен не каза нищо. Той влезе вътре и погледна към часовника на стената.

„Ще отида в планината,“ каза той с глас, който се опитваше да е спокоен. „Няма да се върна за вечеря.“

Той изтича надолу по стълбата и през ливадата нагоре, където сеното лежеше като вълни върху зелено море. Майка му го наблюдаваше с неспокойно лице докато той изчезна в гората. Тогава тя се върна и пророни няколко сълзи в супника.

„Всичко му върви на криво на това момче,“ тъжно измънка тя. „Дали ще успее някога в нещо?“

Люсиен вървеше упорито през гората, без да гледа настрани. Малки сиви катерички скачаха от клон на клон и си хвърляха шишарки една на друга, но той не им обръщаше внимание и понеже не можеше да мисли за нищо освен за изгубената награда и своето горчиво разочарование — как някой друг ще получи честта, която той заслужаваше и ще продължат да не го обичат, и да го презират; и че той няма да има друга възможност да им покаже колко е способен да дяла. Никой няма да се заинтересува от него, освен ако беше спечелил наградата.

Беше стигнал до едно сечище в гората и можеше да види над върховете на дърветата веригите от бели върхове, които заобикаляха най-близката долина. „Бих искал веднага да избягам“ мислеше си той, „и да започна отново където никой не ме познава и знае какво съм направил. Ако можех да отида и живея в друга долина, няма да се страхувам от никого както тук.“

Неговите очи се спряха на Прохода, който минаваше между два противоположни върха и водеше към големия град в следващата долина, където Мария работеше. Гледката на този Проход винаги го привличаше; той изглеждаше като път водещ към друг свят, далеч от всичко, което е безопасно и познато — едно зловещо място където смели пътници са попадали в снежни бури и са загивали там. Два пъти той го беше прекосявал, но това беше през лятото, когато слънцето светеше ярко и Проходът беше покрит с цветя. Сега беше ясен, огрян от последните слънчеви лъчи. Пред погледа на Люсиен в миг той изглеждаше като врата за бягство от някакъв затвор — врата през която да мине сам и да намери освобождение в страната на залез слънце.

Люсиен видя стария човек веднага щом излезе от гората, доста време преди старият човек да го забележи. Тъй като старецът седеше пред входа на къщичката си опрял брада на ръцете си, гледайки съсредоточено към планините от другата страна на долината. Чак когато момчето стигна близо до него той го видя.

„А,“ каза старият човек със своя дебел приглушен глас, „ти ли си пак. Е как върви резбарството и кога ще спечелиш тази награда?“

„Няма да спечеля наградата,“  отговори  Люсиен мрачно; „конят ми е смачкан на парчета. Мисля, че котката го е бутнала от перилата и някой го е стъпкал.“

„Жалко,“ каза старият човек кротко, „но сигурно ти можеш да представиш нещо друго. Не може ли дивата коза, която издяла? Това беше хубава работа за едно момче.“

Люсиен риташе камъните по пътеката настървено.

„Не го направих с подходящи инструменти,“ измърмори той, „и те ще помислят, че това е най-хубавата ми работа. Не, ако не мога да представя кончето, няма да се явя.“

„Има ли значение какво мислят те?“ попита старият човек.

„Да“ промърмори Люсиен.

„Защо?“

Люсиен гледаше напрегнато в земята. Какво да му отговори? Но старият човек беше негов приятел, почти единственият, който имаше. Може би по-добре да му каже истината.

„Това има голямо значение за мен,“ проговори той, „защото те всички ме мразят и ме мислят за глупав и лош — и ако спечеля награда и видят, че мога да дялам по-добре от всяко друго момче в долината, те може би ще ме обикнат.“

„Няма,“ каза той просто. „Твоята сръчност, когато е употребена за собствени цели няма никога да спечели тяхната любов. Може да спечели възхищение и завист, но никога любов. Ако ти целиш само това, ти си изгубил времето си.“ Люсиен продължаваше да гледа в земята. После изведнъж погледна нагоре в лицето на стареца с очи наляни със сълзи:

„Тогава въобще не си струва,“ пошепна той запъвайки се. „Не виждам начин да почна отново и да ги накарам да ме обичат. Предполагам, че няма никога.“

„Ако искаш да те обичат“ отговори старецът твърдо, „ти трябва да направиш себе си годен за обич — трябва да употребиш своето умение да ги обичаш и да им служиш. Това няма да стане изведнъж; може да минат години — но ти трябва да постоянстваш.“

Люсиен гледаше втренчено в стареца. На устните му имаше мълчалив въпрос. Този чуден старец, който изглежда знаеше толкова много за това как да обичаш, защо се беше затворил тук горе, отделен от хората?

Старецът като че ли отгатна мислите на момчето. Може би загадъчното свиване на вежди на челото на Люсиен и начинът по който го гледаше, го накара да издаде мислите си.

„Ти се чудиш защо точно аз ти говоря да обичаш и да служиш на другите, нали?“ попита старецът. „Прав си да се чудиш. Всъщност това е дълга история.“

„Е да“ призна Люсиен. „Мислех си, че трябва да е трудно да обичаш и да служиш на хората, когато вие живеете сам тук горе и никога не говорите на някого освен на мен.“

Старият човек седя мълчаливо известно време гледайки далеч оттатък скалистите върхове, които залязващото слънце докосваше със злато; тогава той проговори:

„Ще ти разкажа моята история, но запомни, това е една тайна. Нито на една жива душа не съм я разказал.

Но ти си се доверил на мен, и аз ще се доверя на теб.“

Люсиен се изчерви. Това бяха добри думи; даже наградата и разочарованието му не си струваха толкова. Беше по-добре да ти се доверят, отколкото да печелиш награди.

„Ще започна отначало“ каза старецът просто. „Аз бях единствено дете и нямаше нищо на света, което баща ми не би ми дал. Мисля, че не е имало дете по-разглезено от мен.

Аз бях умно момче, въпреки всичкият ми егоизъм, и когато пораснах беше ми дадена добра служба в банката. Работех усилено и стигнах до върха. Обикнах едно момиче и се ожених за нея. Бог ни даде две момченца и през първите години на нашия живот, вярвам, че бях добър баща и съпруг.

По това време се сприятелих с лоши другари, които ме ласкаеха и ме канеха у дома си. Те се интересуваха от комар и пиеха много. Аз им се възхищавах и почнах да се уча на техния начин на живот. Постепенно почнах да изразходвам парите си повече и повече в пиене и комар.

Няма защо да ти говоря за тези години. Прекарвах все по-малко и по-малко време у дома и често пъти се връщах вечерно време пиян. Момченцата ми растяха със страх от мен и не ме обичаха. Жена ми ме умоляваше и се молеше за мен, но аз не можех да се откажа. Пиенето ме беше уловило здраво и не знаех по-голяма сила от моята, която може да ме освободи.

Парите ни почнаха да намаляват, хората започнаха да говорят за моите лоши навици. Директорът на банката ме предупреди два пъти, и на третия път, когато бях намерен пиян и разпуснат на улиците, той ме уволни. Този ден аз се върнах у дома трезвен и казах на жена си, че съм изгубил работата си. Тя просто отговори, „Тогава аз ще трябва да ходя да работя. Не можем да оставим децата си.“

Опитах се да намеря друга работа, но хората ме познаваха и никой не искаше да ме вземе на работа. Опитах се да спечеля пари на комар, но никога нямах това щастие. Изгубих и малкото, което имах.

Жена ми започна да работи, и същевременно гледаше домакинството и момчетата, но тя не можеше да печели достатъчно за издръжката на всички ни. Един ден тя дойде и ми каза, че сме имали дълг и не можем да го заплатим.

Аз бях в безнадеждност. Нямах пари да заплатя нашите дългове и да си купя за пиене. Все пак бях работил в банката като високо доверено лице. Знаех пътищата вътре и реших да извърша кражба.

Моят план, който беше изкусен успя; но не беше достатъчно добър. Бях открит, съден и понеже не можех нищо да върна, а кражбата бе много голяма, бях осъден на дълъг строг затвор.

Жена ми беше болна дълго време. Тя се бе пресилила в работата си, а и не ядеше почти нищо, за да има достатъчно за момчетата. Три пъти тя идва в затвора да ме види, бледа, изтощена като сянка. След това по-големият ми син писа, че е много болна и не може да дойде. Няколко седмици по-късно един полицай ме придружи до леглото й, за да й кажа сбогом. Тя беше на умиране, казват, че е умряла от туберкулоза. Аз казвам, че тя умря от разбито сърце и че аз я убих.

Седях до нея двадесет и четири часа, ръката й беше в моята. Тя ми говори за любовта и милостта на Бога и за прошение на греховете. Аз стоях до нея докато умря. Тогава полицаят ме придружи обратно до затвора.

Малко си спомням за месеците, които следваха. Аз изглеждах вцепенен и потънал в отчаяние. Имах само едно утешение. Целият си живот съм обичал резбарството и през свободните си часове в общата стая ми позволиха да получа своите инструменти и да дялкам парчета дърво. Почнах да ставам все повече и повече изкусен и един добър надзирател взимаше изделията ми и ги продаваше в града. Спечелих малко пари по този начин и ги спестих ревностно. Един ден предполагах, че ще трябва да започна отново.

Денят дойде по-рано отколкото очаквах. Бях повикан при управителя и ми казаха, че съм помилван за добро поведение. След три седмици аз ще бъда свободен човек.

Върнах се обратно в общата стая при другите затворници, като не знаех дали да съм доволен или да съжалявам. Предполагах, че ще съм доволен да напусна затвора, но къде да вървя и как да започна отново живота си? Едно нещо бях решил. Моите момчета никога вече да не ме видят, или да знаят къде съм. Те бяха осиновени от дядо си и баба си и знаех, че се развиват като чудесни интелигентни момчета, и че пред тях има добро бъдеще. Те не трябваше никога да са опозорени с моето лошо име или засенчени от моето минало. За тях аз трябваше да съм все едно умрял.

Повече   от   това   не   знаех   нищо.   Управителят предложи да ми помогне да започна отново, но не исках да оставя никакви дири къде отивам и отказах неговата помощ. Когато дойде денят на моето освобождение, аз излязох с малката сума пари в джоба си и взех първия влак за планината.

Слязох в това село, защото видях един човек затруднен със стадото си крави, които се опитваха да минат през една счупена ограда. Помогнах му да ги върне назад в пътя и след това го попитах дали може да ми даде работа.

Той нямаше нужда от мен, но ми посочи една колиба на половината път до билото на планината. Там горе, ми каза той, имало един селянин чийто син отишъл долу в градовете на езерото да се научи на занаят. Той имаше голяма нужда някой да заеме мястото на сина му.

Никога няма да забравя този ден! Нарцисите бяха нацъфтели по поляните като се изкачвах по хълма. Намерих колибата. Когато пристигнах човекът сам си сечеше дърва отвън. Отидох и застанах пред него. Бях уморен, гладен и натъжен. Нямаше време за много думи.

„Разбирам че имате нужда от говедар,“ започнах аз, „ще ме вземете ли?“

Той ме изгледа отгоре до долу. Лицето му беше добро и очите му благи.

„Вие не сте от нашето село“ каза той. „Откъде идете и кой сте?“

„Идвам от Женева.“

„Какво работите?“

„Нямам работа.“

„Но какво сте правили досега?“

Търсех в ума си да измисля някоя добра лъжа, но човекът ме гледаше право в очите, лицето му беше толкова честно, че лъжата изгасна на устните ми. Исках да разбере кой съм аз или по-добре да не ме познава изобщо.

„Сега излизам от затвора“ отговорих просто.

„Защо бяхте в затвора?“

„За кражба на пари.“

„Как знаете, че няма да откраднете моите пари?“

„Защото искам да започна отново, и ви моля да ми имате доверие… Ако ми нямате доверие, ще си вървя.“

Отново той ме изгледа отгоре до долу. След това ми подаде ръката си и аз седнах на пейката до него и плаках. Затворът прави човека много слаб.

Аз работих за този човек пет години от ранно утро до късна вечер. Не се сприятелих с никого и не почивах. Моето единствено удоволствие беше да работя за човека, който обичах и който ме прие, когато всички други ме бяха отхвърлили. Често пъти се питах защо направи това, докато една нощ аз го чух да говори на сина си, който беше се върнал от града за края на седмицата.

„Татко,“ каза момчето, „защо прие затворник без никаква характеристика? Наистина, това е много неразумна постъпка!“

„Синко,“ отговори човекът, „Христос прие грешници, и ние сме Негови ученици.“

През лятото той и аз водехме кравите горе в планината и живеехме в тази колиба, в която сега живея аз. И тишината на планината като че ли навлизаше в мен и ме излекува. За мен, грешникът, както и за него, светията, цветята растяха по склоновете, залезите бяха чудни, и утрото безоблачно. Нямаше разлика. Аз също, почнах да вярвам в Божията любов и милост.

Но след четири години моят господар почна да слабее и да боледува. Той ходи при лекар, но нищо не можеше да му помогне. Аз се грижих за него една година и синът му често идваше да го види, но в края на това време той умря и аз останах сам. През нощта преди да напусне тази земя той ми говори, както жена ми беше направила, за Божията любов и милост и за прощение на грехове.

И така изгубих единственият си приятел, въпреки че неговия син беше много добър към мен. Синът му беше станал богат човек, той продаде кравите и ми даде тази колиба за моя собственост. И така аз купих една коза и няколко кокошки, събрах каквото имах и дойдох тук и оттогава живея тук.

Имам само един приятел — съдържателят на магазина, който продава моите резби; понякога от него получавам новини- за моите синове. Те са пораснали и станали добри мъже и са добре; единият е доктор, а другият е търговец. Те не знаят, че съм жив, и така е по-добре. Нямам нищо какво да им дам, а моето име само ще ги опозори.

Но чрез живота и думите на моя господар и жена ми, аз също повярвах в Божията милост и любов и в прощението на греховете. Не мога да върна парите на хората, които съм ограбил, защото не знам кои са те, но при все това работя усилено. Сега съм спестил почти толкова пари колкото съм откраднал и когато спестя цялата сума, ще търси някой или някое дело, които наистина се нуждаят — и на тях ще върна моя дълг.

Ти ми казваш, че няма начин да започнеш отново, но не си прав. Аз съм съгрешил много, много по-дълбоко от теб и съм страдал толкова, колкото едно дете като теб не може да си представи. Но аз вярвам, че Бог ми е простил и прекарвам останалите си дни, работейки да върна това, което дължа на човека, и се стремя да стана това, което Бог желае за мен. Това е всичко, което мога да направя — това е всичко, което човек може да направи. Миналото трябва да оставим на Бога.“

Козата беше дошла и постави кафявата си глава върху коляното на стареца; и сега го мушкаше в жилетката за да му припомни, че е време за доене. Люсиен стана да си върви.

Той вървеше към дома бавно. „Прекарвам дните си в работа, за да възстановя това, което дължа… като се стремя да стана това, което Бог иска да бъда.“ Той мисли   дълго   време   върху  това  — дотолкова,, че въпросът с наградата изглеждаше съвсем дребен; и той видя, че е престанал да го занимава толкова. Ех, той не можеше да възстанови крака на Дани, но един ден може би ще има възможност да направи нещо голямо за него — а що се отнася за втората част, може поне да се опита да бъде по-добро момче. Майка му например — тя беше нещастна, защото изработеното от ръцете му беше счупено. Ех, той ще е твърд да й покаже, че не се тревожи и тя ще бъде отново щастлива.

Като напускаше гората видя ярките светлини в прозорците на тяхната къща, топли и приветливи, светещи в летния здрач. Щурците свиреха в полето, а прясно окосеното сено издаваше приятна и силна миризма. Луната, увиснала над черните борове във форма на малък сърп, му напомняше за онова, което каза старият човек — нощта беше еднакво любезна и към добрите деца и към лошите.

Той се завтече леко към стълбата на къщата и целуна майка си, която стоеше на балкона и го чакаше.

„Гладен съм, мамо“ каза той весело. „Оставила ли си за мен вечеря?“

Наведен над купата със супа, той й се усмихна. Облакът изчезна от очите й и тя му отвърна с усмивка.

следваща глава ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА