ГЛАВА СЕДМА

Дани лежеше в малкото си легло в топлите завивки, напълно съзнаващ, че е извънредно важна личност и че всичко което поиска ще му се даде веднага. Тъй като по-рано не беше така, Дани се възползваше много от това.

Баща му стоеше до края на леглото наблюдаваше го и му разправяше всички смешни приказки, които той най-много обичаше; Анет седеше от едната страна на кревата му с шоколад в ръката; Клаус лежеше свита на гърдите му и мъркаше; а баба седеше от другата страна на кревата с купа конфитюр от череши и всеки път когато поискаше тя му даваше по една пълна лъжица!

Ако кракът не го болеше толкова много, Дани би помислил, че се намира на Небето, но както и да е конфитюрът от череши допринасяше много за понасяне на болката.

„Татко,“ каза Дани вече за десети път, „сигурен ли си, че Клаус не е ранен?“

„Съвсем сигурен съм“ отговори баща му. „Клаус изпи цяла паница мляко и се завтече нагоре по стълбите с вирната опашка. Само здравите котенца могат да правят така.“

„Татко,“ продължи Дани, като отвори устата си като птиче за друга лъжица конфитюр от череши. „Люсиен хвърли Клаус през стената. Татко, това беше много жестоко от страна на Люсиен, нали?“

„Много,“ отговори бащата, „и той наистина ще бъде наказан.“ Но господин Бюрние беше много щастлив, че син му е жив, за да мисли толкова за Люсиен. Анет, която седеше тихо с шоколада в ръката си, мислеше най-много за Люсиен.

„Няма да бързам“, мислеше си тя, „но аз няма никога, никога да му простя докато съм жива. Някой ден ще му направя нещо ужасно. Няма, не, никога няма да му простя.“

„Нет,“ каза Дани, „искам шоколада и след това ще спя. Ти трябва да стоиш при мен, Нет, защото кракът ме боли.“

„Да, миличко,“ отговори Анет, като му подаде шоколада. „Ще стоя при теб докато заспиш.“

Татко и баба го целунаха и се оттеглиха. Анет си постави ръката върху главата му.

„Попей ми“ заповяда Дани. „Пей, „Твоята Бащинска ръка като си лягам, нека ме благослови“.“ Това беше късата вечерна молитва на Дани, която баба му го беше научила — молитва, която молеше Отец на Небесата да прости греховете, да закриля малките деца под Своите крила през нощта. Анет преди често я беше пяла, но тази вечер тя не искаше. Тя наистина не можеше да пее за прощение на грехове, тъй като сърцето й бе толкова изпълнено с омраза към Люсиен, че не можеше да мисли за друго освен за отмъщение. „Не тази“ каза Анет; „ще ти пея друга — за моста в Авиньон. Тази ти си я кажи на себе си, Дани.“

Дани се намуси. Тази вечер Анет трябваше да върши всичко каквото той поиска.

„Аз не обичам тази за моста в Авиньон“ хленчеше той. „Аз искам „Твоята Бащинска ръка“.“

„Добре“, каза Анет с малка въздишка. Щом искаш ще ти я изпея. И тя пя по-скоро тъжно първите стихове на френски както следва:

„О, нека Твоята Бащинска ръка
Ме благослови когато си лягам!
И под Твоите криле,
Мили Пастирю Исусе,
Твоето чадо да заспи.
Сега моля, греховете ми прости
Благ, готов и послушен.“

Мелодията е бавна и натрапчива и когато Анет свърши да пее, Дани беше заспал дълбоко, и оцапал възглавницата си с шоколада. Тя сложи ръката си до него и отново плака, защото беше много уморена, а облекчението толкова голямо. Но това не бяха само сълзи на радост; защото не можем истински да сме щастливи ако мразим наистина някого.

Тя стана с въздишка и слезе долу по стълбите. Баща й беше при кравите, които никога не бяха доени толкова късно през живота си. Те мучеха и тропаха с крака възмутени. Баба приготвяше нещо за ядене, но нито тя, нито господин Бюрние не бяха яли нещо от обяд. Никой нямаше време да мисли за друго освен за Дани. „Той заспа“, каза Анет и седна, като гледаше втренчено в печката.

„Докторът трябва скоро да пристигне,“ каза баба, „и ще трябва да го събудим, горкото дете. Нищо; нека спи сега.“

„Бабо,“ каза Анет, изведнъж след малко мълчание, „Люсиен трябва да бъде наказан. Какво да му направим? Не мога да измисля нищо с което да го накажем за неговата лоша постъпка.“

Бабата за известно време не отговори нищо. След това каза: „Мислила ли си някога Анет, че когато вършим зло често пъти ни се връща без някой друг да се намеси?“

Не, Анет никога не беше помислила за това.

„Помисли си за страха на Люсиен, когато е видял, че Дани пада,“ продължи баба й; „и помисли си за мъчението и угризение на съвестта му тази вечер и помисли за срама и страха от другите когато разберат какво е направил … и тогава помисли си дали може би не е бил наказан достатъчно, и дали не трябва да му простим и да му помогнем да почне отначало.“

Анет не обърна много внимание на думите на баба си, освен на това: „Помисли си за страха от другите когато разберат какво е направил.“ Това беше чудесна идея. Където и да отиде, тя ще казва на всекиго. Тя ще разкаже в селото и в училище, докато всички го намразят за неговата порочност.

Мислите й бяха прекъснати от забързано чукане на вратата и голямата сестра на Люсиен се втурна в стаята. Тя беше пристигнала в къщи от града от другата страна на планината където работеше, точно навреме, за да срещне бавното малко шествие идващо от поляните и беше побързала до пощата в селото да телефонира на доктора, който живееше на около осем километра далеч в долината.

„Д-р Пияр не може да дойде“ задъхано каза тя. „Той е отишъл в друго село при една болна жена и няма да се прибере у дома си преди полунощ, тъй като последният влак е заминал. Те казват да заведете Дани с колата до болницата утре сутринта и той ще го прегледа там.“

„Благодаря ти, Мария,“ каза баба. „Беше много мило от твоя страна да отидеш вместо нас.“ Тя се обърна към кухнята, но Мария се бавеше от любопитство.

„Кажи ми Анет,“ каза тя като сниши гласа си, „как стана това? Защо майка ми беше така мълчалива и смутена?“

„Това се случи в планината“ отговори накратко Анет. „Люсиен хвърлил котето на Дани в пропастта и Дани се опитал да го спаси. Люсиен никак не се опитал да спре Дани. Не е чудно, може да го е блъснал. Мисля, че кракът на Дани е счупен. Той е лежал на скалите с часове и Люсиен не е казал никому нищо.“

Мария си отиде съвсем бледа и ужасена. Тя никога не е обичала кой знае колко малкия си брат; ако го беше обичала, може би Люсиен щеше да стане по-добро, по-сърдечно момче. Децата, които не са обичани, рядко са любящи.

„Той ще бъде строго наказан“ си каза тя ядосано; „Аз ще се справя с това,“ — и бързо излезе от къщата. Анет се усмихна. Да настроиш семейството на Люсиен против него беше точно това, което Анет искаше. Тя чувстваше, че отмъщението й е започнало.

Нямаше какво да чакат повече, след една по-скоро мълчалива вечеря Анет се довлече до леглото си уморена и убита духом. Тя запали една свещ и застана да погледа Дани с очи замрежени от сълзи. Той лежеше с влажна коса, сресана нагоре, ръцете му бяха прострени край тялото, но обикновения спокоен израз на лицето му бе изчезнал. Той се мръщеше в съня си и От време  навреме движеше неспокойно главата си, като промърморваше объркани думи.

Анет легна в леглото си до прозореца, но колкото и изморена да беше, тя не можеше да заспи. Тя се чувстваше особено самотна; но за нейна радост тя чу бавни, мъчителни стъпки да се изкачват по стълбата и в стаята влезе баба й. Тя рядко се качваше горе, защото ревматизма в крака й много я измъчваше.

„Бабо!“ извика Анет, и разплакана си протегна ръцете.

Баба й, за известно време помълча; тя седна на леглото и почна да я гали по главата докато Анет спря да плаче.

„Слушай мое дете,“ каза баба най-после, „когато Дани беше малък, ние го заведохме на църква и с вяра го положихме в ръцете на Спасителя. Всеки ден в молитва ние сме молили Спасителят да го пази невредим в ръцете Си. И даже когато Дани падна, Спасителят не го остави. Неговите ръце бяха под Дани през цялото време. Даже ако беше убит той щеше да бъде отнесен право у дома на Небето. Затова нека да не плачем повече и да уповаваме на Спасителя, че Той пази Дани и извърши най-доброто за него.“

„Но защо Бог остави Люсиен така да му причини зло?“ настояваше Анет. „Бабо, аз мразя Люсиен, бих искала да го убия.“

„Тогава ти не можеш да се молиш за Дани“ просто отговори бабата. „Бог е Любов, и когато се молим, ние се приближаваме до любовта. Тогава всичката ни омраза трябва да се стопи, както снегът се стопява, когато  слънцето  го   огрее  през   пролетта.   Остави Люсиен на Бога, Анет. Той възнаграждава и за доброто и за злото, но запомни: Той обича Люсиен така както и Дани.“

Бабата я целуна и си излезе, а Анет лежеше будна и разсъждаваше върху думите на баба си. Последната забележка и не вярваше. Изглеждаше дори невъзможно Бог да обича жестокия, лошия и глупав Люсиен както добрия, засмяния малък Дани. Но първата част тя таеше, че е вярна и това я безпокоеше. Тя не можеше наистина да се моли за Дани и същевременно да крои как да накаже Люсиен. Двете неща не си схождаха; искаше да се моли за Дани, но ако се моли, може омразата й да изчезне, а тя не искаше това да стане — поне преди да си е отмъстила.

И така, междувременно нека баба й се моли, а тя ще мисли как да си отмъсти. И точно когато взимаше това решение, Дани седна в леглото и почна да плаче като в полусънно състояние.

„Клаус,“ викаше Дани, „къде е Клаус? Тя е паднала в пропастта.“

Анет се завтече при него. „Не, не,“ шепнеше тя успокоително, „тя е тука!“ Тя грабна бялата, мъркаща котка от края на кревата и я сложи в ръцете на Дани. И той си легна и заспа отново с котето изтегнато върху  гърдите му.

Анет постоя до него няколко минути, докато дишането му се успокои, след което си легна и тя. Скоро заспа.

следваща глава ГЛАВА ОСМА