ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Тя вървя доста дълго. Най-после стигна малкото мостче, което прекосява рекичката. По перилата му имаше дълги ледени висулки. Течението на водата почти не се чуваше — само шепот на ручей долу дълбоко под белите камъни говореше, че рекичката съществува.

Там горе беше много тихо. Вятърът беше престанал и почваше да замръзва. Малкото мостче беше опасно, хлъзгаво място. Анет замислена, не забеляза тънката покривка лед под прясно навалялия сняг и залитна напред, като извика леко от болка.

От болката в глезена за момент й прилоша и тя остана да лежи една-две минути в снега без да мръдне. След това се опита да стане, но пак извика и се отпусна назад. Тя беше навехнала крака си лошо и не можеше никак да стъпи на него.

Няколко минути тя беше много уплашена. Беше сама на планинския склон. Нямаше никаква вероятност някой да слезе по тази самотна пътека в гората тази нощ. Ставаше все по-студено и по-студено; ако не стигне до заслона, сигурно ще умре от студ.

Тогава тя си спомни, че имаше една хижа малко по-горе в планината на завоя на пътеката, точно вътре в гората. Един млад дървар и жена му живееха там; ако можеше да се довлече до вратата им по колене и ръце, те щяха да я заведат у дома с тяхната шейна. Не беше далеч. Трябваше да тръгне веднага.

Почна да пълзи по снега, като влачеше подутия си крак — беше доста болезнено. При всяко разтърсване чувстваше ужасна болка — и скоро тя се почувства много уморена. Ръцете й потъваха в снега, а очите й се пълнеха със сълзи; дали ще успее да стигне там?

Тя беше стигнала до завоя на пътеката и сега за свое успокоение можеше да види не много далеч къщичката, с една малка светлина в прозореца. Тя почувства, че повече не може да върви и се отпусна върху една преспа, за да си почине малко; но скоро й стана студено и събра всичките си сили, за да продължи пак.

Стъпка по стъпка тя напредваше, докато най-после стигна до стъпалата на малката къща. Струваше й се, че е пълзяла часове. Тя извика тихо, надявайки се, че някой може да излезе и да я отнесе вътре, но никой не дойде. Направи усилие и се отпусна изтощена на прага на вратата.

Тогава с въздишка на успокоение се надигна и почука на вратата. Никой не отговори. Малката къща изглеждаше тиха като снега в безшумната гора. Анет се протегна пак и почука колкото се може по-силно.

Но пак нямаше отговор; никой не се движеше в малката къща. Никакви приятелски стъпки не идваха към нея.

В полуда от страх, олюлявайки се на един крак, тя удряше по вратата, докато юмруците я заболяха. Викаше, колкото й глас държи и тропаше с мандалото. Тогава я обзе ужас, тя се отпусна на стъпалата и избухна в силен плач. Вратата беше затворена и къщата беше празна. Малката светлина изглежда беше оставена, за да плаши крадците. Там нямаше никой.

За момент тя изпадна в паника — защото беше планинско дете и често беше чувала как хората умират замръзнали в снега. Но паниката премина и тя почна да мисли бързо и трезво.

Ако   те   са   оставили  светлината   вероятно   имат намерение да се върнат тази нощ. Но   ако   са   отишли  долу  в  долината,  може да закъснеят и ще бъде много късно. Тя вече чувстваше как пръстите й изтръпват от студа.

Може би като си почине малко ще бъде в състояние да се примъкне обратно.

Но следващата хижа беше много далеч надолу, а преспите бяха меки и дълбоки.

Както и да е, ще почака малко и след това ще се    опита. Това беше единствената й възможност. Тя гледаше безпомощно пред себе си неотъпканата    ширина. В дясно беше гората и рекичката, но в ляво     планинските ливади се спускаха една след друга до долината, всички малки стени, огради и могили бяха затрупани и изравнени от снега.

Отново тя си помисли за своя сън. В съня си тя бе видяла стъпките по целия път до вратата на тихата къща.

И докато стоеше така и чакаше, тя си помисли за нещо друго. Тя узна сега, за пръв път, какво изпитваш когато чукаш пред затворени врата и не получаваш отговор.

Тя беше чукала само няколко минути. Но Господ Исус продължаваше да чука с години и години — тя знаеше, че Той чука.

Тя беше спряла да чука защото знаеше, че къщата е празна. Но да предположим, че Госпожа и господин Бердоз са седяли вътре през цялото време — да предположим, че те са чули, че се чука в нощта, спогледали са се и са казали: „Някой чука, но ние няма да му отворим — ще се правим, че не чуваме — няма да обърнем внимание!“

Колко щеше да е ядосана — колко много щеше да ги намрази, че са толкова жестоки!

Но, точно така тя се отнасяше към Господ Исус — а Той не я мразеше. Той продължаваше много да я обича — иначе не би продължил да чука и да иска да влезе. Баба беше казала така.

Тя мислеше за това толкова много, че за момент почти забрави страха и самотата си. Но сега изведнъж подигна глава и напрегна ушите си, със сигурност дочу някакъв шум.

Един много приятен шум, който всички планински деца познаваха добре. Шумът на плъзгащи се ски по мекия сняг; и след това — звукът на момчешки глас, който пееше.

Някой слизаше със ски през гората — след няколко секунди ще се покаже от завоя и ще мине пред хижата. Ако се спуска много бързо едва ли ще я забележи…

Една малка фигура се спускаше надолу към долината като при завоя остави зад себе си тънка завеса от мек сняг. Анет се изправи на колене и извика колкото й глас държи.

„Помощ!“ викаше тя, като сложи ръка до устата си. „Спри и ми помогни!“

Скиорът, с внезапен обрат на тялото си, се обърна и спря. След това свали ските и се завтече леко по височината към нея.

„Какво има?“ извика той. „Кой си ти? Ударен ли си?“

Това   беше   Люсиен.   Той   беше   ходил   горе   в планината да посети стария си приятел и сега се връщаше у дома. Той беше стреснат от вика на Анет и когато видя на лунната светлина кой е застанал на колене, спря се и гледаше, като че ли вижда дух.
Но Анет беше повече от доволна да види някой да се погрижи за нея, независимо кой е той. За момент тя забрави всичко, освен че е намерена и спасена и за нейните благодарни очи Люсиен изглеждаше като ангел, слезъл от Небето. Тя простря ръце към него и го хвана за палтото, като че ли се страхуваше да не избяга.

„О, Люсиен!“ извика тя, по-скоро с треперещ глас. „Колко се радвам, че си дошъл. Ударих си крака и не мога да ходя. Мислех, че ще умра от студ преди да се върнат у дома господин и Госпожа Бердоз. Можеш ли да ме заведеш у дома, Люсиен? Става ми много студено.“

За миг голямата планинска пелерина на Люсиен беше върху нея. Той клекна до нея и почна да търка студените й ръце.

„Не мога да те взема със ските, Анет,“ каза той кротко, „защото ти си много голяма да те нося. Но аз ще стигна у дома за пет минути и веднага ще се върна с голямата шейна и едно одеяло. За по-малко от половин час ще бъдеш у вас.

Сърцето му се изпълни с внезапна радост и чувстваше, че трябва да тича, да вика и да пее. Неговият сън се беше сбъднал. Той вършеше нещо полезно за Анет, — тя имаше нужда от него. Може би сега тя ще му прости и ще забрави тази ужасна вражда.

„Няма ли да ти е студено без пелерината, Люсиен?“ попита Анет със слаб, изтощен глас.

Люсиен бързо сне жакета си и го уви около главата й и му се искаше и ризата си да й даде — въпреки, че нямаше да й бъде от полза. Той чувстваше пощипването на мраза върху тялото си и побърза обратно по снега, като напрягаше мускули и дишаше дълбоко, като че ли с болката на този студен въздух, изплащаше цената на някакъв голям грях. За миг той сложи ските си, плъзна се покрай завоя като стрела освободена от лък, радостта в сърцето му така го сгряваше, че той почти не чувстваше своето сковано тяло, докато не се препъна пред тяхната порта и майка му извика като го видя необлечен и с посинял нос!

Анет остана сама, сгушена под топлината на грубата пелерина на Люсиен. Той ще се върне обратно след около двадесет и пет минути. Имаше доста време да вземе решение.

Първо, тя беше спасена. Люсиен беше дошъл от гората точно навреме и той беше чул вика й. През цялото време когато тя мислеше, че е сама, Спасителят отвън на вратата се беше погрижил за нея и беше изпратил Люсиен да я спаси.

Второ, тя беше разбрала за затворените врата. Тя не беше съвсем сигурна точно какво ще стане когато тя отвори вратата, но в едно беше съвсем сигурна. Не можеше да остави Спасителя повече отвън. Тя облегна главата си върху заснежения парапет и затвори очите си.

„Господи Исусе,“ каза Анет, „аз отварям вратата сега — съжалявам, че е била затворена толкова дълго време и Ти трябваше да чакаш толкова много — моля Ти се влез сега. Съжалявам, че съм мразила Люсиен — моля Ти се направи ме да го обичам, и ако трябва да кажа за това малко конче, моля Ти се направи ме достатъчно смела; и благодаря Ти, че изпрати Люсиен да ме намери. Амин.“

И така Господ Исус, Който беше чакал отвън на сърдечната врата в живота на Анет толкова дълго време, влезе, да прости греховете й, и да я направи добра. Нямаше никой там да види това чудно нещо, което се случи — даже Анет всъщност не се почувства различна. Но горе на Небето тази нощ името на Анет бе записано в Божията Книга на Живота, и ангелите се радваха, защото друго дете от земята беше отворило вратата си и бе дало място на Спасителя.

следваща глава ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА