ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

„Добре,“ мислеше си Анет, „направих каквото трябваше и сега знам какво ще стане.“

Сърцето й биеше много бързо и тя погледна нагоре към звездното небе и големите планини, за да се успокои. Колко големи бяха те и колко стари и непроменливи! Пред тях тя се чувстваше много малка и страховете й много малки и незначителни. В края на краищата всичко ще премине и ще се забрави, но планините и звездите ще останат завинаги.

Една малка черна фигура се появи, тичайки около завоя на пътеката, като дърпаше зад себе си една шейна. Той си бе взел друго палто и беше толкова запъхтян от бързане, че едвам можеше да говори.

„Ела Анет,“ задъхано каза той. „Донесох голяма шейна, ще има много място да опънеш крака си. След няколко минути ще бъдем у дома.“

Той й подаде ръка да й помогне да стане, но тя се дръпна — „За момент, Люсиен,“ каза тя, забързано по-скоро с треперящ глас; „искам да ти кажа нещо, преди да си отидем у дома. Люсиен, не котката бутна кончето ти тогава. Аз направих това. Направих го нарочно, защото не исках да вземеш наградата — защото ти увреди Дани; и сега съжалявам, Люсиен.“

Люсиен стоеше и гледаше в нея съвсем изненадан и доста странно, много щастлив за да говори. Защото вместо да се чувства ядосан, той се чувстваше много облекчен. Анет беше направила нещо много лошо както и той, и ако трябваше да прости на Анет, може би и за Анет ще бъде по-лесно да му прости. Разбира се едно смазано конче не можеше да се сравни със счупения крак на едно момченце, но както и да е, като че ли това някак си ги сближаваше.

Но той не можеше да изрази всичко това в думи, затова се засмя малко дрезгаво и каза срамежливо: „Добре, добре, Анет. Не се безпокой. Седни на шейната.“ След това я уви в пелерината, седна пред нея и заедно профучаха надолу по планинския склон и пристигнаха пред входната врата на Бюрние обсипани със сняг, който хвърчеше под шините.

Анет изкачи стъпалата по ръце и колене и застана с един крак при вратата. След това погледна към Люсиен, който се връщаше обратно бавно с шейната.

Тя беше отворила вратата на сърцето си за любовта на Господ Исуса, а това значеше да отвори вратата и за Люсиен, защото любовта на Спасителя никога не затваря някого отвън.

„Ела горе, Люсиен“ извика тя. „Ела и виж баба; тя ще бъде много доволна, че ти си ме намерил.“

Анет отвори входната врата колкото се може по-широко, да влязат вътре тя и Люсиен.

Баба скочи с вик на радост като видя Анет. Те бяха много обезпокоени и баща й бе тръгнал нагоре по планината да я търси. Тя отвори уста да й се скара, но когато забеляза куция й крак, нищо не каза, помогна на Анет да седне на дивана и отиде да потърси бинтове за студени компреси. Като се обърна, тя забеляза Люсиен застанал срамежливо и колеблив на прага и за момент срещна очите му. Замъглените стари очи на баба можеха да четат върху лицата на децата като в отворена книга, и там тя видя такова покаяние, такъв жаден повик, такава плаха   надежда   и   появяваща   се   смелост, каквито тя никога не бе виждала преди на лицето на едно дете. Тя сложи и двете си ръце върху рамената му и го привлече до топлината и пламъка на печката.

„Ти си добре дошъл, момчето ми,“ каза тя твърдо. „Ела, седни да вечеряш с нас.“

Вратата се отвори отново и татко влезе, като отърсваше снега от пелерината си. Той бе разбрал, че Анет се е прибрала защото беше видял шейната и фигурите на две деца профучаващи през поляните. След като чу нейната история и я сгълча малко, защото е отишла толкова далеч сама през нощта, той също седна до печката. Баба сервира на всички топъл шоколад и хрупкав хляб дебело намазан с масло. Върху всяка филия тя сложи по едно дебело парче сирене с дупки и всеки седеше и ядеше мълчаливо.

Една приспиваща, доволна тишина! Топлината на печката след студения нощен въздух ги правеше да се чувстват сънливи. Люсиен седеше и примижваше срещу пламъците. Искаше му се този момент да продължи вечно. Изведнъж тишината бе прекъсната от особено драскане по вратата.

„Това е Клаус!“ извика Анет, и скочи — но болния й крак я закова. Баба, татко и Люсиен — всички се спуснаха към вратата и я отвориха веднага.

Клаус влезе триумфално в стаята с гордо вирната опашка, а в устата си носеше едно съвсем сляпо сиво котенце. Тя не обърна внимание на никого от тях, но тръгна право насреща към малкото легло, където спеше Дани и скочи върху пухения юрган. Тя пусна скъпоценния си товар колкото се може по-близо до разрошената златиста глава. После бързо се върна към вратата като мяукаше.

„Тя пак ще се върне с друго,“ каза татко като я остави да излезе.

„Тогава по-добре да оставим вратата отворена; каза баба и уви шала около раменете си, като помоли Люсиен ако обича да потърси кожата, която слагаше върху колената си. Те всички седяха и трепереха в хладовития мраз, докато Клаус отново се появи с голяма бързина, остави на същото място едно бяло котенце на петна със сиви гривнички и пак изчезна навън.

„Дано това да е последното“ пошепна баба, мислейки си отчасти за живота в малката къща с Дани и повече от три котета. Но никой нищо не каза, защото очите им бяха отправени към вратата. Клаус на Дани можеше да си прави каквото иска и никой нямаше да каже нищо.

Котката отново се върна, но този път тя вървеше бавно и царствено; работата й беше свършена. Тя носеше в устата си едно чисто бяло котенце, точно като нея; събра и трите между предните си лапи, настани се върху гърдите на Дани и почна да ги мие и мърка, като че ли животът й зависеше от това.

„Затвори вратата, Люсиен,“ каза баба с малка въздишка на успокоение — „И Петре, добре ще е да намериш една кошница за тези котки. Детето ще се задуши!“

Татко се подсмихна — „утре сутрин, майко,“ отговори той. „Тази вечер нека стоят където са. Животното знае къде са добре дошли и Дани няма да има нищо против.“

Много нежно той премести дясната лапа на Клаус от брадата на Дани; след това излезе да заключи краварника.

Люсиен стана да си върви. Той отиде при баба и си подаде ръката.

„Трябва да си вървя“ каза той просто, „но благодаря ви за поканата да вляза и аз се надявам, че кракът на Анет скоро ще оздравее.“

Баба, пое ръката му с две ръце и като го гледаше в лицето, каза: „Да, трябва да си вървиш, но запомни, трябва пак да дойдеш. Винаги ще бъдеш добре дошъл.“

Анет не каза нищо, че трябва да събудят Дани, защото баба й щеше категорично да забрани, но все пак обещанието си е обещание. Тя почака докато баба й измие чашите от шоколада и тогава подскочи до креватчето му.

„Дани,“ пошепна тя, галейки влажната му косица. Дани въздъхна и махна с ръце над главата си, но не се събуди.

„Дани!“ каза Анет по-високо; този път тя го ощипа. Той отвори очите си, ободрени от съня и я погледна.

„Виж, Дани,“ каза Анет, „Клаус е тук — и тя ти е донесла подарък!“

Дани се загледа в смесицата от козина в прегръдките му, полусънлив, за да се учуди и не съвсем сигурен дали сънува или не.

„Тя е намерила три плъха“, забеляза той.

„Не, не, Дани,“ извика Анет. „Това не са плъхове — това са три сладки малки котенца. Тя ги е пазила в плевника и сега ти ги донася. Те са твои, Дани — подарък от Клаус.“

Дани примигваше с очи. „Аз знаех, че ще си дойде“ пошепна той; „аз помолих Бога.“

Анет коленичи до леглото и събра цялата купчина — Дани, Клаус и котенцата в обятията си.

„И аз помолих Господ Исус да влезе“ пошепна тя. „И Той влезе. Ето и двете молитви са отговорени за една нощ!“

Но Дани не чу; той заспа отново с крайчеца на Клаусовата опашка в устата си.

следваща глава ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА