ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Студените бинтове на баба бяха така сполучливи, че когато Анет се събуди на другата сутрин, болката и подутото на глезена бяха почти изчезнали, въпреки че още я наболяваше крака, за да може да ходи. През нощта беше валяло и преспите бяха толкова дълбоки, че татко трябваше да изкопае пътека, за да стигне до краварника, така че не беше време за разходки.

Анет, Дани, Клаус и трите котенца на пода в дневната — това беше вече много и след обяд баба им предложи да отидат в плевника да играят там. Така Дани отнесе новото си семейство в една кошница в плевника и направи и за трите гнезда в сеното. Той се премяташе през глава, докато Анет легнала удобно по корем, с голямата Библия на баба си закрепена пред нея, прелистваше страниците й.

Тя искаше да намери своя специален стих за Исус чукащ на вратата, който проповедникът беше чел и искаше да го научи целия наизуст. Намери го доста бързо, защото пастирът им бе казал, че се намира в последната книга на Библията. Там беше в Откровение, глава 3, стих 20: „Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще влеза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.“

Анет така го научи, че можеше да го казва без да гледа и се чудеше какво ли значи последната част — да вечеря. Тя трябва да не забрави при първа възможност да попита баба. След това сложи ръцете си под главата и лежа така замислена известно време, като наблюдаваше Дани. Той изглеждаше много смешен като се премяташе, защото свиваше здравия си крак, а болния държеше прав.

Тя беше отворила вратата за Господ Исус и Той беше влязъл и живееше в сърцето й и то стана както баба беше казала. Той беше дошъл със Своя Дух на прощение и любов; жестоките, злобни мисли бяха изчезнали изведнъж като сенки пред светлината и вече не беше трудно да прости на Люсиен. Всъщност тя не мислеше повече за това, понеже когато Господ Исус влезе, Той започна да й показва колко себелюбива, безсърдечна и лъжлива е била тя, и това за което наистина се безпокоеше сега, беше дали Люсиен ще й прости.

Тя му беше казала и той не изглеждаше сърдит, но въпреки всичко беше изгубил наградата си и Анет знаеше, че има още нещо, което може да се направи ако тя наистина искаше.

Това бяха животните на Ноевия ковчег. Ако тя ги занесе на учителя и му разкаже всичко, той ще види колко   хубаво   Люсиен   може   да   работи   резба   и вероятно ще даде на Люсиен друга награда, макар и сега.

Но тя беше толкова уплашена какво ще си помисли учителят и какво ще кажат другите деца, че реши да не предприема нищо повече. Тя не се чувстваше вече щастлива и започна да се люлее на гредите, като хранеше кравите през една дупка в дъските, докато баща й дойде да дои кравите. Тогава слезе долу, седна в яслите и му говореше, докато той работеше.

Стъмни се рано и децата отидоха да вечерят. След това стана време за Дани да спи. Имаше вълнение около лягането защото баба искаше котенцата да спят в плевника, а Дани ги искаше в леглото си. Накрая всеки отстъпи по-малко и котенцата спаха под кревата; но доста много говориха по този въпрос. Когато приключиха, баба се почувства изморена и потъна в стола си с лека въздишка. Анет приближи столчето си до нея, но още не бяха се настанили удобно, когато се чу чукане на вратата и Анет стана да отвори.

Люсиен стоеше на вратата, срамежливо свивайки ръцете си и Анет въпреки, че искаше да е любезна, също се стесняваше. Те стояха и двамата сковани, чакайки някой от тях да проговори.

Баба погледна учудена от мълчанието.

„Влез Люсиен,“ повика тя. „Добре дошъл, Анет донеси друго столче и седнете и двамата.“

Те седнаха покорно и Люсиен, след като каза, че е дошъл да види как е крака на Анет, пак замълча. Анет след като каза, „Много по-добре е, благодаря,“ стоеше и гледаше в пода. Баба ги погледна и двамата много строго над очилата си.

„Анет и Люсиен,“ каза тя изведнъж, „трябва да спрете да се карате, а да се държите като разумни деца. Люсиен, ти направи нещо ужасно, но ти не си имал намерение да го направиш и си страдал за това. Няма защо да плачем, станалото станало. Кураж! Трябва да започнеш отново. Анет трябва да се научиш да прощаваш и да бъдеш добра, да спреш да мислиш, че си по-добра от другите.“

„Аз не мисля“ каза Анет по-скоро учудена.

„Да, ти се мислиш“ отговори баба й, „иначе нямаше да ти е трудно да прощаваш.“

„Но аз му простих,“ отговори Анет. „Снощи на планината — и не беше много трудно да простя, защото и аз му направих нещо лошо и когато му разправих за това, той каза, че ще ми прости също, нали Люсиен? Ние сме и двамата еднакво лоши.“

„Да,“ отговори Люсиен просто. „Но не беше така лошо както това, което аз направих. Мога да направя друго конче, но не мога да направя нови крака на Дани. Във всеки случай всички казват, че ти си добра и те обичат; а мене никой не ме обича.“

„Може би,“ отговори Анет, „защото те всички знаят какво направи ти, а никой не знае какво направих аз. Знаеш ли Люсиен, този след обяд аз мислех, че трябва да кажа на учителя, но не знам дали ще се осмеля.“

Те говореха помежду си; баба седнала слушаше, но понеже беше баба, те не обръщаха внимание. Сега тя се обади.

„Анет,“ каза тя изведнъж, „как стана, че ти почувства, че можеш да прощаваш?

Преди две вечери ти ми каза, че никога няма да можеш.“

„Ами, бабо, аз отворих вратата, както ти ми каза и тогава всичко стана както ти каза. Когато помолих Исус да влезе, някак си не ми беше трудно.“

„Да,“ каза баба, „аз знаех, че така ще бъде ако ти само отвориш вратата. Когато Исус със Своята голяма любов и прощение идва в нашето сърце, няма повече място за безсърдечност, егоизъм и непрости-телни мисли — те излизат, както тъмнината, когато слънцето изгрее. Но има и нещо друго освен безсърдечността, която Исус изпъжда. Подай ми Библията, Анет.“

Баба прелистваше страниците бавно, взирайки се в заглавията, докато намери четвърта глава на Първото Послание на Йоан и посочи стихове 18 и 19.

„Чети, Анет,“ каза тя.

И така Анет зачете високо, бавно и ясно:

„В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха; защото страхът има в себе си наказание, и който се страхува, не е усъвършенстван в любовта.“

„Ние любим Него, защото първо Той възлюби нас.“

„Точно така,“ каза баба. „Съвършената Любов изпъжда страха. Когато Исус донася Своята съвършена любов в нашето сърце, тя изпъжда жестокостта и егоизмът, също може да изпъди страха. Ето виждате, ако вярваме, че Исус ни обича съвършено няма за какво да се страхуваме. Ако ни обича съвършено, Той никога няма да остави да ни се случи нещо зло.“

Анет и Люсиен седяха и слушаха; след малко те се усмихнаха един на друг. Анет стана и отиде до своя шкаф да потърси Коледното мече и го разчупи на две половини като подарък за сдобряване. Те седяха на столчетата, Люсиен ядеше щастлив, но Анет още беше замислена и неспокойна. Сега й беше по-ясно от всеки друг път кое е право, но още не искаше да го направи.

Люсиен не стоя много дълго и когато си излезе, Анет каза лека нощ и стана да отиде да си легне.

„Анет,“ каза баба й, „запомни, че когато Исус влиза, Той идва като Учител. Ти трябва вече да вършиш каквото Той ти казва, а не каквото ти искаш.“

„Да, бабо,“ каза Анет по-скоро тъжно. Тя се изкачи по стълбата и когато се съблече, коленичи да се моли.

„Господи Исусе,“ каза тя, „искам да правя каквото Ти кажеш. Ако наистина трябва да кажа, моля Ти се направи ме смела и помогни да не се страхувам.“

Тя си легна с олекнало сърце и скоро заспа. На другата сутрин тя се събуди по-рано. Лежеше в тъмното и се чудеше, колко ли е часа.

Докато се чудеше сънлива, тя видя една светлина да влиза през пролуката на капака на прозореца и да осветлява едно петно на пода.

„Вече е сутрин“, помисли си Анет; „ще отворя капаците да видя дали е хубаво небето.“

Тя скочи от кревата и го отвори. Слънцето нахлу вътре. Долината беше още в мрак, но слънцето се показваше зад един пролом в отсрещната планина и беше проникнало до къщата им; светлината блестяща върху снега беше ослепителна и върховете отзад така светли, че не можеше да се гледа към тях. Тя изпълни малката стая с приятната студена свежест на ранната утрин, която допреди малко беше толкова тъмна.

„Точно както каза баба,“ мислеше си Анет. „Няма начин да се изпъдят сенките от долината освен да чакаш докато слънцето изгрее върху тях; тогава и да искаш не можеш да ги задържиш. Да мразиш Люсиен е като сенките и да се страхуваш да си признаеш откровено е като сенките; а да оставиш Исус да влезе е като да отвориш капаците.“

Тя беше толкова доволна от тази мисъл, че си легна отново и лежа спокойно мислейки си за това, докато дойде време да стане. Тогава, още накуцвайки малко, тя се облече и отиде в кухнята, където баба й приготовляваше кафето.

„Бабо,“ каза тя решително, „искам да отида да видя учителя тази сутрин.“

„Ами крака ти?“ попита баба.

„Ще отида с шейната.“

„Но как ще се върнеш обратно?“

„Не знам; предполагам, че ще подскачам — но каквото и да стане бабо, аз трябва да отида да видя учителя тази сутрин, не мога да чакам.“

„За какво става дума?“ се намеси баща й, който изтърсваше снега от ботушите си на прага на вратата. „Ако Анет иска да види учителя тя може да слезе с мене. Аз ще нося сиренето долу до влака с колата и мулето. Ще я оставя в селото, а на връщане от гарата пак ще я взема.“

Лицето на Анет светна от радост. Тя не можеше да чака. Ако трябваше да чака един цял ден може да почне отново да се страхува.

Анет седеше до татко си в колата със сиренето, което подскачаше от друсането на пътя. Животните от Ноевия ковчег бяха увити внимателно в кърпата й, тя не се чувстваше толкова щастлива. Не знаеше какво да каже на учителя! Ами ако той много, много й се разсърди?

„Защо искаш да отидеш да видиш учителя?“ попита изведнъж баща й. „Омръзна ли ти да нямаш уроци?“

Анет опря златната си глава до неговото палто.

„Не,“ отговори тя срамежливо. „Искам само да му кажа нещо. Това е една тайна, татко.“

Тя мушна ръката си в неговата, както държеше юздите и той, добър, мъдър човек какъвто си беше, се усмихна и не зададе повече въпроси. Той беше много зает човек.  Работеше усилено от сутрин до  късна вечер, за да може малката му ферма да припечелва достатъчно за издръжка на децата. Той нямаше често време да им говори сериозно — оставяше това на баба, о обикновено знаеше какво мислят, като наблюдаваше   лицата    им   и   слушаше   обикновените   им разговори; и на тихо в краварника или в гората като работеше за тях, той си мислеше за тях и се молеше за тях.   Той   знаеше,   че   малката   му  дъщеря  е  била потисната — че нещо й се е случило и че тя е намерила успокоение; той беше напълно доволен да знае, че тя е щастлива, без да я попита защо и как.

Те   се   клатушкаха   мълчаливо,   докато   зърнаха бялата   къща.  Лятно време тя изглеждаше съвсем чиста, но сега, в сравнение с чистия сняг, изглеждаше мръсна и сива.

„Слез,“ каза баща й, „аз ще се върна след половин час.“

Мулето продължи пътя си. Анет, чието сърце биеше много силно, тръгна по пътеката и стоя дълго време без да смее да почука. Всъщност тя можеше да стои там докато дойде време да си върви отново у дома, ако учителят не я беше видял от прозореца и не беше дошъл да отвори вратата, без тя да почука.

„Влез, влез,“ каза той приятелски като я въведе в малката стая, където толкова пъти тя беше седяла и готвила уроците си с него. Той обичаше децата и през ваканцията те му липсваха. Беше му драго да идват при него. Анет отиде право на масата, развърза кърпичката си и нареди малките животни от Ноевия ковчег в една редица.

„Люсиен ги направи“ каза тя твърдо. „Не са ли хубави!“

Учителят ги взе и ги разгледа с интерес. „Те са прекрасно направени,“ отговори той. „Те са изключително добри за момче на неговата възраст. Той в скоро време ще може да си изкарва прехраната. Аз не знаех, че той може да дяла така. Защо не се яви на състезанието?“

„Той се яви,“ отговори Анет, много твърдо. „Затова дойдох да ви разправя. Той направи едно конче, но аз го счупих без да ме види, защото му бях много сърдита заради Дани. Но сега съжалявам, и се чудя дали той не може да получи наградата, след като вие знаете всичко.“

Учителят я погледна замислено. Бузите й бяха пламнали, а очите й гледаха в пода.

„Но аз нямам друга награда“ каза учителят най-после. „Имаше само две. Едната бе дадена на Петър, а другата на теб.“

„Тогава Люсиен трябва да има тази, която беше дадена на Петър. Тя беше за най-добрия. Работата на Люсиен беше много по-добра от тази на Петър.“

„О, не,“ отговори учителят, „това не можем да направим. В края на краищата, Петър спечели съвсем справедливо. Не можем да му отнемем наградата. Ако наистина искаш и той да има награда, ще трябва да дадеш твоята. По твоя вина той е загубил наградата си, нали?“

„Да,“ каза Анет — и тя мълча цели три минути замислена. Нейната награда беше една красива книга, пълна с картини от всички планини на Швейцария. Тя стоеше увита в тънка хартия и беше най-скъпото й притежание.

Разбира се, можеше лесно да каже не, и тя знаеше, че учителят никога няма да я накара насила да я даде. Но баба беше говорила за съвършената любов. Господ Исус със Своята съвършена любов сега живееше в нейното сърце и Той не би искал тя да задържа нещо.

„Добре,“ каза Анет най-после.

„Браво!“ отговори учителят, и в очите му имаше израз на победа, защото в тези три минути той знаеше, че Анет е спечелила една много голяма битка.

„Ти ще ми я донесеш, когато почне училище, и аз ще му я предам пред класа, и децата ще видят неговите изделия.“

„Много добре,“ каза Анет — и погледна срамежливо в лицето му да види дали той я мисли за много лоша, но той само й се усмихна. Тя си излезе сигурна, че старият учител я обича така, както и по-рано.

Когато отново бе в къщи, Анет се качи по стъпалата и застана на верандата. Дани дойде и застана до нея с котенцата в ръце. Зад гърба й баба готвеше обеда, а пред нея слънцето беше огряло долината.

Докато гледаше надолу към блестящите покриви и сребристата река, почувства топлата малка ръка на Дани в своята, и приятната миризма на гореща супа зад себе си.

„Тази сутрин долината беше цялата в сенки,“ мислеше си Анет, „а сега е обляна от слънчева светлина“ и тя знаеше, че това е като идването на Господ Исус в сърцето й, и изпълването й с любов, светлина и смелост.

следваща глава ГЛАВА ДВАДЕСЕТА