ГЛАВА ДЕВЕТА

Дани лежеше в каруцата на един чувал постлан върху мек дюшек от сено и наблюдаваше небето, където къдрави облачета плуваха като сънливи агънца в синя ливада. Много му се искаше да погледне отстрани на каруцата, но това беше невъзможно, защото не можеше да седне. Все пак той гледаше небето, а Анет описваше какво вижда и какво става по пътя им. Дани имаше силни болки в крака си и беше много раздразнителен; когато каруцата го разтърсваше той викаше. Анет го успокояваше като му говореше. Все пак, хубаво беше да си толкова важен.

„Сега сме в горната част на селото, Дани,“ каза Анет, „сега минаваме покрай църквата и ето Емил, сина на боклукчията, извежда кравите от двора на църквата. Някой лош човек трябва да е оставил портата отворена.“

„Да не се опитват кравите да влязат в църквата?“ попита Дани с интерес.

„Не,“ отговори Анет. „Те се опитваха да скочат през стената, но тя е много висока; вместо това скачаха през надгробните камъни. Ето ни при детската градина, Дани. Учителката чисти прага. Сигурно това е нейният ден за почистване и тя е дала ваканция на децата. Как бих искала и учителят да има ден за почистване. О! ето я учителката, тя иде към каруцата. Тя ни е видяла, сигурно иска да знае как си. Ето че идват Госпожа Пиле и Госпожа Леноар. И те са ни видяли. Те перяха дрехите си на чешмата.“

Анет беше права; наистина те искаха да знаят как е Дани. Защото в едно малко село новините бързо се разнасят, много се коментират и се запомнят защото случаите са редки. Жената на пощаджията беше чула нещо от сестрата на Люсиен когато телефонираше на доктора, а жената на началник-гарата беше чула останалото от Мария докато тя чакаше ранния влак и сега вече всички знаеха за злополуката и всеки говореше и искаше да узнае повече.

И така Госпожа Пиле и Госпожа Леноар оставиха на чешмата ризите на мъжете си, издути като балони, а Госпожа Дюрюз която държеше селския магазин, напусна щанда и се завтече навън, като остави сами двама клиенти; учителката остави легена си. Всички те се събраха около каруцата и на пръсти надничаха към Дани, прострян по гръб на дюшека от сено – малко по-блед, но иначе доста весел и доволен да ги види.

„Ах, ти малко зайче!“ извика учителката, и разтвори ръцете си. „Трябва да ни разправиш Анет.“ И въпреки, че всички бяха чули вече историята, и всеки я беше повторил на друг, все пак бяха готови да я чуят отново. И така Анет им разправи всичко, а те клатеха главите си и цъкаха с език. Всички шумно изразяваха възмущение против бедния Люсиен.

„Той е лошо момче,“ каза детската учителка „ще предупредя малките деца да нямат нищо общо с него.“

„Няма да оставя Петър да играе с него,“ каза жената на пощаджията. „Той е жесток. Това се вижда на лицето му. Жал ми е за майка му.“ Тя говореше от високо и с гордост мислеше за своя засмян, покрит с лунички Петър, който беше едно от най-обичаните момчета в селото.

Бащата на Дани изплющя с камшика си малко нетърпеливо и извика, че не трябва да оставят доктора да ги чака. Жените се отдръпнаха и каруцата пое пътя си бавно по калдъръма. След това те отново се скупчиха посредата на шосето и почнаха да обсъждат случая с приближени една до друга глави.

Каруцата продължаваше да друса и слънцето се издигна по-високо. Конят не се интересуваше ни най-малко, че докторът ще чака. Анет имаше достатъчно време да описва пейзажа на Дани докато се движеха бавно към града. От лявата им страна планините се издигаха стръмно нагоре; от дясната им страна имаше една ниска каменна стена, зад която планинския склон се спускаше стръмно надолу до реката.

„Реката е придошла, Дани,“ забеляза Анет. „Защото хубавото време е стопило снеговете така бързо. Водата е до самите дънери на дърветата и ето едно дърво е паднало напреки като мост. Ох, Дани! Има една малка сива катеричка, която се чуди дали да изтича по него или не.“

„Къде?“ извика Дани, и той забрави и се опита да се надигне, но веднага падна назад с писък от болка.

„Не можеш да я видиш“ го предупреди Анет. „И освен това катеричката избяга в гората. Сега наближаваме гарата, Дани. На платформата има три крави, които чакат да ги качат на влака.“

Пътуването мина приятно. Те отминаха големия шумен водопад от дясната страна на пътя и продължиха по широкия път, засенчен от двете страни с ясен. Те минаха през дъскорезници, от които ухаеше на дървесина и смола и се разнасяше шума на машини. После   пътят   излезе   сред   полето   изпъстрено   от минзухари, докато почнаха да се явяват къщите. Анет каза на Дани, че влизат в града.

„Казвай ми за магазините“ извика Дани нетърпеливо. Той беше ходил в града само три пъти в неговия къс живот, и мислеше, че е най-интересното място на света.

Не бихте казали, че това е град, защото имаше само една тясна улица с магазини. Магазините обаче бяха много хубави. Имаше една сладкарница, витрините й пълни с плодови торти и купища медени сладкиши изрязани в най-въображаеми форми; на витрината на магазина за дрехи бяха изложени национални костюми бродирани с ширити. От всички най-хубав беше магазинът за дървени изделия с редица часовници с кукувичка и стари мъже, които отваряха       устата си широко и чупеха орехи с дървените си зъби. , Анет беше в захлас докато описваше красотите на този   магазин,   когато   най-после   те   спряха   пред болницата.

Това беше всъщност само една малка болница, но за Анет  и  Дани беше грамадна. Пациентите лежаха навън по слънчевите балкони. Вратата беше широко отворена. Баща им скочи долу от капрата, завърза поводите за оградата и влезе вътре. Няколко минути по-късно той се върна с двама мъже и една носилка.

Дани беше поставен с носилката на дървена пейка в залата за пациенти. Баща му седеше откъм главата му, а Анет откъм краката му. Тихата, непозната обстановка и особената, чиста миризма ги смълча от страх, така че Дани само наблюдаваше сестрите. Те носеха дълги бели престилки и дантелени шапчици; Дани мислеше, че те са Точно като ангелите от картините в голямата Библия на баба му.

Те чакаха доста дълго време. Таткото и Анет клюмаха и дремеха. Дани дигна ръцете си над главата и заспа дълбок сън.

Той беше събуден от доктора, който връхлетя върху тях изведнъж и изглеждаше, че много бърза. Той беше възстар човек с голяма черна брада и груб глас. Анет се уплаши от него.

След това всичко като че ли ставаше много бързо. Дани беше изкаран от количката за да направят снимка на костите на крака му, което му беше интересно и той искаше да знае, дали ще му позволят да запази снимката и я окачи в гостната им стая. След това беше извозен обратно и докторът изтегли болния крак така, че Дани викаше от болки — при това снимките бяха донесени, но те не приличаха ни най-малко на краката на Дани. Докторът изглежда бе доволен от тях. Той ги разучваше задълбочено и клатеше главата си мъдро. След това той се обърна към бащата и каза,

„Това дете трябва да остане в болницата. Кракът е счупен много лошо.“

Но бащата на Анет отказа категорично. Той не искаше да остави малкото си момче на този човек с черна брада и ръце, които не бяха много нежни. „Ние ще се грижим за него у дома“, каза твърдо той; „сигурен съм, че можем!“

Докторът, повдигна рамене. „Може,“ отговори той, „но аз мисля, че той ще бъде по-добре тук. Не мога да отивам толкова далеч; ще трябва вие да го довеждате.“

„Не   ми   пречи   да   го   довеждам“   каза   бащата настойчиво, и Анет крадешком хвана голямата ръка на баща си и я стисна в знак на одобрение. Тя също искаше Дани да си е у дома.

Докторът повдигна рамене и простре ръцете си. Една медицинска сестра забързано откара нанякъде Дани, който лежеше на количката, и този път той се върна след повече от половин час.

Когато най-после той се върна при тях, изглеждаше сънлив и замаян и не си спомняше абсолютно нищо, освен   особена  миризма,  и  Анет  откри,  че  той  е поставен в гипс от кръста до коленото. Тя го показа на Дани, който погледна надолу по себе си с учудване. „Защо трябва да нося тези твърди бели панталони?“ попита той най-после, и без да чака за отговора той заяви, че не харесва голямата черна брада на доктора и искаше да си върви у дома.

Анет също не я харесваше. Те всички искаха да си вървят у дома — Анет защото беше гладна, Дани защото беше уморен, а бащата защото си мислеше за кравите; и когато докторът се върна да направи втора снимка, Дани и семейството му бяха изчезнали. Някъде надалеч едно енергично конче вървеше към дома колкото се може по-бързо, и теглеше каручката за сено, в която имаше трима пътници.

„Глупави хора“, промърмори доктора. „Предполагам, че не са и мислели, че не всичко е свършено още.

Сега ще трябва да се катеря в планината през най-добрата част от деня за да посетя детето. Те и не дочакаха да чуят кога пак трябва да дойдат.“

Всъщност, те бяха съвсем забравили да попитат. Бащата си спомни чак когато отпущаше поводите на коня.

„Анет,“ извика той, „ние не попитахме колко време трябва да носи Дани гипса.“

„Не се безпокой,“ отговори Анет. „Ти ще дойдеш пак за сиренето след една седмица и ще можеш да попиташ. Бъди сигурен, че гипсът ще трябва да стои през това време. Когато Леон в училище имаше гипс на ръката си, той го носи шест седмици.“
„Така ли!“ отговори бащата, успокоен. „Тогава няма да се върна сега, става късно, а не виждам къде е доктора.“ Той се качи на седалката си и извика „Хъх, Коко!“ И конят, с глава насочена към правилната посока, най-после тръгна с бърз ход.

Те стигнаха у дома в пет часа. Дани беше поставен да лежи на дивана в дневната, за да не се чувства самотен. Анет спеше на дюшек до него, за да му помага през нощта ако се събуди. Тук Дани стоя седмици наред с крака поставен върху една възглавница и цялото семейство се движеше около него.

Анет спря да ходи на училище за известно време и отдаде себе си да бъде в услуга на Дани. Тя му разказа всичките си приказки много пъти и играеше с него по цял ден. Баба им готвеше чудно хубави ястия за да изкушава апетита на „бедното малко болно момче“ — но неговия апетит нямаше нужда да бъде ни най-малко изкушаван, защото той беше почти така жизнерадостен, весел и гладен в леглото си, както когато беше здрав. Когато Анет беше заета, той лежеше по гръб на едно легло на верандата и си пееше като щастливо славейче.

Наистина имаше всичко, което да го направи щастлив: селяните се погрижиха за това. Те бяха обичали неговата хубава нежна майка, която порасна между тях, и когато тя умря, обичта им се прехвърли и !   на децата й — особено Дани чиито очи бяха като незабравки, а гласът му като на птичка. Той беше очарователен както едно петгодишно дете може да бъде.

И Дани, който винаги е смятал че го обичат, не беше разглезен от това. Той беше само доволен и възбуден от толкова много чудесни подаръци и посещения и в началото почти не чувстваше липсата на свобода. Например имаше деца, които ходеха из планината да търсят алпийски цветя за него, така че масата до леглото му стана като алпийска градина. И понеже Дани обичаше да ги вижда, баба му се примиряваше  радостно с шума и калните обувки, стана така, че  верандата, след училищните часове заприлича на нещо  като публично игрище, където Дани даваше прием.  Освен това учителят изпращаше прекрасни книги с  картинки, и гостилничарят кафяви яйца на петънца;  хлебарят правеше златни момчета с очи от стафиди и  копчета от захаросани портокалови кори. Той имаше  обичай да ги пуска в кошницата за хляба на Анет като й кимваше и ето защо винаги караха Дани да вади сам нещата от пазарската кошница.

Никога не знаеше  какво може да има, но каквото и да бе, той беше     сигурен, че е за него. Но от всички най-добър беше пощаджията. Семейство Бюрние рядко получаваха писма и идването на  пощаджията винаги беше голямо събитие. Така той намисли да пише на Дани всяка седмица по една пощенска картичка с картинка и с мъка изкачваше хълма, за да я предаде сам. Тъй като избираше различни дни през седмицата, всяка сутрин беше изпълнена с очакване.

Никога не бързаше и винаги гледаше картичката да е на дъното на чантата му. Той се радваше на възбудените викове на Дани докато ровеше между писмата и четеше имената на всички писма, търсейки картичката за Дани. И ако пощата в този ден беше малко объркана и смачкана, никой не обръщаше внимание, нито задаваше въпроси.

следваща глава ГЛАВА ДЕСЕТА