ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Люсиен не отиде в планината с кравите си, тъй като семейство Морел притежаваха само четири крави, които пращаха с друго стадо през лятото, така че докато дойде време за прибиране на сеното по ливадите около дома му, той имаше много време след училище и търсеше компанията на стария човек от планината почти всеки ден.

Конят беше почти привършен. Той беше едно хубаво изделие за възрастта на момче като Люсиен. Това беше по-голяма фигура от тази, която се бе опитал да направи преди, с хвърчаща грива и малки копита, които изглежда едвам докосваха земята. Като го гледаше, човек имаше чувството за бързина и нежна грациозност; Люсиен беше прекарал часове над него и бе изучавал всеки кон в околността, за да може да усъвършенства всеки мускул.

Той имаше още време, тъй като конкурсът щеше да се състои чак в края на празника на сенокоса; но вече децата в училище почваха да правят догадки за резултатите.

Повечето от момчетата подкрепяха Михаил, синът на млекаря, който беше издялал две мечета катерещи се по една върлина. Той беше се трудил много, и това беше едно хубаво изделие, но мечетата можеха лесно да се вземат за кучета или други животни, мислеше си Люсиен, като ги наблюдаваше мълчаливо, докато другите деца бяха громки в своето възхищение.

Никой не можеше да сбърка неговия кон, мислеше си Люсиен; това беше кон и нищо друго, а кон; но никой   не   подозираше,   че   той   може   да   спечели наградата, защото никои освен учителя, не знаеше че взима участие в конкурса. Той беше много срамежлив, за да им каже; много плах поради техните презрителни лица и тяхното безразличие. Но сега, гледайки мечките на Михаил, той знаеше, че ще спечели. Нямаше друг състезател за това и той се видя как отива напред за наградата си и всяко око е обърнато към него с интерес и удивление; и тогава всички ще се заинтересуват да видят неговия кон — и може би тогава те ще го обикнат повече. Лицето му поруменяваше малко при тази мисъл.

Имаше повече разискване за състезанието на момичетата. Марсела от магазина изплете прекрасна дантела. Тя плетеше така хубаво още от пет годишна възраст. Майката на Жана беше шивачка и тя беше отгледана с този занаят, но Анет беше сръчна малка плетачка. Баба й я беше научила когато не ходеше на училище. Тя сядаше на малкото си столче, наблюдавайки с едно око Дани докато щракаше с иглите си, а баба й, седнала в креслото си, бе готова да й даде съвет, когато е нужно.

Така Анет щеше да се състезава с една тъмносиня фланела която плетеше за Дани за неделни и празнични дни, с алпийски цветя изплетени в ярки цветове около врата и кръста. Тя още не я беше довършила, но се очакваше да стане хубава и всеки я харесваше когато сядаше да плете на игрището.

„Мисля, че сигурно ще спечелиш наградата, Анет,“ казваха някои от приятелките й. „По-трудно е да изработиш такъв един модел отколкото да плетеш дантела като Марсела. Всеки казва това!“

Анет също се надяваше. Тя толкова много искаше да спечели тази награда. Това ще компенсира малко срамно слабите бележки по аритметика. И колко доволни, горди ще бъдат баба, татко и Дани!

Обаче, за разлика от Люсиен, тя имаше много малко време, защото след училище часовете й бяха винаги заети. А сега, откакто ваканцията за сенокоса почна, всички деца работеха на полето от зори до здрач, заедно със своите родители.

Доста много приятелски спогодби трябваше да се направят по време на сенокоса. Един съсед, който имаше помощта на големите си синове, отиде в планинските пасища да се грижи за кравите на Бюрние, докато господин Бюрние слезе да окоси сеното по своите склонове. След като привършваше, той винаги отиваше да окоси сеното в малката ливада на Морелови, защото Госпожа Морел беше вдовица, а Люсиен не беше достатъчно голям за да си служи с коса.

Тъй като по тези стръмни планински склонове няма трактори или косачки, а само голями помитащи коси, които косят тревата в дъговидни откоси нагоре и надолу по ливадата, всеки откос е една купчина от цветя — морав здравец, парички, киселец и тъмна самакитка. Зад мъжа с косата идват жените и децата с дървени гребла, които събират откосите на малки купи; малките деца имат малки гребла, защото всеки който е устойчив на краката си, не е много малък за да помага в събирането на сено.

Татко и Анет трябваше да работят усилено, защото те имаха широко пространно, наклонено пасбище, а не можеха да наемат работници. Те ставаха със слънцето, рано в ясното прохладно утро, когато росата беше тежко увиснала по цветята и петлите кукуригаха в долината. По-късно през деня баба и Дани се присъединяваха към тях — баба работеше бавно и мъчително, а Дани нищо не правеше, понеже не може човек да държи с една ръка гребло а с другата патерици едновременно. Вместо това той подскачаше между откосите, или се зариваше под купите сено, а когато се изморяваше лягаше по гръб на слънце и заспиваше при песента на косата.

Господин Бюрние първо окосяваше собствената си ливада и тогава отиваше да окоси мястото на Морел, като оставяше семейството си да събира сеното. Госпожа Морел беше малко неспокойна тази година, да не би за отмъщение той да не иска да дойде, но нямаше защо да се безпокои. Тя се събуди една сутрин и от прозореца си го видя усилено зает да работи. Кафявото му тяло голо до кръста се поклащаше ритмически с косата.

„Ела, бързо, Люсиен,“ повика тя, „господин Бюрние вече коси ливадата — тичай и започни с купите сено.“

Люсиен пристигна срамежливо в ливадата и поздрави с добро утро господин Бюрние с очи наведени към земята. Беше му тягостно да работи с човека на когото беше напакостил и стоеше колкото се може по-далече от него; и господин Бюрние нямаше желание да разговаря с него. Едно нещо беше да косиш ливадата на съседа си, а съвсем друго да разговаряш с момчето, което беше осакатило твоя малък син.

Анет пристигна да донесе обеда за баща си увит в носна кърпа. Тя също не обърна внимание на Люсиен.

Когато Люсиен я видя че идва, той се скри в къщи.

Три дена бяха нужни на господин Бюрние, за да окоси ливадата на Морелови. Третия ден беше последния от ваканцията на сенокоса. Люсиен, майка му и сестра му работиха усилено да приберат сеното от ливадата преди Люсиен да почне училище. Те всички бяха в ливадата, когато Анет се появи както винаги с бохчичката и я подаде на баща си. Тя бързаше, защото на другия ден децата трябваше да предадат работите си за състезанието, а Анет трябваше да довърши плетивото си.

„Чудя се дали ще взема наградата,“ каза Анет на себе си. „Много искам, но даже ако не я взема, Дани ще изглежда сладък във фланелата.“

Ливадата се намираше отзад и по пътя за дома Анет мина пред входната врата на къщата. Беше много горещ ден, Анет беше жадна. Вратата откъм верандата към кухнята беше приканващо отворена.

„Ще вляза вътре и ще пия от чешмата“ помисли Анет, като се качваше по стълбите на верандата — и наистина нямаше нищо лошо в това. Преди злополуката Анет влизаше и излизаше от кухнята на Морелови като че ли е нейна собствена.

Тя се качи по стъпалата на верандата и като стигна най-горе изведнъж се сепна и застана съвсем неподвижна гледайки втренчено.

Имаше една малка маса опряна до външната страна на верандата с няколко инструмента за дялане и трески върху нея. Посред треските лежеше фигура на малко конче в пълен галоп, с развяна грива и деликатни копитца.

Анет стоя цели пет минути гледайки малкото животно замислена. Разбира се това беше за състезанието и лукавото момче не беше казало на никого, че ще участва или че изобщо знае да дяла.

Кончето беше почти съвършено; даже завистливите очи на Анет признаваха това. Ако го даде, той ще спечели наградата лесно; и никой няма да се докосне до него.

И когато спечели наградата, всеки ще почне да се възхищава на работата му и може би ще почнат да го обичат. Може би постепенно ще забравят, че той е осакатил Дани.

И ако Люсиен спечели наградата той ще бъде щастлив. Той ще отиде да я вземе с вирната глава, а да види, че Люсиен изглежда щастлив, беше повече отколкото Анет можеше да понесе. Защо да е щастлив? Той заслужаваше никога вече да не е щастлив. Тя можеше да съдейства да попречи на щастието му — беше дошла тук в най-удачния момент.

Масата беше наравно с перилата на верандата и един порив на вятъра развя част от дървените стружки. Един по-силен порив на вятъра лесно можеше да издуха малкият модел; никой нямаше да подозира нещо друго когато намерят малкото конче смазано и стъпкано долу в калта.

Анет протегна ръка и го бутна долу. То тупна върху камъните. Анет се завтече по стълбите и го стъпка — всеки можеше случайно да стъпче нещо, което е хвръкнало долу от перилата на верандата.

И така кончето на Люсиен лежеше на парчета между камъните, а Анет си отиде полека у дома.

Но някак си светлината беше изчезнала от деня и светът не изглеждаше така красив както преди. Анет се чудеше защо, тъй като никакъв облак не засенчваше слънцето.

Скоро тя приближи до тяхната къща. Когато зави по пътеката Дани я видя и извика силно. Нещо много, много интересно беше станало и ако той беше едно обикновено момченце, щеше да изтича да я срещне — но понеже беше Дани, той дойде куцайки нагоре по склона колкото се може по-бързо, като правеше големи скокове с патериците си.

„Нет, Нет,“ извика Дани, и очите му светеха, „мисля, че е имало някакви феи в купа дърва; направих една малка къща зад дървата и намерих едно мъничко слонче, с дълъг хобот. След това погледнах пак и намерих една камила с гърбица, едно зайче с дълги уши и крави, и кози, и тигри, и един жираф с такава дълга шия. О, Нет, ела да ги видиш; те са толкова красиви и никой освен феите са ги сложили тука зад купа с дървата, нали?“

„Не знам,“ отговори Анет и гласът й звучеше сърдито. Дани я погледна учуден. Тя никак не бе доволна от новината, а това беше почти най-чудесното нещо, което му се случваше след като намери Клаус в пантофката си на Коледа сутринта.

Както и да е, като ги види тя сигурно ще бъде доволна — тя не знаеше още колко са красиви. Той скачаше храбро покрай нея, по-скоро запъхтян защото нет вървеше по-бързо от друг път когато той беше с нея.

Той я дърпаше към купа с дървата и се мушна зад него. После се появи с цялото шествие от издялани животни, наредени на един плосък пън. Той я погледна неспокойно, но за негово голямо разочарование нямаше белег на изненада или удоволствие по лицето й.

„Смятам, че някое друго дете ги е изпуснало Дани,“ каза тя сърдито. „Както и да е. Няма какво толкова да се вълнуваш; никак не са чудесни, а и ти си вече голям да вярваш във феи.“

Тя се обърна и се изкачи по стълбите мразейки себе си. Тя беше безсърдечна към Дани, и развали цялото му щастие. Как можеше да му говори така? Какво беше станало с нея?

Но в дън душата си тя знаеше съвсем добре какво й се беше случило. Тя беше постъпила подло, лукаво и сърцето й беше потиснато и мрачно при мисълта за това. Всичката светлина и радост като че ли бяха изчезнали от живота й.

И сега тя не можеше никога да се освободи от това или да го поправи. Тя се завтече по стълбите към своята спалня и като се хвърли на леглото, избухна в плач.

следваща глава ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА