ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Няколко часа по-късно Анет, загърната в пелерина с вълнена качулка, седеше на големия люлеещ стол, усмивайки се на Люсиен, който беше седнал в леглото с подпряна глава върху коленете. Той беше още доста блед и уморен, но иначе добре и весел.

„Разкажи ми всичко,“ молеше се Анет, големите й очи бяха пълни с възхищение и учудване. „Всеки казва, че си бил страшно смел. Разкажи ми отначало Люсиен; как беше на върха?“

Люсиен намръщи челото си. Хубаво е да те нарекат смел и той би искал да разкаже всичко добре, но някак си то изглеждаше така далечно и трудно да се опише — почти като че ли е било сън. Той не разбра, че тялото му е било много измръзнало и изморено, за да може умът му да забележи нещо.

„Ех,“ почна той, „първо се качих при стария човек и му поисках пари и след това си взех ските по пътя надолу и карах до долината. След това се изкачих през гората оттатък реката, и тогава когато стигнах на върха беше много ветровито, и след това слязох на другата страна.“

„Разбира се,“ прекъсна го Анет нетърпеливо, „иначе нямаше никога да се върнеш — но кажи ми това както трябва, Люсиен. Как се чувстваше? Имаше ли някакви приключения? Не те ли беше страх и не беше ли почти умрял? Как беше горе на върха?“

Люсиен мълча известно време. Цял след обяд той се чудеше дали ще има възможност да разкаже на Анет, но сега като имаше тази възможност, не знаеше как да започне.

„Да,“ каза той най-после, по-скоро бавно, като усукваше чаршафа с пръсти, „бях страшно уплашен малко преди да стигна върха. Без малко да се върна — Анет, спомняш ли си когато ми казваше как си ме мразила и как си помолила Исус да влезе в сърцето ти и как Той те е направил да ме обичаш?“

„Да,“ отговори тя нетърпеливо, „разбира се, спомням си. Защо, Люсиен?“

„Защото“ продължи срамежливо Люсиен, „нещо подобно ми се случи и на мен, когато се почувствах толкова уплашен. Спомних си стиха, който баба ти ни учеше за съвършената любов, която изпъжда страха, и аз помолих Исус да изпъди моя, и почти веднага спрях да се чувствам така уплашен.“

„Наистина ли?“ каза Анет с дълбок интерес. „Тогава предполагам, че Исус е дошъл в сърцето ти както в моето, и тогава страхът ти е изчезнал, така както моята омраза трябваше да изчезне. Предполагам, че това е същото нещо, Люсиен, дали си уплашен или не обичаш хората, дали измамваш или не казваш истината — каквото и да е, когато Исус дойде, предполагам, че няма място за друго.“

„Да,“ съгласи се Люсиен замислен, „предполагам, че можем да сложим всяка друга дума накрая на този стих — страх или егоизъм, лъжа или мързел или да си сърдит — и да кажеш съвършената любов изпъжда всяко едно от тях — и когато Исус идва съвършената любов идва също, нали?“

„Да,“ каза Анет, „предполагам, че е така.“ И те седяха с глави, подпрени на ръце и си говореха в белия здрач на снега; и никой не помисли да запали лампата, защото по-хубаво беше да говорят на тъмно.

Когато Анет се връщаше към дома по осветения от звездите сняг, обгърната от величествените обятия на планината, тя осъзна напълно, че това беше последната й вечер у дома. Предстоеше й дълга раздяла. При тази мисъл тя почувства внезапна болка в гърлото и очите й се навлажниха; тя се затича и пристигна запъхтяна в топлата предна стая.

Татко й беше още в обора, баба седеше и пришиваше копче на чистата раирана престилка на Анет. Техните дрехи сгънати хубаво и закърпени, бяха завързани в два пакета приготвени на масата за сутринта. Дани спеше дълбоко на леглото в ъгъла с котенцата върху него.

„Бабо!“ извика Анет, и се завтече право в обятията на старата жена и почна да плаче.

Бабата я остави да си поплаче; тогава доближи столчето и Анет седна и се облегна на коленете й, докато баба й говореше. Тя говори за дома, където Анет отиваше, за работата, която щеше да върши и за радостта да види Дани пак добре — тя говори така весело и смело, че Анет се почувства също смела и весела и никога не разбра, че в сърцето си баба си казваше, „Какво ще правя утре вечер и всичките вечери след това, когато столчето до краката ми е празно и го няма малкото заспало момченце на леглото в ъгъла?“

И тогава, понеже ставаше късно и на сутринта трябваше да станат рано, Анет взе голямата Библия от рафта както правеше всяка вечер преди да си легнат.

„Ще четем тринадесетата глава от 1 Коринтяните тази вечер,“ каза баба, когато Анет постави голямата книга на коленете й. Това е главата, която бих искала да помниш през цялото време докато отсъстваш.

И така, Анет я прочете цялата. Когато свърши, баба каза: „Стихът, който особено искам да вземеш със себе си и да запомниш е стих 4. Прочети го отново, Анет.“

Анет го прочете отново, бавно и внимателно.

„Любовта дълготърпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее.“

„Сега,“ каза баба, като скръсти ръцете си върху Библията и като погледна Анет през очилата си, „ти ми казваш, че си помолила Спасителят да влезе в сърцето ти, и Той е дошъл и е донесъл Своята любов със Себе Си — тази любов за която четохме.

Ти ще се грижиш за малки деца, а самата ти си още дете. Те няма винаги да са добри с тебе. Често пъти ще се сърдиш, ще бъдеш нетърпелива и в лошо настроение. Но любовта на Исуса дълготърпи и е милостива; помоли Го да срещне тези сърдити мисли и лошото настроение с Неговата любов и ще видиш, че те няма да останат за дълго.

После, ти отиваш в една голяма къща, където ще видиш много хубави неща, които никога няма да имаш; понякога можеш да се чувстваш недоволна и завистлива. Но помни, че любовта на Исуса в сърцето никога не завижда, и ако сърцето ти е пълно с Неговата любов няма да има място за недоволство.

Ти ще бъдеш в тази къща с деца една малка слугиня. Вероятно не винаги ще ти обръщат внимание. Често пъти ще искаш да те хвалят за работата ти, и да говорят за нея. Но запомни, любовта на Исуса никога не се гордее и не иска да бъде забелязана; и Неговата любов може да те направи да си вършиш работата тихо и прилежно без разлика дали някой те забелязва или не. Запомни, Той е Твоят Учител и ти работиш за да е доволен от теб.

Пази сърцето си пълно с любовта на Исуса; чети за нея и мисли за нея — и когато идват лоши мисли на вратата, не се опитвай ти да ги изпъдиш. Помоли Спасителят — Той да отвори вратата и да им каже, че няма място за тях в едно сърце изпълнено с Неговата любов, и те ще си отидат!“

„Както тъмнината когато оставиш светлината да влезе,“ се съгласи Анет, замислено играейки с плитките си. След това тя целуна баба си и се завтече до обора да прекара с баща си последния половин час преди да си легне.

Рано на другата сутрин, в часа когато долината е сива, а върховете сребристи, цялото семейство замина за гарата с каруцата карана от мулето и пристигна половин час по-рано, защото се страхуваха да не изпуснат влака. И така те стоеха на перона между бидоните с мляко, наблюдавайки светлината да пълзи надолу към гарата и очаквайки господин Живе, който се присъедини към тях двадесет минути по-късно. Анет носеше техния багаж увит в голяма кафява хартия и държеше здраво ръката на баща си.

Дани с пелерината и качулката си изглеждаше необяснимо срамежлив, и постоянно се криеше зад бидоните с мляко. Той изглеждаше неспокоен и не желаеше да го прегръщат когато дойде време да си кажат сбогом. Влакът беше вече далеч надолу в долината преди Анет да разбере защо. Тогава тя забеляза особени движения под пелерината, като че ли Дани имаше остри хълцания.

„Какво е това под пелерината, Дани?“ попита тя, гледайки учудено повдигащата се дреха.

Дани се изчерви.

„Само едно е, Нет“, отговори той неспокойно.

„Едно какво?“ попита Анет, хвърляйки неспокоен поглед към господин Живе.

Но докторът, задълбочен в една книга, не обърна внимание.

„Само него“, обясни Дани и откопча едно копче. Муцунката и мустачетата на едно бяло коте се подадоха за миг в отвора и после се отдръпна в скривалището.

„Дани“, извика Анет, съвсем възмутена, „ти си много, много лошо момче. Ти знаеш – баба каза, че не можеш да вземеш котета в болницата. Какво ще го правим, не знам.“

Дани погледна замислено към прозореца и не каза нищо. Той не можеше да намери никакво извинение за своята зла постъпка, но под пелерината тайно погали бялото коте – и то сви топлото си тяло до Дани, мъркайки като малък локомотив.

Нито един от двамата не съжаляваше ни най-малко за престъплението си.

следваща глава ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА