ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Щом влезе в стаята си, Люсиен започна да действа с голяма бързина. Нямаше минута за губене.

Той откачи пелерината си от долапа и си сложи вълнения калпак, който покриваше ушите му. След това нави около краката си кожените навуща и обу най-издръжливите си ботуши. Тогава написа бележка на майка си, че ще се върне утре сутринта.

Той слезе на пръсти по стълбите в кухнята, напълни джобовете си с хляб и сирене, и взе кутия кибрит. След това тихо повдигна резето на задната врата и полека мина насреща в обора. Ветроупорния фенер висеше на стената. Люсиен го запали и се успокои при светлината му. Чудеше се дали да си вземе ските, но реши, че е много тъмно. Отвори задната врата на обора и се отправи към снежните и ветровити ливади. Виелицата за малко щеше да го събори. Той излезе благополучно. Неговото голямо приключение започваше сега.

Ако вятърът е такъв в полето, той се чудеше какъв ли ще бъде в Прохода. Сигурно ще го затрупа в преспите! Ще види когато стигне там. Сега трябва да мисли сериозно как да отиде при стария човек.

Той се успокои, когато стигна гората. Там, въпреки, че дърветата се клатеха и клоните се олюляваха със скърцане, а вятърът свиреше в тях, той беше защитен. Снегът по пътеката не беше толкова дълбок както в ливадите. Можеше да се движи по-бързо без да се препъва.

Горе и все нагоре през олюляващите се дървета, докато можа да види успокояващата оранжева светлина в прозореца на стария човек. Краят на първия етап от пътуването му се виждаше. Той се опълчи срещу вятъра когато излезе отново на открито, с мъка стигна до вратата и почука.

„Кой   е?“   попита  старият   човек   отвътре   много предпазливо. „Аз, Люсиен.“ Вратата се отвори веднага и старият човек го дръпна навътре.

„Люсиен, моето момче,“ извика той, взирайки се в него учудено, „какво те води тука, при тази буря и по това време на нощта? Какво се е случило?“

Люсиен след борбата с вятъра се отпусна на пейката за момент, за да си поеме дъх. Не му се искаше да моли стария човек за пари, но нищо не трябваше да пречи на неговата задача.

„Веднъж вие казахте,“ започна Люсиен, гледайки право в лице стареца, с очи светещи от безпокойство, „че имате много пари да дадете на някого, който наистина е в нужда. Аз намерих такъв, който наистина се нуждае. Ако ми дадете вашите пари, мисля, че кракът на малкия Бюрние ще бъде излекуван.“

„Как така?“ попита старецът, като гледаше много внимателно момчето.

„Има един доктор в хотела, където сестра ми работи,“ обясни Люсиен, „който може да лекува куци хора и да цери счупени кости. Сега ще отида да го помоля да дойде и види Дани; но сестра ми казва, че ще иска много пари.“

„Сега ли ще отиваш?“ повтори старият човек, „в това време? Ти си луд, момче! Никога не ще можеш да преминеш Прохода по това време.“

„Аз мисля, че мога!“ повтори Люсиен настойчиво. „Виелицата почна само преди няколко часа и пресният сняг няма да е още дълбок, ако побързам – но няма смисъл да вървя, ако нямам пари!“

Старият човек за минута не каза нищо. Той като че ли се бореше със себе си.

„Бих ти дал пари, ако бях сигурен кой е човекът“, каза той недоверчиво. „Но не искам да ги прахосвам, нито да ги изгубя. Как ще знам, че той е честен човек?
Как се казва, Люсиен?“

„Името му е М. Живе. Сестра ми каза, че е известен човек.“

„Г-н Живе!“

Старият човек повтори думите тихо с особен глас, като че се стремеше да ги изговори правилно. На Люсиен му се стори, че побледня. Без да каже нищо повече, той се обърна, взе един ключ от една от кутиите с резба и отвори едно малко шкафче в стената зад леглото си. От него извади стар чорап пълен с банкноти.

„Вземи всичко“, каза той, „и ги дай всичките на господин Живе. Кажи му, че всичко е за него, ако може да излекува детето. Кажи му… кажи му, Люсиен, че това е изплащането на един дълг.“

Гласът му се разтрепера малко и Люсиен го погледна учудено, но той беше много радостен, за да има време да се чуди. Никога не беше виждал толкова много пари през живота си. Сложи целият вързоп вътре в ризата си, закопча палтото си и пелерината отгоре и се обърна към вратата.

„Много, много Ви благодаря“ каза той бързо при вратата. „Ще дойда да Ви кажа какво става.“

Старецът отиде до вратата да го види как тръгва и държа фенера си високо, за да освети пътеката. Люсиен беше направил няколко стъпки, когато старецът го повика високо.

„Люсиен!

„Люсиен се завтече обратно.

„Да, господине…“

„Няма да забравиш поръчението ми, нали?“

„Не“, отговори Люсиен внимателно. „Трябва да кажа, че е заплащането на един дълг. Няма да забравя. Довиждане, господине.“

Той отново тръгна в нощта, но старецът го повика пак.

„Люсиен!“

Момчето изтича обратно, нетърпеливо, че закъснява.

„Да, господине?“

„Нищо няма да му кажеш за мен, нали? Не му казвай името ми, нали Люсиен?“

„Аз не Ви знам името“ му припомни Люсиен.

„И не му казвай къде живея, Люсиен!“

„Не, господине“, отговори Люсиен, много нетърпеливо, за да се чуди. „Само ще кажа, че е заплащането на един дълг. Довиждане, господине.“

Той избърза колкото се може повече в дълбокия, мек сняг, от страх, че старецът може пак да го повика. На края на гората той се обърна и помаха фенера си.

През вихрушката на снега още можеше да види тъмната фигура на стареца пред светлината на отворената врата.

Той трябва много да бърза — още валеше сняг — скоро не ще може да се прекоси Прохода, ако не е вече късно.

Помисли, че вероятно не ще може да премине пеша. Ще влезе в обора по пътя надолу и ще си вземе ските.

Той се препъна по пътя в последната ливада, потъвайки на всяка стъпка. За щастие оборът още беше отворен и Люсиен влезе вътре много предпазливо. Точно сваляше ските когато другата врата се отвори и майка му и Мария влязоха с фенер, който размахваха. Люсиен подпре ските на стената и легна по лице на мръсния под зад най-голямата крава.

„Не е тук,“ каза майка му като размаха фенера около обора, с тънък неспокоен глас. „Ти си права Мария, май му е хрумнало да търси този доктор. Той е тръгнал по планинския път сега и глупакът не си е взел ските. Чудя се дали можем да убедим господин Бюрние да върви след него и го върне обратно — може би не е далеч.“

„Мисля, че ще бъде добре“ се съгласи Мария. Нейният глас също беше неспокоен. „Господин Бюрние лесно ще го стигне на ски и ще го спре преди да е в опасност. Нека да отидем и го помолим.“

Те излязоха набързо и Люсиен, опрян до хълбоците на кравата, скочи на краката си. Нямаше време за губене.

Ще им трябват две, три минути да си сложат мушамите и обувките. В това време ще им трябва четвърт час да стигнат до къщата на Бюрние. Още десет минути докато се изкажат и докато господин Бюрние си вземе фенера, ботушите и ските.  Имаше около половин час, за да тръгне, това е добре, но той беше малко дете, а господин Бюрние тежък, опитен човек, който можеше да кара ски много по-бързо от Люсиен.

Много, много внимателно, той пропълзя от обора, запали отново фенера, който беше изгасил, когато чу резето да се отваря и завърза ските си. Движейки се внимателно срещу вихрушката, той тръгна, като държеше фенера отпред пред себе си. Държеше главата си приведена, защото вихрушката го заслепяваше.

Надолу по ливадите, докато стигна пак приятелското убежище на горската пътека, където можеше да гледа пред себе си. Когато излезе от гората и навлезе в долните ниви покрай селото, вятърът не беше така силен и Люсиен можеше да гледа право пред себе си и да върви по-бързо.

Той мина през безлюдното село, оглеждайки се неспокойно да не би някой да го види и да поиска да узнае по каква работа е тръгнал; но в такава нощ всички си бяха у дома. Слабият вятър в дола, в който се гушеше селото, тласкаше Люсиен напред. Той се радваше на затишието и светлината по прозорците и това му даваше кураж.

Той прекоси тихия пазарски площад със замръзналата чешма и плавно пое надолу покрай селската мандра, гарата и през моста, който прекосяваше реката и тогава се спря за няколко минути да си поеме дъх; защото беше стигнал до най-ниската част на долината и сега трябваше да започне да се изкачва от другата страна на Прохода, който пресичаше двете планини.

Той хвърли страхливо поглед назад, да не би господин Бюрние да е по дирите му, но никой не се виждаше. Изведнъж се почувства ужасно самотен и му се искаше пак да е в селото с тъмните къщи и огряни от топлина прозорци. За момент почти му се искаше господин Бюрние да го настигне; но отблъсна тази мисъл и почна да се изкачва.

Снегът по шосето не беше много лош. Люсиен нарами ските си и видя, че може да върви без голямо затруднение. Още се чуваше виенето на вятъра в горите над него, но като че ли виелицата спираше.

Отново той навлезе в гората и се изкачваше уморен и уплашен. Тези гори не бяха познатите му гори от тяхната страна на планината, но особени, тъмни гори. Люсиен не беше даже сигурен дали наистина върви по пътя, и ако не, можеше да стигне до брега на някоя пропаст. Някъде, над бученето на вятъра, той можеше да чуе сърдитото бързо течение на един поток. Ските му тежеха все повече и повече.

Той се изкачваше през гората вече три часа, умът му бе изпълнен със страх и ужаси. Всеки разказ, който беше чул за опасностите в планината нахлуваше в ума му — лавини, опасни преспи, счупване на клони. Той се сети за Сент Бернардските кучета, тренирани да спасяват закъсали пътници. Ех, тук наоколо нямаше кучета. Предполагаше, че някъде ще заседне.

Освен ако реши да се върне.

За момент той се спря, чудейки се защо не си е помислил за това по-рано. Колко лесно бе да върже ските и да потегли внимателно надолу криволичейки по горската пътека обратно към дома!

„Направих каквото можах“ ще им каже той, „но не можах да премина“ — и Бюрние ще помислят без съмнение за него, че това е голямо геройство даже само защото се е опитал.

Вятърът бучеше ужасно и големите дървета високо стенеха и клатеха клоните си. Сега беше почти на върха на откритите голи пространства на Прохода, където вятърът би могъл да го грабне и да го хвърли върху скалите като снежинка. Той осъзна, че зъбите му тракат и се разплака.

„Толкова ме е страх“ хълцаше той. „Не мога да вървя по нататък. Знам, че ще бъда убит при Прохода. О, да можеше господин Бюрние да дойде сега.“

И като се спря да завърже ските си, той изведнъж си спомни този топъл, уютен момент, когато той, Анет и баба седяха около печката заедно и баба беше говорила за страха.

„Съвършената любов изпъжда страха… ако наистина вярваме, че Исус ни обича напълно, няма от какво да се страхуваме… ако Той ни обича толкова много, Той няма никога да остави нещо да ни навреди.“

Люсиен се спря с ръцете върху ските, прикован от мислите си. Значи той не беше сам. Баба беше казала, че Исус го обича много, и ако Той го обича толкова много, Той няма да остави едно дете само в мрак и опасност. Все едно, Някой по-силен от нощта, вятъра, ужаса и мрака да дойде изведнъж при него, да го хване за ръка и да му покаже хълма. Той нарами ските и тръгна.

„Съвършената любов изпъжда страха“ шепнеше той на себе си и го повтаряше. Това беше наистина така.

Той вече не се чувстваше така уплашен, защото чувстваше, че не е сам.

Той стигна върха на гората и излезе на открито. Сега не мислеше за нищо друго, освен как да върви напред.

Вятърът го посрещна с леден удар и той се търкулна в пресния мек сняг до колене. Изправи се на крака със затруднение, крепейки се под дърветата и си сложи ските. Тогава, почти приведен на две, поради студения вятър, който причиняваше непоносими болки по лицето му, той се опита да напредва крачка по крачка.

За щастие снегът беше спрял и небето не беше толкова мастилено тъмно. От време на време бледата луна проникваше през разкъсаната маса от бягащи облаци, и в такива моменти, той за миг повдигаше главата си, и можеше да види скалите издигнати отстрани и знаеше, че ако върви право пред себе си, той трябва да превали върха по някое време.

Струваше му се, че е вървял много време, когато изведнъж силен вятър го удари и повали назад. Остана да лежи така, дишайки тежко в снега.

„Няма да мога никога да стана,“ си каза Люсиен, почти толкова изтощен, че му беше безразлично дали ще стане отново или не. И тогава пак си спомни за съвършената любов и понеже беше дете и чувстваше Спасителят така близо до себе си, вместо да се моли, той само подаде ръцете си да го повдигнат.

След един или два мига като че ли доби малко сила и се опита да се изправи на краката си отново. Тогава видя, че земята пред него леко се наклоняваше надолу. Той беше прекосил Прохода.

Сега беше благодарен за вятъра, защото краката му бяха много уморени и вцепенени, за да направлява ските си, и без тази хала, която помиташе Прохода срещу него, той щеше да се движи бързо и щеше да е в опасност. Люсиен тръгна бавно, клекнал за известно време, докато краката му почти не го държаха вече. Тогава седна и се остави ските да го носят като шейна. Толкова му беше студено, че вече не чувстваше студа, седеше и се пързаляше без усилие надолу по хълма, и се чудеше дали няма да заспи. Като че ли някаква сънлива   скованост го обземаше, докато изведнъж почувства едно рязко движение и разбра, че вятърът вече не го удряше, а ските му бяха затънали в една преспа.

Той се отърси и погледна наоколо. Беше пак стигнал до гората и затова вятърът беше спрял. Не можеше да си спомни нищо от последните няколко минути, а кой знае, може би от последните няколко часа — но явно Господ в Своята съвършена любов беше го напътствувал, защото гладкият горски път се простираше пред него. Лъкатушейки между дърветата, той не беше изгубил пътя си.

Той се надигна. Беше много тъмно, а фенерът му осветяваше само няколко крачки пред него. Трябваше да направлява себе си внимателно, защото пътеката криволичеше и би могъл да падне или да се блъсне в дърветата. Но беше защитен от вятъра, който го правеше безчувствен; а това в момента най-много го интересуваше. Почваше да усеща, че крайниците му са отново негови и бяха много болезнени.

Надолу — надолу — надолу — сега гората беше почти тиха, защото не спускаше към една стръмна долина. Понякога беше изправен, понякога седнал. Към зазоряване облаците се разнесоха, луната изгря и светлината й проникваше през клоните. Най-после когато излезе на открито, поляните бяха спокойни и сребристи, и тъмният град беше под него. След половин час той ще бъде там, чукайки на вратата на големия хотел и тогава …

„Ако Исус ме обича съвършено“ мислеше си Люсиен, „Той няма да ме остави да измина напразно целия този път,“ — и много уморен, за да мисли повече, той забърза през ливадите.

следваща глава ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА