ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Когато пристигнаха в града, Дани постъпи направо в болницата. Той беше заведен в една голяма стая пълна със сакати деца като него и една доста уморена на глед дежурна сестра. Той хвърли поглед към тях и реши, че трябва да ги развесели, затова предложи да направи скокове като кенгуру с мечешките си патерици в самата стая. Имаше голям успех и след един час Дани беше приятел с всички. На бялото коте дадоха кошница в кухнята и можеше да го вижда в часовете за свиждане.

Пристигането на Анет не беше толкова щастливо. Тя беше приета любезно от госпожа Живе, която беше млада, хубава и весела и беше отведена в нейната стая на най-горния етаж. Когато остана сама тя се завтече към прозореца и видя къщи, кишав сняг по улиците и ниско сиво небе. Тя погледа малко, после се хвърли на леглото и за втори път плака горчиво за белите простори, за чистите върхове и ясното небе у дома.

Тук госпожа Живе я намери половин час по-късно когато дойде да види какво става с нея. Тя не каза нищо, но излезе и се върна с бебето Клер в ръцете си, и го постави на кревата до Анет. От това по-хубаво не можеше да направи. Пет минути по-късно Анет седеше, смеейки се с бебето Клер, което се кискаше и се въртеше в скута й, и след малко и Анет се смееше от сърце.

Тя беше щастлива и заета в къщата на господин Живе. Сутрин помагаше на госпожа Живе и се грижеше за децата, а следобед седеше при Дани. Вечерно време готвеше уроците си. Децата не бяха винаги добри към нея, и често трябваше да повика госпожа Живе, за да въдвори ред; но въпреки, че понякога се чувстваше сърдита и нетърпелива към тях, тя се опитваше да си припомни стиха на баба. „Любовта дълготърпи и е милостива.“ Тя си повтаряше това отчаяно, когато Марк отказваше да закопчее обувките си, и когато Ивет разля мастило на пода; и когато Жан Пол избяга и падна в калта; и постепенно любовта на Исуса в нея почна да я прави търпелива, добра и себеотречена.

Дани стоя в болницата една седмица преди операцията. Той отиде в операционната в добро настроение; беше доста възбуден и заспа без страх. Но когато се събуди няколко часа по-късно, беше много разтревожен да види, че леглото му е вдигнато и имаше големи железни тежести на края на крака му, който го болеше ужасно. Той се почувства зле. Беше му горещо и викаше за Анет. Когато сестрата дойде, той я плесна по бузата, разочарован, че не е Анет — което беше неразумно от негова страна.

Цяла седмица Дани лежа по гръб с тежестта увиснала на крака му, чувствайки се трескав и нещастен. Анет идваше всеки ден да му чете приказки и му разправяше за корабите с бели платна, които плуваха по езерото отвъд големите стъклени врати, като се опитваше да му отвлече вниманието, за да забрави болките в крака си. Но това беше една трудно поносима седмица. Тъмни облаци бяха надвиснали ниско над сивите води на езерото. Дани се мяташе и се измъчваше и се опитваше да бъде твърд, но не можеше.

През тези дълги дни имаше само едно нещо, което утешаваше Дани. На стената срещу него имаше една картина с нещо написано под нея, което Дани не можеше да прочете. И когато беше уморен от болките, и уморен от приказки и от сивото езеро и другите деца, той гледаше картината, понеже от нея никога не се уморяваше.

Това беше една картина на Господ Исус седнал в една поляна с цветя, заобиколен от деца от всички части на земята, които гледаха в лицето Му. На тревата до краката Му седеше едно черно момче, а на коленете Му имаше едно индийско дете. Той беше прегърнал едно момиченце със синя рокля. Децата на Китай и Южните морета се притискаха до Него.

Беше около седмица след операцията, когато Дани и Анет всъщност за пръв път говориха за картината. Беше се стъмнило рано. Лампите бяха запалени и повече от децата спяха, но Анет още седеше при Дани. Тя оставаше при него до късно през последните няколко вечери, защото без нея беше много неспокоен. Дани лежеше, с ръце над главата, отпуснати върху възглавницата. Русата му коса бе отметната назад от горещото чело, а сините му очи светеха. Той беше уморен, уморен, уморен и толкова много му се искаше да спи, но болката в крака го задържаше буден. Затова той  обърна  главата  си  към  картината  с  надписа отдолу.

„Какво пише, Нет?“ попита изведнъж Дани.

„Пише, „Оставете дечицата да дойдат при Мен,“ отговори Анет, която също я гледаше.

„Знам този разказ,“ продължи умореният малък глас; „Баба ми го е разправяла. Това ли са децата от Библията? Нали са със смешни дрехи?“

„Да,“ каза Анет, „но те не са децата от Библията. Тези са други — от целия свят — индийци и африканци, а малкото момиченце вероятно е швейцарка.“

„Защо?“ попита Дани.

„Предполагам, защото всички деца могат да дойдат при Исус, не само тези в Библията.“

„Как?“ попита Дани.

„Не знам точно как да ти обясня. Просто казваш Дани, че искаш да дойдеш и отиваш. Предполагам, че Исус ще те вземе в ръцете Си, както децата в Библията, даже и да не Го виждаш.“

„О,“ каза Дани, „разбирам Анет, много ме боли крака. Как ми се иска да мога да заспя.“

Той започна да плаче неспокойно и да си мята ръцете. Анет оправи възглавниците му, даде му вода и той се отпусна с уморена въздишка.

„Попей ми“ заповяда той,и Анет запя много тихо, защото се срамуваше да не я чуе сестрата. „Нека Твоята бащинска ръка Ме благослови когато си лягам.“

И докато тя пееше така, Дани затвори очите си.

Но в следващите секунди, когато не бе още буден, нито съвсем заспал, Дани помисли, че вижда отново картината; но индийското момче го нямаше и вместо него гледайки право в лицето на Исуса седеше едно слабо момченце със загоряло лице, с разрошена руса коса; на тревата в краката му лежаха чифт патерици с мечешки глави, издялани върху тях.

„Това съм аз,“ каза Дани на себе си — и заспа дълбоко от радост.

Няколко неща се случиха докато Дани спеше. Първо, господин Живе влезе и махна една от тежестите на крака му; второ, нямаше вече температура; трето, един топъл, южен вятър нахлу над страната, разсейвайки облаците и очиствайки небето.

Дани спа, спа дълбоко и когато се събуди, му се стори, като че ли се намира в нов свят и лежи съвсем спокойно. Той се почувства бодър и добре, а и кракът вече не го болеше. Големите стъклени врати на отделението бяха широко разтворени и през тях Дани можеше да види, за първи път, блестяща синя вода, неясни сини планини от другата страна на езерото и синьо небе очистено от южните ветрове. Гонени от вятъра, по небето пробягваха малки бели разкъсани облачета; те припомниха на Дани за козичките, които скачаха по поляните, където снегът се бе стопил и минзухарите се бяха появили.

„Аз съм по-добре“ си каза Дани, дишайки дълбоко свежия приятен въздух. Лекият ветрец дъхащ през вратата миришеше на мокра земя и топъл дъжд. Той затвори очите си и изведнъж разбра с голям прилив от радост, че пролетта беше вече дошла. Докато лежеше вдишвайки и слушайки, една птица почна да пее — да пее със всичката си сила, като че ли е единственият вестител на голямото събуждане.

„Иде, иде, иде!“ викаше птицата. „Ти си по-добре, по-добре, по-добре!“

Вратата се отвори и Анет влезе в отделението, разгорещена и румена от вятъра.

Тя прескачаше обикновено след закуската за да го види как е.

„Колко   хубаво   време,   нали   Дани?“   извика  тя.

„Погледни езерото и планините оттатък езерото и малките кораби.“

Дани се обърна към нея тържествено.

„Анет, къде са моите мечешки патерици?“

„Тука, Дани, зад твоето шкафче. Защо?“

„Виж, това бедно момченце в ъгъла, може би то ще ги хареса — дай му ги.“ „Но защо, Дани? Ти ги обичаш толкова много.“ „Знам — но няма да ми трябват повече. Аз ще оздравея и ще тичам с обикновените си обувки.“ И той беше съвсем прав. Те вече не му трябваха. Той оздравя напълно.

следваща глава ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА