ГЛАВА ВТОРА

И ето как Даниел Бюрние на възраст три часа стана специална собственост на Анет Бюрние, седемгодишна.

Разбира се, любезната медицинска сестра от селото остана за известно време да го къпе и да го храни и когато тя си отиде, баща й плащаше на една жена от селото да идва и да се грижи за него. Но той принадлежеше на Анет и никой никога не говореше за него по друг начин, освен като бебето на Анет.

Защото, след като първият шок на нейната мъка беше преминал, Анет събра цялата обич на своето, натъжено, самотно малко сърце и я изля върху малкото си братче. Тя държеше шишето му докато сучеше и седеше тихо до люлката му да не би да се събуди и да я потърси. Тя изтичваше до него през нощта, ако се събуди или хленчи и го изнасяше на балкона по обяд, за да може слънцето да го погрее. И в тази атмосфера на любов и слънце бебето заякваше, докато нямаше друго бебе на неговата възраст в долината, което да се сравнява с него по сила и хубост. То спеше и се събуждаше, усмихваше се и ядеше, риташе и спеше отново. В действителност, то нито за момент не създаваше грижа на никого.

„То беше родено под щастлива звезда,“ възкликна жената от селото, като го наблюдаваше замислено.

„Той беше роден под една Рождествена звезда“ каза Анет сериозно; „Аз мисля, че той ще бъде винаги добър и щастлив.“

И само как растеше! По времето когато слънцето започна да разтопява снеговете и минзухарите започнаха да се подават по белите поляни, те трябваше да мислят за нови дрехи, и когато кравите излязоха в планината, той имаше вече първо зъбче, и тъй като Анет не знаеше нищо за първото зъбче и не очакваше безпокойство, бебето само забрави, че трябва да има нещо тревожно и вместо да се дразни и да плаче, то просто се смееше и сучеше пръстите си.

По времето когато буковите листа почервеняха като златни факли между тъмните борове и първите виелици започнаха да духат в планината, Дани обикаляше наоколо и люлката му вече не можеше да го задържи. Той искаше да изследва всичко от печката до балконските стъпала и Анет прекара няколко неспокойни седмици да го издърпва от опасност.

Точно по това време Анет слизайки във всекидневната след като беше завила Дани в люлката му, намери баща си седнал до печката, подпрял глава в ръцете си, изглеждащ стар, уморен и посивял. Той често изглеждаше стар и уморен откакто жена му умря, но тази вечер изглеждаше по-зле от обикновено и Анет, която се стараеше упорито да замести майка си, се покатери на коляното му и допря до неговата костелива кафява буза своята мека бузка.

„Какво има татко?“ попита тя. „Много ли си уморен тази вечер? Да ти стопля ли една чаша кафе?“

Той я погледна любопитно за една-две минути. Тя беше толкова малка и лека, като някоя златокоса фея, но колко чувствителна и женствена беше! Някак си през изминалата година той си беше изработил навик да й разказва своите мъчнотии и даже да слуша нейния сериозен съвет. Затова сега той притегли главата й към рамото си и й разказа всичко. „Трябва да продадем някои от кравите, дъщеричке,“ обясни той тъжно. „Трябват ни още пари или няма да има зимни обувки за теб.“

Анет повдигна главата си и го загледа с ужас. Те имаха само десет крави и всяка от тях беше личен приятел. Всяка една от тях щеше да им липсва страшно; тя трябваше да мисли за по-добър начин от този да спечелят пари.

„Виждаш ли,“ продължи баща й, „другите мъже имат съпруги, които да се грижат за малките им; аз трябва да плащам на жена да гледа Дани и това излиза скъпо. Но някой трябва да се грижи за него, горкото малко момченце.“

Сега Анет се изправи и отхвърли назад плитките си. Тя виждаше своя път много ясно и трябваше да накара баща си да го види също.

„Татко,“ каза тя много бавно и отчетливо, „ти не се нуждаеш от госпожица Мотие повече, аз съм на осем и половина години сега и аз мога да се грижа за Дани по-добре от всеки друг. Ти няма да ми плащаш нито стотинка и тогава ще можеш да задържиш кравите. Защото, помисли татко, колко нещастни ще бъдат те да ни напуснат! Аз мисля, че Пакрет ще плаче!“

„Но ти трябва да ходиш на училище“, каза баща й до известна степен със съмнение; „няма да е редно да те държа в къщи и във всички случаи това е против закона. Учителят ще иска да знае защо и той ще каже на кмета и ще си навлечем неприятност.“

„Но   много   по-важно   е  да  се  грижа  за  Дани,“ отговори Анет, сбръчвайки челото си, „и ако обясниш на учителя, той ще разбере. Той е любезен учител и е твой приятел, нека да опитаме и да видим какво ще се случи.“ „Аз ще уча уроците си тук в кухнята, татко, всяка сутрин и Дани може да играе на пода, и във всички случаи това е само за четири години. Когато Дани стане на пет, той ще ходи в забавачката и аз мога да го завеждам долу и да отивам в голямото училище.

Баща й продължи да я гледа замислено; каквато беше малка, тя беше умна като жена в гледането на бебето и беше чудно сръчна в поддържане на къщата. Но тя не можеше да готви, или да кърпи чорапите, или да върши груба тежка работа; и освен това, тя трябваше все пак да учи. Той седя замислен в мълчание за цели пет минути, след това му хрумна една идея.

„Чудя се дали баба ти би дошла“ каза той изведнъж. „Тя е стара и има ревматизъм, и зрението й е слабо, но тя може да готви и да кърпи вероятно, и може да ти помага в уроците вечер. Тя ще бъде компания за теб също, когато аз съм в планината. Ти си малко момиче, за да оставаш сама през целия ден. Ако напиша едно писмо на учителя, да му кажа, че баба ти ще те занимава малко с уроците, може би той ще се съгласи да премълчи за това.

Анет слезе от коляното му и донесе два листа хартия, писалка и мастило от бюфета.
„Напиши и на двамата сега“ каза тя, „и аз ще ги пусна в пощата, когато отивам за хляб. Тогава ще получим бързо отговорите.“

И двете писма бяха отговорени тази седмица. Първият отговор беше под формата на баба, която пристигна с влак приведена и саката, с една дървена кутия опакована много сигурно. Анет отиде да я посрещне и наблюдаваше как малкото електрическо влакче пълзи като гъсеница по пътя и долината между ливадите. Беше доста късно, машинистът обясняваше сърдито, защото една крава се беше заблудила по линията и влакът трябваше да спре. След това той тръгна толкова бързо, че баба едва имаше време да слезе и дървената й кутия беше хвърлена след нея, когато влакът вече се движеше.

Баба, обаче, изглеждаше съвсем непокътната; тя се облягаше на бастуна си и искаше да знае как ще изкачи хълма. Анет, която не знаеше нищо за ревматизъм, предложи да вървят, но баба каза: „Глупости, дете“, и най-после те се качиха в една празна каруца която беше докарала сиренето до влака и сега се връщаше обратно в планината. Пътят беше каменист, колелата дървени и мулето несигурно и Анет се радваше на пътуването много повече отколкото баба. Но възрастната жена стискаше зъби и не се оплакваше; тя само изпусна една уморена въздишка на облекчение, когато се намери сигурно настанена на дивана до печката, с възглавница на болния гръб и Анет суетеща се да й приготви чай.

Дани излезе изпод масата, като се придвижваше до мястото си; той пъхна три пръста в устата си и се засмя на баба, която сложи очилата си за да го види по-добре. Те стояха известно време наблюдавайки се един друг, нейните замъглени стари очи срещащи неговите сини незабравки, и тогава той отхвърли глава назад и се засмя отново.

„Това дете ще прокъса дъното на панталоните си,“ каза баба, като взе една филия хляб с масло и сладко; „той трябва да се научи да пълзи.“

Тя не каза нищо повече докато не свърши чая си, след това събра трохите от черната си пола и стана, опирайки се тежко на бастуна си.

„Така“ забеляза тя, „аз дойдох. Каквото мога, ще върша; каквото не мога вие трябва да вършите за мен. Сега, Анет, обърни това бебе нагоре и ела и ми покажи кухнята.“ И от този момент баба вършеше каквото можеше, Анет правеше останалото и домакинството вървеше като по часовник. Всичко с изключение на Дани, който продължаваше да обикаля около крака на масата придвижвайки се по седалището си, независимо от баба. Така след няколко дни Анет беше изпратена в селото да купи 1 м. дебел черен филц и баба приши кръгли кръпки на седалищата на всички Даниви гащета. Той изглеждаше малко смешен с тях, но те изпълняваха своята цел много добре и освен това те рядко се виждаха защото бяха почти винаги отдолу.

Вторият отговор дойде под формата на селския учител, който с мъка се изкачи от долината късно една събота следобед, за да търси господин Бюрние. Той доеше кравите и го видя да идва през прозореца на обора, и като не искаше да спори с учителя, понеже се страхуваше, че ще получи най-лошото от него, избяга през задната врата и се скри в сеното в плевника. Анет, която също гледаше през прозореца на всекидневната, видя как краката на баща й изчезват по стълбата точно когато учителят зави покрай ъгъла и тя чудесно разбра какво се очакваше от нея.

Тя отвори вратата и покани учителя вътре, като му предложи учтиво най-хубавия стол с червена плюшена седалка. Той обичаше много Анет и Анет много го обичаше, но днес те се стесняваха малко един от друг. Баба скръсти ръцете си и седна изправена като стар военен кон, надушващ битката.

„Дойдох да видя баща ти“ започна учителят, покашляйки нервно, „и да обсъдим неговото писмо относно твоето отсъствие от училище. Аз не мисля, че това е редно за едно малко момиче на твоята възраст. Освен това, то е противозаконно.“

„Държавата няма да знае нищо за Анет, ако вие не кажете,“ каза бабата кратко. „Освен това, аз ще обучавам детето. Аз не мисля, че е редно за едно момченце на възрастта на Даниел да бъде оставено без грижите на сестра си.“

„Но не можете ли вие да се грижите за него?“ предложи учителят любезно.

„Разбира се, че не,“ отговори отсечено баба, „зрението ми е толкова слабо, че не го виждам къде отива и ръцете ми са толкова ревматични, че не мога да го повдигна ако падне. Освен това, той се придвижва като експресен влак, и аз съм почти на осемдесет. Вие не знаете какво казвате.“

Учителят гледаше втренчено Дани, който се беше заровил с лице в дървената купчина и ядеше стърготини, от него не можеше да се види нищо освен черните филцови кръпки и неговите пълнички кафяви крачета. Те несъмнено подхождаха добре на бабините високи черни обувки с връзки.

Учителят беше в недоумение. Вероятно неговия стар приятел господин Бюрние ще бъде по-разумен. Той се обърна към Анет. „Кога ще се върне баща ти Анет?“ попита той.

„Не знам, той излезе и може би няма да се върне скоро. Не си струва да чакате, господине“ отговори Анет непоколебимо, знаейки много добре, че нейният баща ще се върне веднага след като шапката на учителя изчезне в долината.

Учителят седеше замислен. Той беше добър човек и беше истински загрижен за Анет и за своето задължение към нея. Но той не искаше да остави своя стар приятел в ръцете на закона, особено когато беше съвсем явно, че детето е необходимо в къщи. Най-после му хрумна една идея; той не мислеше, че е много добра, но все пак беше по-добра от нищо.

„Аз ще оставя нещата така,“ каза той най-после, „но при условие само; и то е, всяка събота сутрин, когато Анет слиза долу за хляба, тя ще идва при мен в къщи и аз ще я изпитвам. Ако установя, че тя напредва, няма да кажа нищо, но ако намеря, че не е научила нищо, тогава ще се чувствам задължен да настоявам тя да посещава училище като другите деца.“

Той се опита да говори строго, но Анет го погледна сияеща и Дани, чувствайки семейната победа, изведнъж се обърна с лицето нагоре и изкудкудяка като петле. Учителят погледна за момент тези две хубави деца без майка, усмихна се много нежно и си тръгна; и щом като той изчезна в боровата гора, Анет изтича до вратата и извика баща си да слезе от плевника и да сподели общата радост.

И така всяка събота сутрин Анет почукваше на входната врата на високата бяла къща, където живееше учителят, със своята кошница за хляб на гърба и изпокъсаната тетрадка за упражнение в ръка и учителят я приемаше с радост. През зимата те сядаха до печката и си хапваха плодова пита и топъл шоколад, а през лятото сядаха на верандата и ядеха череши и пиеха ябълков сок. След това започваше изпитването.

Те винаги започваха с аритметиката, но Анет не беше добра по аритметика и тъй като тя никога не знаеше отговорите, след няколко минути учителят установяваше, че е губене на време да задава повече въпроси и затова преминаваха на история; а тук Анет никога не се нуждаеше от въпроси: тя се навеждаше напред обхванала с ръце коленете си и разказваше как Вилхелм Тел е спечелил свободата на Швейцария и как смелият малък син беше стоял спокойно докато ябълката на главата му беше разцепена от свистящата стрела. Тя разказваше за смелия затворник от Шилъонския замък, който крачил в килията си докато камъните на настилката се износили от стъпките му; и за разделението на Кантоните.

И след това тя разказваше за красивата Люс, която извела кравите си на паша и била отведена от господаря на замъка Грюйер; тя вехнела в своя каменен затвор, тъгувайки за горите и поляните и за Алпийските склонове и умряла от разбито сърце. Гласът на Анет почти потреперваше, когато говореше за красивата затворничка и учителят се вълнуваше също така.

След   това   те   преминаваха   към   историята   за Валденските мъченици, които бяха преследвани за своята вяра, и които отиваха на смърт, пеейки славословия. Телата им бяха хвърляни в пропастите, но тяхната вяра и любов живееха, и духовете им отиваха с радост при Бога. Анет и учителят се поглеждаха един друг с блеснали очи, защото и двамата обичаха смелостта, и след това те се обръщаха към Библията, която Анет започваше да познава доста добре, защото четеше на глас всяка вечер на баба.

Дотук учителят беше забравил, че е имал намерение да се кара на Анет за нейното безразличие към аритметиката, но вместо това той й даваше нови книги за четене, и запълваше пролуките на нейната кошница с пикантни курабийки – сърца от джинджифил и кръгли шоколадови пръчици увити в сребърна хартия. След това те си казваха един на друг сърдечно довиждане и той стоеше на вратата и я наблюдаваше докато стигне до края на боровата гора, защото там тя винаги се обръщаше за да му помаха.

Преди много години учителят беше обичал едно златокосо момиче, което живееше високо горе в планината и той беше купил тази бяла къща и я направил хубава за нея; но тя отишла да бере солданели и беше убита от една коварна преспа — късен сняг. Така че учителят в действителност живееше сам. Но в неговите сънища тя беше винаги там, а така също една малка дъщеря с царевични плитки и очи като тинтява, седнала на столче до колената му. В събота сутрин тази част от съня на учителя ставаше действителност.

следваща глава ГЛАВА ТРЕТА