Съдържание Цялата книга на една страница

Единадесета глава: С МИСИЯ НА ФИЛИПИНСКИТЕ ОСТРОВИ

Бе около четири часа сутринта, когато ослепителна светлина блесна в очите ми и ме събуди. В стаята имаше само две походни легла и аз спях на едното. На другото, което до скоро бе празно, сега седеше архангел Гавраил. „Как ме намерихте тук?” – попитах несмислено. „Не срещнахме никакви трудности. Ние сме изпратени заедно с теб на това пътуване, което Бог ти нареди да направиш!” отговори Гавраил с усмивка. Странни чувства изпитва човек, стоейки на летището пред самолет, който трябва да го отнесе в чужда страна, където не знае какво точно го очаква. Седмица преди да отлетя за Филипините, Гавраил ме посети и ми даде инструкции за работата ми там и уверението, че всичко, което ще се случи, е планирано от Бог Отец! Даде ми имената на хора, с които Той искаше да се срещна. Откри ми и някои малки подробности около пътуването, които не бяха от такова важно значение за мисията ми там, но повече за уверение, че Бог е с мен и аз не отивам просто на екскурзия. Според разписанието трябваше да замина точно в полунощ. Около единадесет часа заех запазеното си място, като преди това седях дълго в чакалнята и наблюдавах хората наоколо ми.

Имах предчувствието, че Бог щеше да направи нещо извънредно важно и съдбоносно, но не знаех точно какво. Мястото до мен не остана дълго свободно. Скоро един млад филипинец се настани до мен и веднага грабнах списъка с имената, които Бог ми беше дал. Първото име бе „Сариано”. Поех си дълбоко въздух и заговорих младежа до мен. Попитах го най-любезно как се произнася името „Сариано” на техния език и зачаках отговора му. Бих желал да можехте да видите израза на лицето му в този миг. Оказа се, че аз знаех точното му име и той бе извънредно изненадан и развълнуван от този факт! Огледа се наоколо, за да провери дали съм прочел името му отнякъде, но не намери нищо такова. Тогава скочи изплашено и тръгна да си търси друго място. За съжаление не можахме да разговаряме повече, но пък аз имах възможността да спя на две седалки през целия полет до Хаваи, където имахме престой. Преди да отпътуваме от Хаваи, стюардесата ни предупреди, че всеки трябва да седне на запазеното си място, тъй като ще се качат и други пътници. Тогава младежът се върна неохотно до мен и аз реших, че трябваше все пак да му кажа нещо, за да го успокоя. Никак не ми се искаше да го оставя да се притеснява до мен през следващите двадесет часа на съвместното ни пътуване. Опитах се най-просто и ясничко да му обясня, че Бог ми е открил името му още преди да се срещнем и че Той много го обича. Младежът започна отново да се оглежда за друго свободно място, но нямаше такова и аз продължих да му говоря, че мястото му до мен не е нещо случайно, но че Бог желае да го благослови и да му даде добри вести за неговото семейство. Съобщих му също, че Бог го познава още от рождението му, бди над него и се грижи за душата му. Накрая той проговори бавно на английски: „Как така казвате, че Бог ме познава, като аз лично нямам никакво понятие от Него? Може би като ходя при свещенника, той му е казал нещо за мен и … Но аз наистина не познавам Бога!”

Обясних му, че Бог го познава от самото му рождение и дори преди това е знаел, че той ще се роди. Бог познава всяка негова мисъл и желание и именно Той е направил така, че да пътуваме заедно, защото има план за него. Накрая заключих, че не случайно ми е дал и точното му име и е наредил да седне именно тук, до мен. Зениците му се разширяваха все повече и повече при всяка моя следваща дума. „Значи ли това, че Бог наистина се интересува от мен?! Нима Бог ще се грижи толкава много за някого, който дори не Го познава?” „Да! – отговорих му веднага аз. – Бог иска да Ви помага и още повече, но това може да стане само след като Вие Му предадете изцяло живота си и Го помолите да ви държи в ръката Си и да ви пази и напътства. Уверете Го, че сте Му дълбоко благодарен за непрестанните грижи към Вас, които са така големи, както е голям и велик Той!” Малко след това младият филипинец на име Сариано прие Исус за свой личен Спасител и Господ, а после, много развълнувано, сподели с мен историята на своето семейство: „Спомням си много пъти как баща ми поглеждаше нагоре към небето и ми казваше: „Сигурно Бог е там някъде горе! О, ако можехме някакси да Го намерим и, – младежът замълча за миг. – Сега, като се върна, ще му кажа, че е бил прав! Бог наистина е там и аз вече Го открих!” В началото, докато ми разказваше за семейството си, аз си представяхдвама-трима члена, но останах много изумен, когато той каза: „Ние сме всички заедно. Живеем като една малка комуна. Когато преди тринадесет години напуснахме Съединените Щати, аз бях малък, а семейството ми наброяваше около 400 души. Сега трябва да сме вече към 700, а може и повече! Но аз ще разкажа на всичките, че Бог ги обича – всеки един от тях! Ако ангелите се грижат за мен, то тогава те сигурно се грижат и за всичките членове на моето семейство! Добре ли ще е да им разкажа това, което се случи с мен сега!?” „Разбира се!”, бях дълбоко развълнуван от думите му, „Точно това иска Бог от вас! Той се интересува лично от всеки един член на семейството Ви! Бог ми е дал вашето име, за да ви направи Свой посланик между близките Ви!” При тези мои думи младежът се обърна с цяло тяло към мен и възкликна: „Това е най-важната и отговорна задача, която някога съм получавал!” След време Сараино стана един смел и дързостен проповедник и мисионер между народа си! Пътуването ми до Филипините бе едно от 120-те събития, които Бог ми предсказа в Тронната зала. Два месеца преди него нямаше никакви изгледи това събитие да се изпълни, когато най-неочаквано получих покана да посетя Филипинските острови. Проверих веднага каква сума ще ми трябва 1730 долара! Как щеше Бог да ме снабди с толкова много пари, не знаех. Но не трябваше да чакам дълго!

Само след няколко дена до мен бе изпратен чек за точната сума от 1730 долара, от напълно неочакван за мен източник! После Гавраил се появи в офиса и ми даде инструкции за моята мисия във Филипините! Погледът му беше загрижен и много сериозен и аз разбрах, че той бе отражение на Божията загриженост за делото на благовестието между тези народи. Осъзнах, че пътуването не бе просто едно развлечение за мен, но частица от огромния и съвършен Божи план.

Гавраил ме насочи към Псалм 96 и началото на 97, където пише така: „Пейте Господу нова песен, пейте Господу, благославяйте името Му; благославяйте из ден в ден извършеното от Него избавление. Възвестявайте между народите славата Му, между всичките племена чудесните Му дела. Защото велик е Господ и твърде достохвален; достопочитаем е повече от всичките богове. Защото всичките богове на племената са нищожества; а Йехова е направил небесата. Пред Него са блясък и величие, сила и красота в светилището Му. Отдайте Господу, всичките родове на племената, отдайте Господу слава и сила; отдайте Господу славата, дължима на името Му; принесете приноси и влезте в дворовете Му. Поклонете се Господу в свята премяна; треперете пред Него всички земи, кажете между народите Господ царува, а при това вселената е утвърдена, та не може да се поклати. Той ще съди племената с правота. Нека се веселят небесата и нека се радва земята. Нека бучи морето и всички, що има в него. Нека се развеселят полетата и всичко, което е в тях. Тогава ще пеят от радост всичките дървета и гората пред Господа, защото Той иде. Защото иде да съди земята, ще съди света с правда и племената във верността Си. Господ царува, нека се радва земята; нека се веселят множеството острови. Облак и мрак са около Него, правда и съд на престола Му.” Неделята беше един необикновен ден. Изнесох моята първа проповед в празничната зала на един интерхотел, която бе буквално претъпкана и то от доста влиятелни личности. За мен този факт бе много любопитен, защото до тогава си бях представял Филипините като едно от най-западналите и бедни кътчета на света – една напълно необработвана почва за Евангелието. А ето, че моята първа служба на Филипините бе в едно от най-прекрасните и внушителни сгради на света. Мъжете бяха облечени в чисти, безупречно изгладени костюми с подходящи вратовръзки. Жените бяха в изящни рокли, с навити на кок буйни, черни коси. В един момент се зачудих дали не съм попаднал в някои от големите, богати американски градове. Тези фини хора ми изглеждаха от всякъде другаде, но не и от Филипинските острови.

Втората ми служба се състоя в неделя вечер във “Faith Assembly” в Манила. В тази църква нямаше много от сутрешния разкош, но пък там намерих хора, коитоискрено любеха Бог, независимо от беднотията, с която се налагаше да се борят. Сградата бе в квартал, известен с голямата си престъпност и насилие. Прозорците бяха с решетки, като на затвор. Обкръжението бе много по-различно от това на сутрешната служба, но Господ бе същият! По-късно получих стая в една прилична гостилница, където беше отседнала и една голяма група мисионери, посветили живота си да изучават езиците на племената, които нямат писменост, за да им създадат азбука и така да могат да преведат Библията на техните езици. Бог беше наредил да се срещна с най-голямата група, работеща в тази област. Между тях имаше професори, доктори, учители, всякакви учени и интересни личности, обединили усилията си в служба на островните народи на Филипините. В една от следващите си служби им разказвах за моите опитности с Бога и ангелските посещения и докато още говорех, Бог ми откри, че това бе нещо много ново и непознато за тях и им е много трудно да го приемат. Бог знаеше сърцата им и разбираше отлично трудността им да възприемат Неговото говорене чрез ангелските посещения. Ето защо Той знаеше как да се справи с положението. Чуйте какво стана по време на молитвата след тази моя проповед. Докато се молех със затворени очи, директорът на едно библейско училище усетил една тежка ръка да го потупва по рамото. Помислил, че е някой брат, който иска да сподели с него някаква нужда за молитва. Обърнал се на всички страни, но до него нямало никого. Тогава директорът скочи и извика: „Всичко това е истина! Макар да не го виждам, зная със сигурност, че един силен ангел от Бога стои сега зад мен и неговата ръка ме потупа по рамото!”

После те останаха до късно през нощта и ние разговаряхме на дълго за Божията ръка, която го бе докоснала тази вечер. Аз не видях ангела, но ми беше интересно да зная, че Бог го изпратил заедно с мен във Филипините. Святият Дух ми беше дал разписанието за моето пътуване и мероприятия. Зачудих се много, когато открих, че Той иска от мен да прекарам цели седем дни само в тези две църкви. Нямах никаква представа какво трябваше да предприема след това и реших, че това пътуване е било само заради тези две служби и после трябва да се върна в Айдахо. Разговарях надълго със съжителите ми в хотел Уиклиф и те ми разказаха много вълнуващи опитности от работата си всред племената, които не знаели никакъв друг език, освен своя си и били напълно непросветени. Те често носели по себе си разни накити, огърлици, копия и стрели, в които имало много опасна отрова. Вече се чудех дали те не са причината за моето пътуване, но не стана точно така, както очаквах. В понеделник се срещнах с един доктор, един професор от библейския колеж и двама пилоти. Те се бяха върнали току-що от Минданау, където били при едно племе, открито едва преди година и половина. Експериментирали нов метод на комуникация. Докато ми разказваха за работата си там, те изведнъж решиха, че трябва да се върнат там с мен. Бяха сигурни, че Бог е в това дело и ще ни благослови. Истински съжалих, че не мога да отида с тях, защото в моето разписание не фигурираше нищо такова. Опитах се да им обясня, но ми заявиха, че имали на разположение собствен самолет и че ще ме откарат до летището веднага след като посетя това племе. Всички от групата желаеха да отида с тях, но аз не смеех да тръгна, защото Бог не ме бе изпратил по този маршрут.

В понеделник вечерта си легнах много объркан: „Дали не направих грешка, като им отказах!?” Застанах веднага на молитва и помолих Бог да ми даде точни указания какво да направя. Искаше ми се да отида при това племе, но пък от друга страна имах вече предначертан план за други места. Беше задушно и горещо. Не можех да заспя дълго, а и умът ми бучеше в мен като океан. От въртенето в леглото бях навил чаршафа на топка, но мислите все още не ми даваха мира. Някъде около два часа след полунощ съм заспал, но малко след това, към четири, отново отворих очи, защото стаята се изпълни с ослепителна светлина. В стаята ми имаше две походни легла. Аз спях на едното, а другото беше празно. Сега там седяха Гавраил и Креони. Сънен и учуден аз попитах несмислено: „Как ме намерихте тук?” Ако не бях толкова уморен и сънен, никога не бих задал такъв глупав въпрос.

Гавраил ми отговори с усмивка: „Не беше никак трудно, защото Бог те изпрати тук и ни нареди да те съпровождаме. Тук си с определена цел. Трябва да общуваш с тези хора, така че те да приемат посланието, което Бог ти е дал и да го занесат по домовете си.” Докато ангелът ми говореше, аз се ободрявах от всяка негова дума. „Бог ни изпрати да те подкрепим в твоето колебание. Има опасност да не извършиш мисията, с която си изпратен на това място. Бог иска да не се безпокоиш за нищо и да знаеш, че всеки човек, с когото се срещаш тук, е бил избран от Бога и подготвен да чуе това, което имаш да му кажеш.” Не беше без значение за мен да зная, че където и да съм, Бог ще ме среща с хора, които са предварително изпрати и подготвени от Него. Просто аз не трябваше да се притеснявам за нищо. По-късно, когато проповядвах в едно библейско училище в Манила, разбрах, че и това е едно от местата, където Бог бе определил да отида. Младежите в този колеж бяха от различни части на Югоизточна Азия и аз бях свидетел как Бог нареждаше нещата така, че и мисионерите от Уиклиф, и тези младежи да разпространят ангелските послания по всички части на света. После отидох в Плоило, където моите организатори ме настаниха в един от най-елитните хотели. Той бе на няколко мили път от търговската зона, или пазара, както го наричаха там. Разхождах се по търговската улица и се чудех кога ли Бог ще ми изпрати тези хора, за които ангелът ми каза. Аз не се съмнявах нито за миг в това послание, защото бях сигурен вече, че Бог има план за това мое пътуване и, че хората, с които трябва да се срещна, са вече предизвестени за идването ми директно от Него. Седях във фоайето и наблюдавах внимателни всичко и всички, защото исках да бъда на точното място в определеното от Бога време. Първата вечер не се случи нищо особено. На следващата сутрин слязох да закуся и тогава Божият чуден план започна да ми се открива малко по малко. Седях на една маса заедно с двама бизнесмени, които ме гледаха любопитно известно време и накрая се осмелиха да ме заговорят: „Забелязахме ви миналата вечер! Много ни стана интересно какво правите тук!? Нямате вид на турист, нито на делови бизнесмен… Каква е причината за посещението ви във Филипините?”

Аз заговорих смело: „Джентълмени, не зная от къде сте, нито дали ще приемете това, което имам да Ви разкажа, но сам Бог ми откри, че с когото се срещна тук на това място, той непременно ще е човек, когото Той е избрал и подготвил, за да чуе това послание…” Те, разбира се, ококориха очи и се спогледаха недоумяващо, но аз продължих, без да им дам шанс да ми отговорят. „…Предполагам, че Бог ви е избрал поради Вашата квалификация, или може би произход, но каквато и да е причината за това, зная, че Бог има чудесен и много специален план за живота Ви. Той е напътствал стъпките ви до този хотел и маса и трябва да знаете, че това не е случайно. Не зная точно какъв е Божият план, но това, което Бог иска от Вас сега е да предадете себе си и всичко, което имате, в Неговата могъща ръка. Животът ви и това, което притежавате – всичко идва от Бог, независимо дали осъзнавате това или не!” На масата ни настана кратко мълчание, след което единият от мъжете каза: „Всичко това звучи много странно, но продължавайте. Ако самият Бог Ви е изпратил при нас сега, то кажете какво иска да ни каже Той!” Знаех какво трябва да им кажа, но в първия миг се стъписах, защото бях очаквал да се надигне някакъв спор помежду ни. Тогава си спомних какво ми беше казал Гавраил, че всички тези човеци, които Бог ще ми изпрати, ще бъдат много добре подготвени и готови да приемат Неговата истина. Бог иска от вас да кажете: „Господи, ето ме! Аз Ти благодаря, че се грижиш са мен и имаш план за живота ми. Приеми ме такъв, какъвто съм и ме направи Твое дете. Аз съм готов да ти служа!”

Тогава тези двама бизнесмени вдигнаха ръцете си нагоре, по средата на ресторанта, и без нито капка съмнение или колебание заповтаряха след мен молитвата на покаяние. Те предадоха сърцата си и всичко, което имаха, на Бога и сключиха мир с Него. После дълго хвалихме заедно Бога за чудните начини, по които Той ни се открива. Това беше едно благодатно преживяване! Накрая те ми разказаха следното: „Досега сме работили в областта на политическия и административен контрол на страната ни, но от днес предаваме остатъка от живота си на Бога и ще служим само на Него и на хората.” Разказах им за моето служение, което ангелите нарекоха “служение на истинската свобода” и добавих: „Бог се усмихна над Филипините. Той носи освобождение за духа, душата и тялото на всички обременени човеци. Бог издига пастири и духовни водачи, които ще помогнат за духовното освобождение и пробуждане на тези народи и племена. Те са изтощени и изтерзани от робството на сатана, което тегне над тях вече хилядолетия наред. Те са обременени от робуването на други човеци първо китайци, после испанци, американци, японци, после пак американци, а днес и от филипинските управници. Бог ги обича и иска да им подари истинската Си свобода!” На това място мъжете възкликнаха: „Ние работим именно в тази област и имаме властта да променим живота на филипинския народ. От днес нашата нова задача ни е поставена от най-висша инстанция и ще се постараем да задвижим всичко възможно, за да имат нашите събратя необходимата свобода.” „Алелуя!” – извиках спонтанно и много въодушевено. Никак не ми е хрумвало да говоря за социалното и политическо робство на хората във Филипините, но беше явно, че Бог е искал да им каже именно това, защото Той се интересува от проблемите и нуждите на тези народи и имаше план да им помогне!

В понеделник срещнах и един друг човек във фоайето на хотела. Той се втренчи в мен и просто не можех да го отмина. Помислих си, че може би и той е избран от Бога и веднага го заговорих любезно: „Здравейте! Вие ми приличате на американец!” Оказа се, че е немец и след като си поговорихме за това, че голямо число американци имат немски произход, новият ми познат ме попита директно: „А Вие по каква работа сте тук!?” “Алелуя!”, подскочих аз вътрешно, „Ето, че Бог ми отваря още една възможност да свидетелствам за името Му! Това бе същият въпрос, който ми зададоха и бизнесмените.” Започнах по абсолютно същия начин и му казах всичко, което бях казал и на бизнесмените малко преди това. „Никога не съм предполагал, че Бог може да се интересува от мен и моята работа, но Ви вярвам! Аз самият често съм си пожелавал да имам някаква по-възвишена цел в живота, която да го осмисли напълно…” Тогава му обясних, че Бог иска да използва неговите таланти, умения, възпитание и образование и че пътят към това служение е неговото покаяние и обръщане към Исус. После, без да ме попита каквото и да било друго нещо, този мъж от Германия издигна ръцете си нагоре във фоайето на хотела, разплака се и предаде напълно съзнателно и доброволно живота си на Исус Христос и беше спасен! „Не е изминал и един ден, откакто пристигнах във Филипините и ето, че вече имам нов Господар!”, каза той накрая с широка усмивка на лицето. Попитах го защо всъщност е тук и той ми каза, че е изпратен от комитета на Обединените Нации, за да проучи и разработи нови източници за снабдяване на осиромашалото население на страната с хранителни продукти. Казах му, че Бог го е издигнал на този пост, за да може чрез него да помогне на бедните в тази страна. Той беше много въодушевен от тази си нова цел, още повече като осъзнаваше, че му е поставена от Самият Бог! Разбирам, че моето обучение е било именно да изпълня тази велика мисия и съм готов да следвам моя Господ навсякъде! Така завърши нашата първа и последна среща.

От Плоило отпътувах с параход за остров Пегрос, където Бог ми посочи да отида. Хотелът ми беше в центъра на града и аз се настаних там, без да обявявам пред пастирите за какво съм дошъл и какви са плановете ми. Наблюдавах хората наоколо и чувствах Божията любов към тях, но не можех да заговоря почти никого, защото малцина знаеха английски. Питах непрекъснато, но никой не говореше моя език. Накрая намерих младеж, който говореше сравнително добре. Той беше двадесет и една годишен и така се привърза към мен, че не ме остави нито за миг, докато бях на острова. Дори, когато трябваше да излизам още в 5.30 сутринта, той вече седеше пред хотела и ме чакаше. Бог го беше избрал за мой преводач, така че аз вече можех да се свържа и общувам с местното население.

Първия ден, докато се разхождахме по улиците, забелязах една доста добре облечена дама, забрадена с кърпа, да плаче пред един магазин. Разбрах, че е собственичката. Раменете й се тресяха от ридания и аз побързах да я приближа. „Защо плачете, госпожо?”, попитах я аз, но тя не ми отговори и продължи да стене, „Успокойте се! Аз съм тук, за да ви помогна. Аз съм пастир и искрено желая да ви помогна с каквото мога. Бог Ви обича и се грижи за Вас!”

Трябваше да изчакам, докато преводачът й преведе всичките ми думи. „Кажете на този мъж, че не е важно”, предаде ми отговора й момчето. Всяко нещо, което е толкова важно за Вас, че да ви разстрои така, е важно и за Бога! Тогава тя отмести кърпата си така, че да мога да видя очите й, които бяха много подути и зачервени от плача. Взех веднага ръцете й и се помолих Бог да я обгърне с любовта Си и да отговори на нуждата й, каквато и да е тя. Когато тя повдигна глава след молитвата, забелязах веднага, че облакът на страданието си отиваше и слънцето огряваше отново лицето на тази изстрадала женица. „Попитай този човек за името му!”, каза тя на момчето, „Дали не е Исус! Много съм викала за помощ, но никой друг не ми е обръщал внимание така, както той…” Въпреки че приличах само на един обикновен турист, хората вече се събираха около нас на площада, за да видят какво ще последва. По целия пазар се чуваха шумни разисквания поради грижата, която проявих към жената. Много скоро след това срещнахме една старица, която мъкнеше огромна чанта с ориз. Тя беше много стара жена и краката й се подкосяваха при всяка крачка. Попитах я на какво разстояние трябва да занесе тази чанта и тя отговори, че й остават още две мили път. Тогава грабнах чантата й и тръгнах с нея. Хората наоколо веднага забелязаха и това странно събитие и слухът за „американския турист” се разнесе из целия град, който наброяваше около 360 000 души.

Когато се връщахме от дома на старицата през пазара, мнозина тръгнаха спонтанно след мен и поискаха да се запознаем. Спрях се веднага и започнах да им разказвам за Божията безгранична любов и добър план към тях. Тогава стана нещо чудно и прекрасно! Още докато говорех и преводачът ми превеждаше, забелязах, че Бог започна да изцелява болните наоколо от разни тежки болести, включително и артрит. Не бях им споменал нито дума за изцелителната сила на Бога, нито се молих за техните болести, а само им говорех за голямата грижа на Исус към тях, но тогава няколко глухонеми бяха изцелени напълно и мигновено, без каквато и да било молитва от нечия страна. Те не можеха да чуват проповедта ми, защото бяха глухи, нито можеха да кажат на някого нещо, защото бяха неми, но Бог ги изцели поради любовта Си и за свидетелство за Своята мощ и сила!

Бог им показа, че тези бедни и нещастни човеци са също така избрани и обичани от Него, техния небесен Баща! Веднага след това чудо на площада около хотела се събра неизброимо множество човеци, които идваха неизменно всеки ден, докато бях там. От фоайето на хотела аз им проповядвах и се молих ежедневно за тях, докато един ден неочаквано се разнесе новината, че има голяма вероятност силен тайфун да нападне селището им към 8 часа вечерта. Вече започваше да вали силен дъжд и аз помолих хората да останат в сградата на църквата, където се бяхме събрали. Тя беше по-стабилна от техните слаби къщурки, които един ураган би могъл да разруши само за броени секунди. Минаха цели два часа, през които тайфунът се приближаваше заплашително към нас. Вятърът фучеше като боен самолет над главите ни, но самият ураган все още предстоеше да дойде. Предупредих братята и сестрите от църквата и новоповярвалите да не се боят, защото за Бог не представлява никаква трудност да покори този ураган или да го отклони в друга посока. Преди всичко нашият Господ е велик и мощен Бог! Хората не бяха много спокойни, като се имаше в предвид, че годишно около 20 тайфуна връхлитат Филипинските острови, а този се очакваше да е най-зловещият. Той беше направо смъртоносен! Около 7,30 бяхме събрани всички в предната част на църковната сграда за служба пред Бога и молитва. Молех Господ да отклони този тайфун в безопасна за всички посока, защото вече усещахме приближаването му. И тогава Бог се намеси! Когато беше вече почти над нас, изведнъж тайфунът се извъртя и тръгна в друга посока, където мястото бе ненаселено. Алелуя! Слава на Бога!

Разрушителната сила на тази зловеща буря, която бе катурнала и разрушила много сгради и домове по пътя си до нас, се оттегли от целия този район, направлявана директно от Божията десница! Манила също бе пощаден! Ако тайфунът бе ударил този гъстонаселен град, щяха да загинат буквално стотици хиляди човеци. Дъждът и вятърът лишиха от жилища над 270 000 семейства, но после смъртоносният удар се оттегли в оризовите полета. Те, разбира се, бяха напълно опустошени, но хората останаха живи и освен това мнозина от тях новородени за нов живот! Чудно е да наблюдаваш как Бог действа и да усещаш, че си част от Неговия велик и добър план!

Последната нощ, когато се приготвях вече за прибирането ми у дома, ненадейно ми съобщиха, че полетът се отлага с още няколко дни. Колко ли време ще върлува този тайфун? Помислих си аз раздразнено. Дали няма да ми изгори резервацията до Манила? А после другата до… Не след дълго разбрах, че резервацията ми вече е невалидна, а първият възможен полет ще е едва в сряда. Чудех се колко ли време ще трябва да чакам за следваща резервация? Тогава изведнъж в ума ми просветна една мисъл: “Защо се безпокоиш? Бог знае какво става сега с теб? Нали именно Той те доведе тук?”

Към един часа следобед се обадих на аерогарата в Манила. По улиците течели реки от вода, а вятърът духал все още с 315 км в час. Нямаше никакъв шанс за полет. Казаха ми, че мога да си направя резервация за след десетина дни. Тогава си спомних за един от мъжете, които Бог бе изпратил на пътя ми. Той ми беше казал, че ако съм в нужда, мога да използвам колата му и всичко негово. Реших да му се обадя и бях благодарен, че телефоните все още работеха. Колелото започна да се върти в моя полза. Само след няколко часа се откри едно място за мен и аз можах да пристигна в Манила още същия следобед. Наводнението беше толкова лошо, че отгоре градът приличаше на море.

Десетки хиляди човеци се бореха още за живота си, накацали по покривите на къщите и дървета. Аз бях единственият, който щеше да лети за САЩ без предварително запазено място. Благодаря на Бога, че ми изпрати правителствени служебни лица, които ми разрешиха да пътувам като нерегистриран специален пътник. Алелуя!

ЗАБЕЛЕЖКА: Всички имена, които Бог ми даде чрез Гавраил, бяха действителни лица, които наистина срещнах на Филипинските острови до последното име и без изключение! Слава на Бога!