Глава 8 – Дисциплинирането – една хармонична перспектива

Да започнем разговор за дисциплинирането, в известно отношение, е едно опасно начинание. Това е така от една страна, защото днес съществуват толкова много противоречиви гласове и теории по въпроса. Лесно е да добавим към тях още една теория, която да се утвърди или да бъде отречена. Освен това е опасно да „изпробваш“ теориите си върху човешки същества. Резултатите може да са разрушителни, а в случая става въпрос за човешкия живот. Факт е, че определен дисциплинарен метод може да окаже отражение върху целия живот на човека, било то положително или негативно. Затова е много важно съветът, който даваме да е правилният съвет!

От друга страна, няма тема, която да възбужда повече чувствата на родителите от тази. У хора, които вече са минали по каменистия път на възпитаването на едно дете, можем да причиним цял куп проблеми, свързани с чувство за вина, като им покажем колко грешки са допуснали и как тези грешки ще се отразят „завинаги“ върху личността на техните деца. При други, особено такива, които в момента се намират в процеса на възпитаване, можем лесно да предизвикаме разочарование и несигурност, та дори и гняв, като насред практикуването на една определена философия им наложим „смяна на курса“.

На трето място обаче никой мислещ и чувствителен човек, именно защото това е една емоционална тема, не би могъл да пише за тези неща, без да се бои, че може да бъде погрешно тълкуван. Когато става въпрос за тема, свързана с човешките емоции, на хората често им се причуват неща, които изобщо не са били казани.

Но искам да прибавя още нещо, защото според твърдото ми убеждение, някои неща трябва да бъдат казвани и по този начин да се предлага на вярващите една по-хармонична перспектива по отношение на възпитанието.

 

Необходима е една четворна перспектива

В тази глава се явява необходимостта да се отклоним от обичайния начин на третиране на една тема, т.е. от тълкуването на библейския текст. Това се налага, тъй като е невъзможно да изчерпим темата за дисциплинирането, облягайки се единствено на това, което Библията казва по тази тема. Необходима ни е в случая повече информация от тази, която намираме в Словото, макар че, както вече видяхме, мислите, изложени в писмата до ефесяните и колосяните, както и във Второзаконие б глава, са дълбоки и основополагащи. Все пак, ще ни е необходима една по-широка база от знания, за да разберем наистина правилно някои по-дълбоки истини на Библията.

Няма спор, че за един вярващ Святото писание представлява основата за изграждане на отношение, по която и да било тема. Но що се отнася до възпитанието и дисциплината, ще ни бъдат необходими още най-малко три други перспективи, за да изтълкуваме правилно Святото писание – историческата, културната и психологическата перспектива.

Нека в тази последователност се спрем на всяка една от тях, като на края дадем възможност на Божието слово да допринесе за окончателното изясняване на въпроса.

Историческа перспектива. „Опасността от амплитудата на махалото“ е един исторически феномен, който все още продължава да се среща. Независимо дали ще вземем политиката, икономиката, възпитанието или теологията, винаги различните философии, методи и интерпретации проявяват тенденцията с течение на времето да преминават от едната в другата крайност. И схващанията за възпитанието на децата не правят изключение.

Доктор Бенжамин Спок със своята философия ни откри пътя към един период на свобода и на не така сурова дисциплина, макар без съмнение и той често да е бил погрешно разбиран и обвиняван за неща, за които не носи отговорност. И въпреки това, за да бъдем честни към доктор Спок, не бива да забравяме, че в течение на изминалите двадесет или тридесет години, влияние върху възпитанието на децата, заедно с неговото „свободно“ схващане, оказаха и много други фактори.

За консервативно отношение към възпитанието и дисциплинирането е допринесло не по-малко и безотговорното поведение на много младежи. Много вярващи наблягат на факта, че Библията от край време учи друго по въпроса. „Да бяхме взели съвет от Библията вместо да се занимаваме с психологически теории“, казват те, „нямаше да забъркаме такава каша“.

В основни линии това е вярно. Така например, книгата на доктор Джеймс Добсън „Насърчение за наказване“ е един принос към християнската литература, който заслужава поздравление. Като вярващ писател, той съществено допринася в борбата срещу крайностите.

Други вярващи изпадат в другата крайност. Игнорирайки историческите учения и психологическите прозрения, те извеждат от Библията учения за възпитанието, които тя изобщо не съдържа. Но повече по този въпрос ще кажем по-късно. Това, което сега трябва да разберем е, че историята винаги е искала да каже:

„Пазете се от крайности“. Крайните схващания, по който и да било въпрос, обикновено не са най-правилните.

Културната перспектива. Културата допринася повече от каквото и да било друго за разколебаването на родителите по отношение на детското възпитание. Повишеният стандарт на живота причини многобройни и най-разнообразни проблеми, особено за малките деца.

Ето някои примери. Нека помислим само колко малко проблеми биха имали децата (и родителите им), които растат в общество, в което няма телевизори с дистанционно управление, по стените няма електрически контакти, няма пъстри копчета и бутони на електрическите или газови печки, където по кухненските рафтове на достъпна височина не са наредени всевъзможни уреди, които функционирайки, издават най-различни причудливи звуци; няма красиви вази и висящи саксии, ослепително бели покривки и всичко останало, което е забранено да се пипа.

Колко удобно трябва да са се чувствували децата от примитивните общества, които не са били задължени да търпят модерните пелени и тесни ритайки. Можели са „да си вършат работата“, където и когато искат, без да се страхуват, че ще изцапат красивия килим. (Някои родители в това отношение са по-толерантни към котките и кучетата си, отколкото към собствените си деца!)

Или пък да си представим само съвременните улици със забързаните хора и профучаващите коли. Само преди около петдесет години едно дете съвсем спокойно би могло да играе на улицата без да бъде заплашено от бавно преминаващите покрай него конски впрягове.

Струва ми се, че започваме да разбираме за какво става въпрос. Един живот за децата, без всички тези току-що описани „удобства“, е бил действителност в библейското време, а е реалност и днес в не малко обществени формации. Трябва да се съгласим с факта, че съвременната култура усложни живота на родителите и техните деца. И децата са тези, които трябва да се приспособят. В много случаи това е коренът на проблемите с детското възпитание, а също така и на произтичащите от тях проблеми с поведението на юношите и възрастните.

Искам да предотвратя някое недоразумение. Аз не апелирам за връщане към примитивния начин на живот. Това не е възможно. Все пак, ние трябва да влезем в положението на нашите деца и по подходящ за съвременния живот начин, да направим всичко възможно, за да намалим техния стрес.

Психологическата перспектива. От години психолозите се занимават с проблемите в поведението на децата. Няма съмнение, че много от тези проблеми ся следствие от оскъдна дисциплина. Налице е детето, което е станало несигурно поради противоречиви очаквания. Налице е детето, което постоянно е гневно и враждебно настроено, защото винаги е било потискано. Налице е детето, което спечелва вниманието на родителите си само, когато свърши някоя поразия и трябва да бъде наказано. Налице е детето със свръхчувствителна съвест, тъй като нормите вкъщи са били твърде високи за него. Налице е и съвършеното дете, чиито родители никога не са доволни от него.

Налице е сексуално увреденото дете, при което единият от родителите твърде много доминира над другия. На лице е детето, което се съпротивлява на необходимостта да се изходи, тъй като се страхува, че ще го набият, ако се поддаде на естествената си нужда. Съществува и детето, което върши тези неща в съвсем неподходящи моменти, за да си отмъсти на родителите, които му причиняват стрес.

Срещал съм се с всички тези проблеми. Много от тях и още ред други са причинени от неподходящи методи на възпитание. Затова не е чудно, че светските психолози не одобряват някои „християнски“ тактики на възпитание и особено, когато не притежават библейската перспектива, се поддават на свръх критичност, като покрай сламата оставят да изгори и житото. Още по-тъжен е фактът, че някои от тях отричат християнството именно поради това, че в областта на детското възпитание християните погрешно тълкуват и използват Библията.

Едно внимателно изследване на детската психология показва, че децата, особено в ранна възраст, притежават една специална „естествена наклонност“, т.е. преминават през редица фази на развитие. Тези фази често се разбират погрешно от родителите и не рядко са в конфликт с очакванията на околните.

Например, във втората година от своя живот, когато вече добре може да ходи, детето навлиза в една фаза, в която то е изключително любопитно и изпитва много силно желание да пипне и „изследва“ всичко, което попадне в полезрението му. Можем да си представим какво ще се случи, когато това любопитство се окаже в конфликт с всички примамки на нашата високоразвита култура, които не бива да се пипат; и особено, когато източникът на този конфликт са уплашените родители, чиято колекция от недосегаеми предмети е застрашена да бъде счупена, разпръсната из цялата стая или да бъде изсипана на улицата. Резултатите могат да се предвидят. Обикновено оценявам това като конфликт между старата природа на родителите и естествената наклонност на детето. За нещастие, ние класифицираме вродения, даден от Бога интензивен стремеж към знания на детето, като „старата греховна природа“. Често в този явен подтик към натрупване на знания и в конфликта с културните норми, вярващите виждат „стария инат“, който трябва да бъде прекършен.

Но това ни довежда до един много важен въпрос: какво всъщност учи Библията за възпитаването на децата и за старата природа? Какво е библейското становище по въпроса?

Библейската перспектива. Първо, нека бъдем наясно, че Библията държи за строгостта при възпитаването на децата, което проличава най-ясно в книгата Притчи. Библията признава и физическите методи на дисциплиниране като средство за възпитаване на детето. Има толкова много места в Словото, в които се говори за порицаване и коригиране на децата. Но аз лично съм на мнение, че авторът на Притчи рядко, ако не никъде, няма предвид малки деца, особено през първите три години от техния живот.

Това може да учуди някои от нас, именно защото много християни се позовават на такива места от книгата Притчи и смятат за редно още след раждането, детето да бъде наказвано физически, по един или друг начин. Днес се разпространява една философия, която отъждествява споменатата в Притчи 22:6 дума „възпитавай“ с „бий“ и то специално с пръчка.

Дано не съм бил разбран погрешно. Не искам да твърдя, че децата никога не трябва да бъдат бити и че е грях да удариш шамар на едно малко дете. Но във всеки случай, книгата Притчи не учи това, което смятат много християнски ръководители и родители.

Ако внимателно изучаваме тази книга и се спираме на всеки въпросен стих в неговия контекст, ще достигнем до следните изводи:

1. На първо място, книгата има за цел корекцията на неправилното поведение на един голям син или младеж, който е достатъчно зрял, за да разбере дълбоките поучения и символичния език на своя баща. Пример за това са уводните думи към книгата:

„Сине мой, слушай поуката на баща си, и не отхвърляй наставлението на майка си, защото те ще бъдат благодатен венец за главата ти и огърлица около шията ти. Сине мой, ако грешните те прилъгват, да се не съгласиш. Ако рекат: Ела с нас, нека поставим засада за кръвопролитие, нека причакаме без причина невинния. Както ада нека ги погълнем живи, даже съвършените, като ония, които слизат в рова. Ще намерим всякакъв скъпоценен имот, ще напълним къщите си с користи, ще хвърлиш жребието си като един от нас, една кесия ще имаме всички; – Сине мой, не ходи на път с тях, въздържай ногата си от пътеката им, защото техните нозе тичат към злото и бързат да проливат кръв“ (Притчи 1:8-16).

Съвсем ясно е, че Соломон не се обръща към едно малко дете, а към един син, който е застрашен да се забърка в някакво престъпление. Той предупреждава сина си най-вече от „чуждите жени“ и блудниците (вижте Притчи 2:16; 5:1-3; 6:23-24; 7:6-23; 23:26-28). Но го насърчава да се радва на „жената на младостта си“, вместо да боготвори чужда жена (Притчи 5:18-20). Предупреждава го да се пази от лекомислено поръчителство (6:1) и от мързел, когато е в състояние да работи и сам да се прехранва (10:1-5). Съветва го да приема поука (13:1). Учи го, самият той да възпитава, когато има свой син (13:24; 13:13). И накрая го предупреждава да не опропастява баща си и да не пропъжда майка си (19:26).

И така, от цялата книга на Соломон става ясно, че тя се отнася главно до по-големите деца (най-вече до синовете).

2. На второ място, констатираме, че болшинството стихове, говорещи за употребата на пръчка се отнасят до една тежка форма на наказание, която се използваше в Израил за възпитаването на тези младежи, които имаха необикновено, неразумно и непокорно поведение.

Нека обърнем внимание, че използваната в Притчи еврейска дума нагхар в Стария завет често се превежда като „млад мъж“ или „младеж“. Макар този израз в някои случаи да се употребява и за новородени, неговата употреба най-често е свързана с по-големите деца или младежи и специално – с по-големи момчета.

А сега, нека се убедим, че стиховете, в които се говори за употребата на пръчка като средство за възпитаване, разгледани в техния контекст, насочват мисълта към едно тежко наказание, предизвикано от сериозно престъпление.

10:13 „В устните на разумния се намира мъдрост, а тоягата е за гърба на безумния“.

13:24 „Който щади тоягата си, мрази сина си, а който го обича, наказва го на време“.

17:10 „Изобличението прави повече впечатление на благоразумния, отколкото сто бича на безумния“.

18:6 „Устните на безумния причиняват препирни и устата му предизвикват плесници“.

19:29 „Присъди се приготвят за присмивателите и бой за гърба на безумния“.

20:30 „Бой, който наранява и удари, които стигат до най-вътрешните части на тялото, очистват злото“.

22:15 „Безумието е вързано в сърцето на детето, но тоягата на наказанието ще го изгони от него“.

23:13,14 „Да не ти се свиди да наказваш детето, защото ако и да го биеш с пръчка, то няма да умре. Ти, като го биеш с пръчката, ще избавиш душата му от ада“.

26:3 „Бич за коня, юзда за осела и тояга за гърба на безумните“.

29:15 „Тоягата и изобличението дават мъдрост, а пренебрегнатото дете засрамва майка си“.

За да успеем правилно да разберем целта и употребата на тоягата в Израил, ни е необходимо едно по-задълбочено познаване на Библията и на културата в библейско време. Филип Балденшпергер, занимавал се с тази тема с години, ни дава някои много полезни сведения. Той разказва: „Има различни видове пръчки, тояги и сопи, които непрекъснато са под ръка на ориенталеца… На първо място ще спомена съвсем обикновената дъбова пръчка, дълга около метър, която се носи в ръка или под мишницата. Членове на правителството, високопоставени офицери, митари и учители използват тази пръчка, за да всяват страх и когато е необходимо да ударят с нея подчинените си, които и да са те. Такава пръчка, ако е добра, би трябвало да притежава 40 чепа. Към описания вид спадала и юдейската „себет“, с която израилтянинът наказвал своя слуга (Изход 21:20, сравнете с Притчи 10:13).

И така, става ясно, че се има предвид един инструмент, употребяван при тежки наказания. Такъв беше и обичаят в Израил, съответствуващ на Божията заповед. Във Второзаконие 25:1-3 се казва: „Ако се появи разпра между човеци и дойдат пред съда, и съдиите ги съдят, тогава нека оправдаят правия и осъдят виновния. И ако виновният е заслужил за бой, съдията да заповяда да го повалят долу и да му ударят удари пред него, с брой, според престъплението му. Четиридесет удара може да му ударят, а не повече; да не би, като превишат и му ударят много повече от тия удари, брат ти да бъде унижен пред очите ти“.

Това продължаваше да бъде практика, както при езичниците, така и при юдеите, дори и в дните на Новия завет. Павел и Сила във Филипи бяха съблечени от римляните и бяха бити с тояги (Деяния 16:22). А във 2 Коринтяни 11:24 Павел разказва: „Пет пъти юдеите ми удариха по четиридесет удара без един“.

И така, тоягата, за която се споменава в Библията (и най-вече тук в Притчи) служеше за наказване на непристойно и недопустимо поведение. Най-тежкото наказание в Израил, разбира се, беше убиването с камъни (пример за това е Левит 24:13-14). Изглежда, че биенето с тояга е било второто по тежест наказание. Щом Соломон пише, че един еврейски баща не бива да се колебае да накаже с тояга тежко провинилия се син, можем от тук и от други места в Словото да направим извода, че авторът не е имал предвид възпитаването и наказването на малки деца. По-вероятно е да е говорел за наказването на различни тежки престъпления, извършвани в израелското общество. Да създаваме на базата на тези стихове философия за възпитанието на децата и тяхното наказване, е водило и води до невъобразими затруднения в поведението на децата и е предизвиквало нерядко сериозната критика на невярващите психиатри и семейни консултанти, които от опит познават непригодността на подобни методи.

Какво представлява „старата природа“?

Друго сериозно недоразумение, друго погрешно тълкуване на Святото писание е естествените наклонности на децата да бъдат класифицирани като проява на старата греховна природа. Всички деца се раждат с тази греховна природа. Но какво представлява тя? Как се проявява? И кога?

Ясна дефиниция на старата природа ни дава доктор Чарлс Рюри:

„Много по-добре е да дефинираме това понятие в смисъла на способност. И така, старата природа на плътта е онази способност, която всички хора притежават, за да служат на своето Аз. Може да се каже също така, че това е способността да отстраним Бога от своя живот. Ще бъде твърде ограничено да означим греховната природа като способност да вършим зло, защото тя е нещо повече от това. Има много неща, които сами по себе си не са лоши, но произлизат от греховната природа. Това са неща, при които Бог просто е изолиран настрана. Следователно, плътта е присъщата на всички хора способност да живеят един живот в изолация от Бога. Дори при вярващия плътта притежава същата способност да изолира Бога от своите дела“.

Успоредно с узряването на едно дете, отношенията в заобикалящия го свят се отразяват върху тази негова способност все по-силно. Когато е в общество на християни, то е склонно да застава на техните позиции, макар още да не е преживяло покаяние.

Когато е сред невярващи, то, също така лесно усвоява техния начин на възприемане на нещата.

Евангелските християни често допускат грешката да оценяват старата природа на едно двегодишно дете, като стопроцентова проява на грях. Това е така, защото гледаме на детето с очите на възрастен човек. Ние често тълкуваме това, което Библията казва за разрушителното отражение на греха върху един възрастен човек, като че ли то е валидно за всеки, още от самото му раждане. Така, проявата на гняв и яд при детето се категоризира наравно със загубата на самообладание у един възрастен. Не се прави разлика между центричните прояви на детето и на възрастния човек. Сексуалното любопитство на детето понякога се оценява като израз на същите мотиви, които тласкат към грях в тази област възрастния. За някои вярващи тези качества у едно дете са сигурно доказателство за грях и за да освободим детето от тях, ние трябва да ги „изгоним“ от него. Тук, естествено, се позоваваме на Притчи 22:15: „Безумието е вързано в сърцето на детето, но тоягата на наказанието ще го изгони от него“. Проблемът се състои в това, че под „безумие“ ние не разбираме същото, което има предвид авторът. От контекста се разбира ясно, че „безумието“, за което става дума, е свързано с онези израждащи се действия, характерни често за младите хора, които са описани в Притчи. (Обърни внимание на 26 глава, която дава доста задълбочено описание на „безумното“ поведение).

Какво представлява „естествената наклонност“?

Психолозите отдавна са установили, че децата, особено през първите години от живота си, преминават през точно определени фази на развитие. За да можем да разберем какво представлява „естествената наклонност“, е задължително да познаваме тези фази.

Фазата на откритията (първата и втората година от живота). Тази фаза в нашия културен свят носи на детето сериозни проблеми. Непреодолимият стремеж към откриване и изследване го довежда до директен конфликт с културните изисквания на обществото. Ако прекомерно ограничаваме едно дете, то се развива или като една много тиха кооперативна, непредприемчива личност, или напротив, като една изключително опърничава личност, която непрекъснато принуждава отговорния за нейното възпитание да налага нови и нови наказания. В първия случай се касае за деца, които по рождение притежават малко физическа и емоционална енергия, докато във втория случай, детето като че ли още от раждането си е било снабдено с голям енергиен заряд.

Нито първата, нито втората реакция е особено за предпочитане.

Ако едно дете не е способно на самостоятелна мотивация, неговият стремеж към открития трябва да бъде съзнателно стимулиран. Когато, напротив, детето кипи от енергия, успоредно с развиването на стремеж към откривателство, тази енергия трябва да бъде канализирана. В следващите години от неговия живот този откривателски дух ще се окаже един от най-съществените фактори, допринасящи за предприемането на важни стъпки в името на Бога. Затова е необходимо жаждата за откриване да бъде канализирана и развивана, вместо да се мъчим да я „пречупваме“.

Фазата на имитираш (първата и втората година от живота}. Това е друга естествена фаза. Особено на границата между първата и втората година, тази естествена способност е в пълния си развой. Това, което детето имитира, произлиза от заобикалящата го среда. Касае се за един подсъзнателен процес, който няма никакво отношение към неговата способност да разсъждава и е далеч по-ефикасен от устното поучение.

И тази фаза, при нашите културни условия, въвлича детето в сериозни затруднения. Между първата и втората си година то иска да прави всичко, което правят родителите му. Когато майката изважда съдове от шкафа, то иска да прави същото. Когато бащата включи телевизора, то иска до повтори неговото действие. Именно този начин на поведение спечелва на детето някой шамар или някое енергично „Не!“ и скоро му помага да разбере, че става въпрос за нещо по-сериозно. И тук детето се оказва притиснато между вродения си стремеж към подражаване и открития и факта, че не му е позволено да върши тези неща.

Но въпросът има и положителна страна. Като родители на едно дете в тази възраст, ние трябва да бъдем живо отражение на Христовия образ. Детето имитира нашето поведение съвсем естествено и спонтанно. То отразява както нашите добри навици, така и лошите. Ако сме нетърпеливи, то имитира нашето нетърпение. Ако сме егоистични, то имитира нашия егоизъм. Ако често го удряме, то ще се научи да отвръща на удара с удар.

Това не означава, че не бива да удряме едно дете на възраст между една и две години. Понякога дори това се явява като необходимост, за до го предпазим, да не навреди на себе си или на другите. Но разумните родители, познавайки тези две фази от развитието на своето дете, се съобразяват с тях и преустройват неговото обкръжение, така че необходимостта от сблъсъци и наказания да се сведе до минимум.

Идентификация (втората и третата година от живота). Това е един по-късен стадий в развитието на детето. В този период детето е склонно да усвоява качествата на един от родителите си. Тази склонност се наблюдава много ясно при тригодишното дете.

Тъй като обикновено детето се идентифицира с този, когото обича и на когото се възхищава, е важно родителите и учителите да се постараят да изградят в децата едни отношения, при които детето да се чувствува сигурно и защитено. Колкото повече привличаме едно дете, толкова по-голямо е неговото желание да прилича на нас.

Изграждане на личността (третата и четвъртата година от живота). Следващият период, през който преминава детето около своята четвърта година, е поставянето на основите на неговата индивидуалност. За първи път в своя живот то наистина осъзнава своето „аз“, започва да упражнява самокритика и до известна степен, и в повечето области на живота си, да проявява власт над себе си. Притежава способността да обмисля нещата и умее да разбира, обхваща с мозъка см понятия и да си изгражда представи.

Интересен е фактът, че по това време много от децата за пръв път наистина разбират Евангелието и осъзнават, че по природа са грешници, след което започват да откриват двойнствеността на своята личност – осъзнатото притегляне към греховни действия от една страна, а от друга – копнежа да бъдат угодни на Бога.

От библейска гледна точка това е една изключително важна възраст. Именно в този период библейското учение за старата природа влиза в сила. Адамовата същност, (която е на лице още с раждането ни), започва да се проявява в живота на детето като една мощна сила, която то не осъзнава, но която трябва да бъде непременно разбрана от вярващите родители и учители.

 

Притчите на Соломон и естествената наклонност

Интересен е фактът, че и Соломоновите притчи вземат отношение по въпроса за естествената наклонност и в тази връзка, срещащата се в някои преводи дума „дете“, вместо „момче“, не е погрешна, макар че и едно момче преминава през фази, които трябва да не убягнат на родителите му.

В Притчи 22:6 се казва: „Възпитавай детето отрано в подходящия за него път и не ще се отклони от него, дори когато остарее“.

И тук много вярващи дават погрешно тълкуване. Вече видяхме, че основното значение на този стих се свързва с употребата на тоягата, като средство за възпитание. Делич добре предава истинския смисъл на този стих: „Давай на детето си наставления по неговия път и тогава, дори когато порасне, то няма да се отклони в погрешна посока“. В коментара си към този текст той казва: „Поучаването на младежите, възпитанието на младежите трябва да са съобразени със съответния стадий на живота, през който младежът преминава. Методът трябва да се избира според степента на развитие, която е достигнал духовния и физически живот на младежа“.

Този стих явно говори за естествената склонност, за фазите на естественото развитие, такива, каквито Бог ги желае. Ако добре се „сработим“ с това естествено развитие, ще имаме добри резултати. Съпротивляваме ли му се, няма да имаме успех.

 

Дисциплиниране през първите три години

1. Познавайки явните естествени наклонности на детето през първите три години (най-вече стремежа му към откривателство), както и проблемите, които му създават културните условия, вярващите родители трябва да правят всичко, което зависи от тях, за да отстраняват тези бариери, за де не се намира тяхното дете в едно постоянно напрежение по отношение на заобикалящия го свят. Това се отнася най-вече за деца от една до тригодишна възраст.

2. Вярващите родители трябва да се възползват от проявяващата се най-вече в третата година от живота склонност към имитиране и идентифициране, вместо да се борят срещу нея. Избягвай например моментите, в които би демонстрирал отрицателно поведение. А когато детето ти желае да имитира ежедневното ти поведение (готвене, миене на колата, работа в градината), давай му възможност да се чувствува съпричастно и дори да ти помага.

3. Постарай се да не се налага често да казваш: „Не!“. Спестявай си отрицателните отговори за ситуациите, в които няма избор.

Познавам един психолог, който е на мнение, че родителите биха могли вместо десет пъти да кажат „Не!“, да го направят само веднъж, стига предварително да помислят малко повече. Нека не забравяме, че отрицателният отговор може да се превърне в навик за родителите и ако това стане, думата „не“ постепенно започва да губи смисъла си за детето.

4. Не бързай да отучиш детето от кърменето, шишето или биберона. По библейско време децата бяха кърмени, докато навършат три години, което днес, разбира се, поради променените културни условия е немислимо. Но тази практика създаваше на детето едно изключително чувство за сигурност. Тъй като днес ние рано отбиваме нашите деца, трябва да се постараем да им създадем заместващи опитности, които ще им помогнат да развият у себе си така необходимото чувство за сигурност.

5. Не се мъчи насила да принудиш детето да ходи по нужда в тоалетната. Остави естественият процес на имитация и идентификация да работи вместо теб. Не забравяй, че детето ти желае да прилича на теб. Давай му добър пример. Остави го само да забележи, че ти използваш тоалетната. При това, нека не забравяме, че преди третата си година детето не може да свикне да използва тоалетната. И така, нека не бързаме и нека се пазим от резки реакции.

6. Не отъждествявай възпитаването на детето с физическите наказания. Подобна теория произхожда от погрешното тълкуване на употребата на тоягата, за която се говори в Притчи. Разбира се, има ситуации, в които шамарът не може да бъде избегнат. Но ако отъждествяваме биенето с възпитаването, се излагаме на опасността то да се превърне в самоцел, вместо да бъде необходимо средство за постигане на определена цел.

7. Нека не забравяме, че шамарът е ефикасен тогава, когато детето е разбрало защо го получава. Но това разбиране се появява едва през третата и четвъртата година. Преди тази възраст употребата на ударите е най-вече една техника на въздействие, т.е., чрез тях се предизвиква реакция у детето, тъй като то предпочита да си спести физическата или душевна болка.

(Този начин на въздействие понякога се явява необходим, особено в нашите културни условия. Все пак, нека го сведем до минимум. Когато се стараем да се съобразяваме с детската същност и да откриваме подходящия момент, достигаме до извода, че ще минем и с по-малко физически наказания, и то не без явен успех).

8. Отнасяй се с детето така, както желаеш да се отнасят към теб. Не очаквай от него повече, отколкото от себе си. Запомни, че когато се измори, едно дете се отчайва по-бързо от теб. Когато е гладно, това чувство у него е по-силно, отколкото при теб. И неговата нервна система е много по-чувствителна от твоята. Ако искаш да се скараш на детето си, когато то е в лошо настроение, запази самообладание – размисли как се чувствуваш ти, когато си в лошо настроение. Помисли и каква може да бъде причината за това неразположение.

9. Отдавай внимание на симптомите, които говорят, че наложеното наказание се е отразило твърде тежко върху детето. Следните симптоми ще ти помогнат да разпознаваш проблема и да предприемаш необходимите мерки:

а) затворено в себе си и твърде тихо дете

б) много агресивно и зло дете, което отвръща на удара с удар или бие другите деца

в) свръхчувствително и боязливо дете

г) дете, което никога не е доволно от постиженията си

д) дете, което насочва своя гняв навътре, само срещу себе си; желание да умре

е) много своеволно дете, особено във възрастта между три и четири години

ж) лукаво дете

з) дете, което постоянно се държи не както трябва, за да спечели по този начин вниманието на другите

(Всички тези симптоми могат да се открият в ежедневието, но при едно погрешно третирано дете, те се проявяват особено ясно и упорито).

 

Дисциплиниране на децата през третата година и след нея

1. Болшинството от децата, докато растат и се развиват, се нуждаят от време на време от дисциплинарни мерки. Ако обаче се окаже, че твърде често се налага едно дете да бъде бито без да има положителен ефект, съществува вероятността това дете да се държи лошо по причина, че в съвсем ранна възраст към него са се отнасяли прекалено строго. А може би то само иска да изрази потребността си да бъде забелязвано. Може би преди му е било обръщано внимание само, когато в нещо се провини.

В случай като току-що описания, се налага една друга тактика. Така например, можем просто да не обръщаме внимание на отрицателното му поведение (разбира се, в разумни граници), и да го похвалваме за добрите постъпки.

Има и случаи обаче, в които деца, развили отрицателно поведение, поради твърде строги наказателни мерки, могат да бъдат коригирани само чрез продължителни наказания. Ако обаче след относително кратко време, не бъдат постигнати никакви положителни резултати, трябва да се запитаме, дали по този начин само не усложняваме нещата. Тук е необходимо да се посъветваме с някого, който има опит в тази област.

2. Малко по-големите деца (най-вече между шест и деветгодишна възраст), както са несигурни, опърничави или душевно увредени, постоянно ще се опитват да дразнят родителите си, до известна степен с цел приравняване. В случая, най-доброто, което може да се направи, е да игнорираме този начин на поведение (разбира се, отново в границите на допустимото) и най-вече да не губим самообладание.

3. Когато възпитаваш и наказваш, бъди последователен. Но нека заплахите ти бъдат реалистични. Не казвай: „Ще получиш плесница, ако още веднъж направиш това“, ако наказанието е по-сурово от „престъплението“. Размисли преди да заплашиш детето с някакво наказание. Ако е необходимо, изпълни предупреждението си, с изключение на случаите, в които това, което си изисквал, е било неразумно. Имай предвид, че едно непоследователно възпитание предизвиква у детето истинска несигурност, която от своя страна отново става причина, то често да бъде „лошо“.

4. С деца над десетгодишна възраст можеш да разговаряш за онези страни от поведението им, които ти създават проблеми. Заедно с тях можеш да потърсиш най-подходящото разрешение и да се договорите за дисциплинарните мерки. Ако не срещнеш готовност за съдействие, разсъди сам, какво е най-разумно да очакваш от детето. След това сподели ясно с него своите очаквания и ако те не се изпълнят, пристъпи към предупреждение и наказание.

(В условията на съвременната култура повечето от младежите реагират и на наказания, които не са от физическо естество).

5. Накрая, не забравяй, че Притчите се занимават с крайности в начина на поведение и още, че предлагат една културно обусловена форма на възпитаване, която съответствува специално на законите в израелското общество. Болшинството вярващи родители никога не биха се принудили да прибягнат към тези крайни наказателни мерки, ако следват основните принципи на Евангелието и с целия си начин на живот отразяват образа на Христос.