5. Моето пътуване навътре

Един уикенд отидох до минералните извори в Уилбър Хот Спрингс, едно от любимите ми места за бягство от града, сгушено в планините, близо до Клиър Лейк. Бивш роден американски курорт, а известните му горещи извори бяха прочути с минералните си води, даващи сили, и със своята топла, приятелска, духовна атмосфера.

Докато вървях нагоре по мръсния път към паркинга на курорта, срещнах двама души, които също току-що пристигаха. Бях изненадан, когато разбрах, че единият от тях, Шон*, живееше в Сакраменто с момиче, наречено Кели\ моя бивша колежка от университета в Кънектикът. Баща й беше остроумен мъж с дрезгав глас, диспечер на такситата „Теди“, където работех като шофьор преди да дойда в Калифорния.

Старият Хари. Помня приятния му грубичък, но приятелски глас, който се обаждаше по радиопредавателите ни, за да научи местоположението ни, да ни насочи из града и после да ни каже „Обраааа-тно“, когато пътникът ни се откажеше. Спомнях си как Хари стоеше на перона на гара Уестпорт, неговото странно измършавяло и бледо лице на работник сред добре облечените пътници на Уестпорт — как ги разпределяше един по един в такситата ни и ни изпращаше в нощта.

Този работен, посивял маестро на такситата беше основата на живота ми, когато се мъчех да не полудея в родния си град, който вече не ме привличаше. Никога няма да забравя стоическия му непроницаем поглед и неизразимите емоции, които чувствах, когато му пожелах сбогом при последния си работен ден. Неговото стържещо, но изпълнено с любов „Пази се“ звучеше в ушите ми, докато пътувах през страната. Докато минавах през Бедландс, изобщо нямаше да се учудя, ако гласът на Хари се обадеше по радиото ми със своето „Осемдесет и две, къде си, Уорън?“ А аз щях да кажа „Южна Дакота, Хари — далеч от къщи, Хари. Малко съм уплашен, Хари“.

„Обраааа-тно, Осемдесет и две“ — щеше да каже той.

„Не мога, Хари — щях да отвърна. Трябва да намеря себе си, Хари. Край.“

Но в този далечен северен калифорнийски курорт явно не беше време за край, щом косвено пресичах пътя на стария си шеф. Какво съвпадение. Едва ли разбирах тогава, че тази „случайна“ среща с Шон беше началото на един уикенд, пълен със съвпадения, който щеше да ме отправи към Сакраменто и дори към дома на Шон и Кели.

Продължихме разговора си, докато се топяхме в топлите минерални води на Уилбър. Шон запълваше липсващата ми информация за всички онези години след последната ми среща с Кели. Тя беше сега учителка в Сакраменто. А Хари се беше пенсионирал. Не можех да си представя гара Уестпорт без него.

Шон, приятелят му и аз се преместихме накрая да говорим във фоайето на огромния стар хотел. В Уилбър цареше някакво чувство за приемане и дружелюбност, което помагаше на хората да се събират и да разговарят. Беше като едно духовно кафене, където хората можеха да започват лесно разговори и да споделят в дълбочина преживелиците си.

Бях заинтригуван от разговорите, които дочувах наоколо — понякога в голямото фоайе, но още повече в басейните с минерална вода. Докато гостите на курорта се потапяха в топлите води, ставаха сякаш още по-честни, защото голяма част от разговорите се насочваха към духовни теми. Говореше се оживено за духовни учители, скорошни семинари и лично израстване.

Много гости ходеха на масажи, така че доста се говореше и на тази тема — терапевтичните облаги от масажа, различните видове масаж и местата, където можеше да получиш обучение и документ за правоспособност. В най-малко три разговора се спомена името на Института за холистично здраве в Сакраменто. Чух колко духовно място било, колко добри учители имали, особено за прекрасното обучение по терапевтичен масаж, което предлагали. Защо бях заобиколен от разговори точно за това място? Дали някой се опитваше да ми каже нещо?

След като гледах известно време отпочиналите, доволни хора, които на тълпи излизаха от масажистката и училището по масаж, реших да се присъединя към множеството. Насрочих си час.

Докато чаках за масажа, си мислех колко удовлетворяващо трябва да е да работиш като масажист-терапевт. Рядко виждах резултатите от социалната си работа с клиентите, но при масажа сигурно беше точно обратното.

Когато дойде време за срещата ми, се чувствах малко неудобно. Никога преди това не ми бяха правили официално масаж, но масажистката беше приятелски настроена и бързо ме успокои. Скоро умелите й ръце започнаха да вършат чудеса върху уморените ми мускули. Когато най-сетне свърши, си мислех, че съм на небето. Не знаех, че е възможно човек да се чувства толкова добре. Бързо разбрах защо всеки се връщаше от минералните води с толкова отпочинал вид.

Бях изненадан обаче, когато масажистката ме запита дали имам нещо против да масажирам нея. Каза, че била изморена от работата над толкова хора. Отвърнах й, че нямам представа какво трябва да правя, но съм готов да опитам. Обеща да ме напътства. Двадесет минути по-късно каза, че се чувства много по-добре и че съм имал дарба за масажиране. Дори предложи да помисля за обучение и получаване на документ за правоспособност. И съвсем не се изненадах, когато ми предложи Института за холистично здраве в Сакраменто. Целият уикенд от началото до края ме насочваше към това място. Дали това не беше поредното „божествено“ водителство? Почти бях свикнал с тях.

Когато се върнах на работа през следващата седмица, научих, че Института за холистично здраве в Сакраменто тъкмо откривал нов курс за обучение. Пропътувах разстоянието три и половина часа до Сакраменто на другия ден, за да проверя каква е програмата. Курсът се събирал всеки петък вечер и лекциите продължавали през целия ден в събота и неделя в продължение на няколко месеца. Това означаваше да оставам в Сакраменто през целия уикенд, но бях готов на всичко, за да получа документ.

Надявах се да намеря някакво не много скъпо жилище в Сакраменто и разказах на един приятел от службата за положението си. Той каза, че имал стара приятелка, която живеела в Сакраменто, и обеща да й се обади. Може би тя щяла да измисли нещо. По-късно дойде в офиса ми с учуден поглед и клатейки глава в недоумение.

— Уорън, току що говорих с нея. Тя каза, че всеки уикенд ходела в Суома при приятеля си и си добре дошъл в апартамента й — той ме погледна изпод очилата с вид, който сякаш казваше „Как го правиш?“ и добави — каза също, че живее на няколко крачки от Института за холистично здраве.

Като все още поклащаше недоверчиво глава, той се върна в офиса си. Никога нямаше да може да разбере какво става с мен.

И така, програмата за обучение по масаж в Института за холистична медицина в Сакраменто беше следващата спирка в духовното ми пътуване. Самият институт бе посветен преди всичко на метафизичните изследвания. В програмата имаше обучение по йога, медитиране, Тай Чи и прераждане, както и програми за практикуващи холистично здраве и курс за масажисти-терапевти. Терминът „холистично здраве“ описваше една организирана здравна система, която наблягаше по-скоро на благосъстоянието, отколкото на болестта, и подчертаваше единството на тяло, душа и дух. Отскоро появилата се област на холистичното здраве, се опитваше да помогне на хората да поемат отговорност за своето физическо, душевно и духовно здраве. Всекидневното практикуване на физически упражнения, здравословно хранене и духовни упражнения беше част от начина на живот.

Духовните основи на Института за холистично здраве в Сакраменто бяха в пълна хармония с метафизическите ми възгледи. Нямаше значение дали си местен американски изцелител или тибетски монах — имаше много общи неща.

Инструкторите ни бяха едно младо семейство, което се занимаваше с метафизична духовност, като съсредоточаваха усилията си най вече в областта на „повторното раждане“. В частната си практика те помагаха на хората да се отпуснат и да се върнат към раждането си или към ранните стадии на детството си, където травмите и другите емоционални болки можеха да се преживеят отново и преодолеят. Бяха професионалисти и ентусиазираното им приемане на алтернативните духовни принципи превърна скучния курс по техники за масажиране в курс по духовно изцеление.

Съучениците ми идваха от най-различни семейства, но всички споделяхме основното желание да бъдем проводници на любовта, светлината и изцелението. Искахме да се научим да „се отваряме“, така че изцелителната енергия на вселената да протича през нас към нашите клиенти.

Дните с лекции бяха дълги, но през повечето време лежах на масата за масаж и някой се учеше върху мен. Това беше едно от големите предимства на курса, винаги се упражнявахме един на друг, докато усъвършенствахме техниката си.

Един ден приятел от курса ми даде да прочета книга, наречена „Любовта означава да изоставиш страха“ от Джерълд Джамполски. Книгата оказа моментално и дълбоко въздействие върху мен.

Книгата на д-р Джамполски съответстваше на останалите ми метафизични учения. Той подчертаваше необходимостта да освободя ума си от старата негативна мисловна система, за да започна да преживявам любов и вътрешен мир. Едва когато се освободя от страха, мога да престана да преживявам атаките, които възприемах като идващи от света, но които всъщност бяха резултат на собствените ми негативни мисли. Всички търсехме по-добър път, а за Джамполски „по-добър път“ представляваше тритомното издание на „Курс по чудеса“. „Любовта означава да изоставиш страха“ беше в общи линии силната препоръка и лично свидетелство на Джамполски за ефекта от „Курс по чудеса“ като форма на духовна психотерапия. Той ясно казваше, че „Курс по чудеса“ беше променила напълно живота му и той често цитираше „Курса“ — още преди да започне първата си глава. Ентусиазираната му подкрепа на „Курс по чудеса“ ме изстреля към най-близката книжарница, за да си купя комплекта.

Бях много доволен, когато влязох в една централна книжарница на Сакраменто и веднага открих „Курса“. Но докато прелиствах тритомното издание с твърди сини корици, бях неприятно изненадан да открия множество християнски термини. Думи като спасение, Святи Дух и Божий Син сякаш преобладаваха и аз бях объркан. Джамполски не беше намекнал дори, че „Курс по чудеса“ беше християнска книга. Но докато разглеждах книгата ми се стори, че „Курс по чудеса“ беше опит за ново обяснение на Библията и нейното учение. Започнах да разбирам, че това беше всъщност един изцяло модерен поглед върху това, което Библията казваше в действителност, за разлика от неправилните учения, които проповядваха църквите. Стана ми ясно, че „Курсът“ се опитваше да хвърли нова светлина върху един неправилно разбиран предмет. Въпреки това все още се борех с явно християнския речник. Никога нямаше да реша по своя инициатива да купя „Курса“, ако не беше книгата на Джамполски, която ме караше да мисля, че щом тя е основана на „Курса“, сигурно той е нещо добро. Тъй като исках да чуя все пак и друго мнение, накрая се обърнах към един чиновник и го попитах:

—  Знаете ли нещо за книгата „Курс по чудеса“?

Той ме погледна замислено за момент и след това с най-искрена усмивка отговори:

—  „Курс по чудеса“ е най-дълбокото духовно преживяване, което някога съм имал. Използвам я от около шестнадесет месеца и тя изцяло промени живота ми.

Джамполски не би могъл да го каже по-добре. Купих книгите. Просто трябваше да свиквам с християнската терминология.

През юни 1981 г. получих официално удостоверение за практикуващ масажист от Института по холистично здраве в Сакраменто. С вярната си преносима маса за масажи започнах да масажирам приятели и колеги в свободното си време. Дори вземах масата си в приюта за душевно болни, където работех като социален работник, и започнах да правя масажи на бавноразвиващите си клиенти. Не можех да не се усмихвам, когато понякога клиентите ми се нареждаха със съблечени ризи и чакаха реда си. Говорех им също и за новите си духовни идеи. Скоро те започнаха да медитират, да виждат видения, да танцуват танца Суфи и дори да повтарят мантри. Бяхме луда компания, но те ме харесваха и ми вярваха. Така че новата ми философия вече работеше и даваше плодове в приютите за душевно болни в северна Калифорния. Изглеждаше съвсем естествено да преплитам това, което научавах, в работата си. Един от върховете ми през седмицата беше танцуването на Суфи през време на обедната почивка заедно с умствено недоразвитите ми клиенти под един навес в близкия град. Пеехме, повтаряхме монотонни припеви и танцувахме, като възхвалявахме поредица от религии, взети от индианските, еврейските, будистките и мохамеданските традиции.

Междувременно Джой и аз поддържахме контакт. Често се отбивах у тях и говорехме с часове. Между нас съществуваше близост, която просто не се поддаваше на обяснение. Чувствахме се изключително удобно заедно и можехме да говорим за почти всичко с лекота. Между нас имаше взаимно уважение, което се основаваше на разбирането за сериозността на духовното търсене на другия.

Късно през един летен следобед, няколко седмици след като завърших курса за масажиране, поканих Джой на едно пътуване с кану в красиво, заградено с гори, подобно на лагуна, езеро, близо до Сакраменто Ривър. Това беше единствената среща, в която приличахме на влюбени и аз бях малко притеснен, защото не бяхме в обичайната обстановка в кафене, на уличния ъгъл или в хола. Спомням си, че бях замислен и с нетърпение очаквах да поговоря с жената, която беше станала най-добрия ми приятел.

Докато се оттласквахме от брега, осъзнахме, че бяхме съвсем сами и само чаплите пресичаха пътя ни. Беше тихо и спокойно, напомняше ми за Юга в меките летни следобеди. Във въздуха се носеше аромат и спомен за по-прости времена. Чувствах близост с Джой и разбирах грижата й за мен.

Взаимоотношенията ми с нея бяха се задълбочили през изминалите шест месеца и докато вървяхме по паралелни пътеки сякаш винаги показвахме разбиране за онова, през което преминаваше другия. Приятелството ни беше твърде необикновено. Никога не бях срещал личност като Джой. Едно желание да познае истината се излъчваше от нейното същество, а може би и от моето. Признавахме тази духовна жажда у другия и я уважавахме.

Загребах към средата на езерото. След като си разказахме за всичко, което ни се беше случило през последно време, постояхме малко, без да кажем нито дума. С Джой нямаше нищо страшно в мълчанието. Не чувствах обичайната си нужда да говоря или да се показвам. Тя ме караше да се чувствам отпуснат и спокоен.

Замислих се за необикновените и чудесни качества на Джой. Погледнах в очите й и наруших няколкоминутното мълчание.

— Джой, този, който се ожени за теб, ще бъде наистина благословен — казах аз искрено и от дълбините на сърцето си. Тя имаше нежна, приятна, мила душа. Не търсеше световен успех или популярност. Просто искаше да познае Бога. Колко невероятно освежително действаше това в този безумен стар свят! И макар че тя търсеше чрез медитациите си контакт с „Бога вътре в себе си“, молеше се също и на един външен аспект на Бога, който тайнствено съществуваше „някъде там“.

Тя искаше да се приближи до външния Бог. Искаше да построи някак си мост през пропастта. И имаше връзка с този Бог, когото аз чувствах и виждах. Странно, но понякога чрез присъствието на Джой сякаш се приближавах до това нещо или някой, който беше Бог — вътре или вън от нас.

Джой ме погледна и се усмихна.

— Ти също, Уорън. Тази, която се омъжи за теб, ще бъде много благословена.

Размърдах се неловко на мястото си не заради комплимента и, а при мисълта за този вид лични взаимоотношения. Бракът изглеждаше нещо невероятно за човек като мен. Но това, което каза, беше толкова мило, че ме накара да се почувствам приятно, защото знаех, че е искрена.

След разходката с кануто вечеряхме на спокойствие в един малък мексикански ресторант, а след това отидохме да хапнем другаде малко ябълков пай. Беше прекрасен ден. Между нас имаше близост, за която никой не споменаваше, но и двамата я чувствахме.

Няколко дена по-късно Джой ми се обади и ми каза с необичайна топлота и обич, че разходката с кануто и вечерята й харесали много. Каза, че наистина й допадала „енергията ми“. Но нещо в начина, по който го каза, ме уплаши. И много по-късно тя ми каза, че също почувствала уплаха. Всъщност намекът за близост плашеше и двама ни толкова, че измина почти месец преди да се видим отново, а когато това стана, отново се върнахме към старото приятелство. Под повърхността на нещата нещо се променяше обаче и едва ли някой от двама ни можеше да направи нещо, за да го избегне.