4. Дусой в моя живот

След пътуването ми до Хавай духовността ми просто възкръсна и отново стана преобладаващ фокус на внимание в живота ми. Почти всекидневно упражнявах „динамичната медитация“ на Раджнийш. Дълбокото чувство на отпускане, което получавах от нея беше чудесен начин да започна деня. Когато не бях зает на работа, се потапях в някоя нова книга или статия на все по-растящата купчина с литература от Раджнийш, която събирах.

Най-много харесвах историите и притчите, които Раджнийш заплиташе в своите книги. Той можеше да изрази и най-сложните духовни истини чрез най-простата история. Вярвах, че Раджнийш разбира живота; той имаше проникновение за истината и лъжата. За мен той беше велик учител и аз знаех, че ми помагаше да се преориентирам към Бога, като ме преустройваше както духовно, така и психологически. Беше болезнен процесът, в който осъзнавах кой съм, но с новите си метафизически оръжия и разбирания се учех да бъда честен със себе си. Учех се също да казвам какво чувствам — а не това, което според мен другите искаха да чуят.

Докато се занимавах с личността си по един духовно дисциплиниран начин, започвах също да преживявам повече радост и щастие. Приемащото, неосъждащо отношение на Раджнийш и неговите саниасини ми осигуряваха спокойно и сигурно обкръжение, докато се опитвах да разреша проблемите, които изникваха. И в това обкръжение на приемане и любяща конфронтация знаех, че действително започвам да израствам духовно.

Тогава срещнах Джой. Запознах се с нея в едно местно кафе чрез общ познат. Харесах я веднага.

Пътеките ни с Джой продължиха да се пресичат през следващите няколко дни. Когато се видехме, разговорите ни винаги носеха силно духовно доверие. И двамата бяхме посветени на духовния си живот и скоро разбрах, че като човек, който търсеше истината, тя беше женския ми двойник. И двамата искахме да научим повече за себе си и да преодолеем множеството вътрешни пречки, които ни отделяха от връзката с Бога и другите. Дълбокият ни ентусиазъм за духовните неща стана основа на приятелството ни.

Когато се срещнехме на улицата, в ресторанта или в университета, се радвахме че се виждаме. Сякаш бяхме стари приятели, говорехме с огромно въодушевление за това, което ставаше в живота ни. На събиранията нещо ни привличаше и обикновено накрая се отделяхме в някой ъгъл и споделяхме най-новите си мисли и духовни прозрения. Забравили за другите, обсъждахме възходите и паденията в духовните ни авантюри. Разговаряхме оживено за мечтите си, за книгите, които четяхме, и всички малки синхронистични случки, които правеха живота интересен. Използвахме всяка възможност да споделим любовта си към духовните неща.

Бързо разбрах, че Джой притежаваше огромна интуиция. Когато се случваше да се сблъскаме на улицата, тя казваше: „Знаех си, че ще те срещна днес!“. Когато по някаква приумица спирах пред дома й, тя ме посрещаше със: „Знаех, че идваш“. Бях и объркан, и удивен от способността й да предугажда и прониква в нещата преди да са се случили.

Джой ми разказа, че още от тринадесетгодишна възраст била нещо като медиум и имала преживявания на излизане от тялото, а участвала и в безброй други неща, включително скорошното й увлечение по учението на един индийски гуру, наречен Суами Баба Муктананда. Стори ми се изключително интересен фактът, че тя също следваше гуру и прекарвахме часове в разговори за прозренията, които бяхме получили от индийските си учители.

Започнах да разбирам, че Джой вървеше по тъй наречения от нея „духовен процес“. Това беше едно прогресивно, кумулативно духовно израстване, което непрекъснато се менеше и еволюираше. Бях малко озадачен понякога от Джой и нейния „процес“, но я гледах с все по-голямо уважение. Посвещението й да опознава себе си и Бога беше всепоглъщащо. Някакво вътрешно чувство я водеше почти неуморно и я тласкаше все по-нагоре и по-нагоре към истината и Бога.

С времето наблюдавах как Джой се впускаше и се оттегляше от различни духовни неща. Не беше вятърничава, нито авантюристка. За всичко, в което участваше, времето беше точно премерено, имаше цел и тя сякаш успяваше да извлече същността от всичко, което правеше. Успяваше също да остави назад онова, което не носеше смисъл или стойност. Всяко духовно преживяване се извисяваше и естествено утихваше и се преливаше в следващата дейност.

Приятелството ни беше уникално в това, че не бяхме обвързани с романтична любов. Когато общите ни приятели подмятаха каква прекрасна двойка сме били, ние бързо подчертавахме, че сме „само приятели“. Фактът, че не бяхме влюбени, ни даваше свободата до голяма степен да бъдем приятели. Можехме да се опознаваме без сексуалните прикрити чувства, които толкова често характеризират и монополизират ранните етапи на една нова връзка. Вместо това, ние бяхме подкрепа един за друг, носехме взаимно насърчение един на друг във всичко, което вършехме. За другите изглеждаше странно, че посвещавахме такава голяма част от времето си на духовните проблеми, но за нас това беше най-естественото нещо на света. И двамата искахме да забравим за себе си и да намерим истината, която стоеше извън нас. А и двамата бяхме готови да направим всичко, за да я намерим. Останалото в живота ни заставаше след духовното търсене.

Скоро след Нова година отидох в интензивния семинар на Раджнийш в Харбин Хот Спрингс, на три часа път от дома ми и недалеч от Напа Вали. Амитаб, един надарен саниасин, който беше уважаван групов водач на Раджнийш в Индия, водеше семинара. Двата дни бяха много интензивни, пълни с медитации, лични срещи, групови занимания, танцуване и време, отделено специално за здравословни процедури в минералната вода на Харбин. Когато медитациите разкриваха проблеми в емоционалната област, бяхме насърчавани да „работим“ над тези лични проблеми.

Групата даваше подкрепа и приемане и хората имаха възможност да се справят с нещата, които ги притесняваха. Някои дойдоха на семинара със специфични проблеми. Амитаб имаше особена чувствителност и интуиция и обикновено работеше индивидуално с всеки, но винаги в контекста на групата. Той улесняваше взаимодействието между хората, предлагаше роли, които да разиграваме и знаеше кога да спре да се занимава с един човек и да премине към друг. Семинара се оказа оздравяващ за много хора в групата и към края на уикенда чувството на близост и общност нарасна, така че можехме спокойно да споделяме и разрешаваме заедно проблемите си.

През една от почивките всички танцувахме в една голяма слънчева стая под звуците на новия албум на Боб Дилън „Бавен влак“. Бяхме щастливи, че Боб Дилън е тръгнал по духовната пътека и усещахме някаква близост и празнично увлечение, докато танцувахме под звуците на песента му „Трябва да служиш някому“.

„Е, дали ще е Бог или дявола, някому трябва да служиш.“

Думите на Дилън изпълваха стаята, докато се движехме и се радвахме в състояние на полублаженство. В крайна сметка, семинарът се оказа полезен за мен и след уикенда всички се чувствахме отпочинали, за да се върнем обратно в света.

Този понеделник все още бях изключително въодушевен от уикенда. Когато няколко колеги ме попитаха за подробности около семинара, с удоволствие им разказах за него. Спомням си, че се чувствах много „духовен“, докато им разказвах за медитациите и сериозните дискусии. Дали го признавах или не, за мен беше много важно другите да гледат на мен като на духовен човек. Това беше един вид нова самоличност за мен и ми създаваше приятно чувство.

Към края на седмицата почувствах, че блясъкът на уикенда избелява. Искаше ми се тази топлина и чувство за общност да останат в мен завинаги. Но хубавите чувства сякаш се изплъзваха. Няма нужда да казвам, че бях зарадван, когато научих, че в края на месеца ще има още един семинар в Харбин. Веднага изпратих таксата от 100 долара и с нетърпение зачаках семинара.

Хората в офиса ми вече започваха да свикват с нетрадиционните ми духовни пътища. Макар че някои от тях с удоволствие слушаха за духовните ми приключения, една жена изглеждаше загрижена и ми даде Библия. Подтикна ме да я чета. Бях доволен, че тя имаше нещо, което я правеше щастлива, но старомодната й духовност не беше това, което търсех. Християнството беше толкова остаряло в сравнение с тези невероятно вълнуващи духовни преживявания. Искаше ми се тя да се отпусне и да дойде на един от нашите уикенди на Раджнийш, където можеше да танцува, да вика, да медитира и да вникне в чувствата си — след това никога нямаше да се върне в църквата.

Когато прекрачих прага на втория семинар в Харбин, се почувствах така сякаш се връщах у дома. Познати лица от предния семинар се появиха при моето пристигане, навсякъде наоколо имаше прегръдки. За минути бях обграден с топлината и любовта, които са характерни за групите на Раджнийш. Във всичко, което вършехме, имаше грижа и любов. Чувствах се подкрепян от тези хора в оранжево.

Интензивните курсове на Раджнийш даваха на много от нас, които бяхме духовно изолирани, усещането за семейство. Притежавахме чувство на общност и както винаги зад всичко стоеше присъствието на Раджнийш. Той беше изграждащата сила, подтикът, учителят на всички ни.

Но забелязах, че уважението и преклонението ми към Раджнийш имаха граници. Отдръпнах се малко, когато саниасините седнаха пред снимката му и започнаха да му се покланят. Колкото и да обичах Раджнийш и да го виждах като невероятна част от Бога, не можех да гледам на него като на самия Бог. Борбата ми в тази област правеше отдаването ми на Раджнийш почти невъзможно. Можех да се отдам на учението му, но не на него. И знаех, че това е една от причините още да не съм отлетял за Индия и да съм станал саниасин. Не бях сигурен, че искам да предам живота си на него по такъв начин. Той можеше да бъде учителят ми, но не и господарят ми. Раджнийш винаги мъмреше онези от нас, които оставаха в периферията на неговата енергия, без да се предават напълно на Бога чрез него. Знаех в сърцето си, че не ми беше трудно да предам живота си на Бога, но се доверявах на колебливостта си и уважавах нежеланието си да се поклоня пред Раджнийш.

След като прекарах една необичайна болест, един ден с учудване открих, че увлечението ми по Раджнийш е изчезнало. Духовното електричество, което зареждаше връзката ми с него го нямаше вече. Тази връзка не ми харесваше и не я разбирах. Почти сякаш силните ми чувства към Раджнийш бяха изчезнали заедно с болестта.

Толкова бях объркан от промяната в сърцето си, че прекарах близо цял ден в опити да възкреся предишния си жар — но без резултат. Тръпката беше изчезнала със сигурност. Истинската радост, която изпитвах някога с Раджнийш, се беше смалила само за две седмици в хладно уважение към бивш учител. Колкото и да се опитвах да я съживя, духовното увлечение беше свършило.

Опитвах се да анализирам случилото се, но нямаше смисъл. Прекалено бях уплашен от ходенето в Индия? Дали неспособността ми да приема Раджнийш като Бог несъзнателно ме отблъскваше? Не знаех, но промяната беше толкова ненадейна и решителна, че ме свари напълно неподготвен. Нямаше нищо съзнателно в нея. Мистиката Раджнийш беше престанала.

Точно както се бе случило с Джой и нейния гуру Муктананда, аз се отдръпвах от Раджнийш. Бях му благодарен за всичко, на което ме беше научил, и със сигурност щях да запазя учението му в сърцето си, но не можех да продължа пътя с него. Нещо друго ме чакаше. Може би близката връзка с него щеше да се върне пак някой ден, може би не. Колкото и да беше трудно да го повярвам, засега Раджнийш не съществуваше за мен.

Непосредствено след мистичната липса на увлечението по Раджнийш, реших да посетя една жена, местен медиум на име Каролин*, която ми препоръча горещо един приятел от службата. Може би тя щеше да се намеси в духовния ми застой и щеше да ми даде насоки за духовното ми пътуване.

При първото посещение тя ми направи впечатление със своята прецизност и многото неща, които знаеше за мен. Даде ми полезни съвети и реших да й се обаждам от време на време. В края на всеки сеанс Каролин ми даваше напечатано на машина обобщение на сеанса, което подготвяше физически предната вечер. В края на всеки лист винаги имаше препоръчана книга и изповед, подходящи именно за тази седмица. Изповедите бяха с цел да насърчат в мен положителни мисли и да подсилят определено метафизично поучение. Често те ми напомняха за собственото ми вътрешно съвършенство и наследствена божествена природа. Те бяха като щитове на истината срещу стрелите на отрицанието и илюзиите, които се насочваха към ума ми заради неправилното ми мислене.

Изповедите приличаха на молитви, но всъщност бяха вдъхновение и насърчение от мен за мен. Често се срещаха изрази като божествена любов и божествен ум. Обикновено изпитвах голяма утеха и насърчение, когато си повтарях: „Аз съм божествена любов“ или „Умът ми е част от божествения ум“.

Виждах, че сеансите и учението на Каролин бяха в хармония с това, което вече бях научил от Бони и Раджнийш. Всички те казваха едно и също и всичко се вместваше прекрасно в това, което вече се оформяше като моя метафизически мироглед. Четях незабавно книгите, които Каролин ми препоръчваше. Първата книга беше от Ю. С. Андерсън „Три вълшебни думи“. Тя ме държа в напрежение до края и научих, че трите вълшебни думи бяха „Аз съм Бог“. Това беше още една линия от четката, която се прибавяше към моята метафизическа картина. Бони ми беше дала въведението, Раджнийш ми даде едно красноречиво и поетично съдържание, а сега Каролин ми помагаше да запълня някои от останалите области. Докато един учител подсилваше учението на друг, започнах да оценявам и да разбирам последователността на духовните принципи, които управляваха сега живота ми. Виждах повече и повече вътрешната зависимост и единство на живота. Бях съвършен, чист и божествен, свързан с божествения ум и колкото повече виждах себе си и другите като съвършени, толкова повече животът ми се променяше. Накрая щях да заживея в светлината на собственото си същество, светлината, която беше Бог и самият аз.

Понякога, когато бях сам, образи от духовното ми пътуване проблясваха в ума ми: сеансите, топката светлина, молитвата ми на покрива, стаята в небето на Биг Сър, странният индийски гуру, семинарът в Хавай, интензивното обучение в Харбин Хот Спрингс и медитациите със завързани очи заедно с хора, облечени в оранжево. Изглеждаше лудост и безумие, но някак си всичко имаше смисъл.

Чувствах се като изследовател на един нов вълнуващ свят. Повече и повече хора навлизаха в метафизиката, учеха се да медитират и виждаха, че могат да създадат свой собствен свят. Най-сетне разбирахме, че Бог е навсякъде и във всичко,, че всички бяхме едно. Този нов свят и нарастващото движение набираше инерция. Докато размишлявах върху някои от духовните движения и промени, които си проправяха път в американското съзнание, не можех да не се усмихна на тази ирония. Като деца често показвахме пренебрежение с думите: „За какъв се мислиш? За бог?“ Сега разбирахме, че всъщност показваме пренебрежение към себе си, ако не отговорим на въпроса с ясно да. Това беше духовният еквивалент на „Измина дълъг път, скъпа!“. Времената действително се меняха.