3. Енергичното поле на Буда

Когато се върнах вкъщи, едно от първите неща, които направих, беше да се обадя на Дхармананда и Вийна. Разговарях с Вийна по телефона и й разказах за интереса си към Раджнийш и нетърпението ми да се срещна с тях. Тя беше доволна, че съм се обадил, и ми каза, че някой от тях ще се свърже с мен скоро, за да организираме нещо. Много желаели да се видят с мен.

Дхармананда се обади и ме покани у тях за „медитация“ и аз бързо се съгласих. Фактът, че ще участвам в медитация, ме развълнува. От книгите на Раджнийш знаех, че той считаше медитацията за ключа към просветлението и насърчаваше последователите си да медитират често. Дори беше създал специални медитационни техники за последователите си и Дхармананда каза, че ще проведем една от тези медитации, когато се съберем.

Сядайки в хола си и замисляйки се за предстоящата среща с Дхармананда и Вийна и връзката ми с Раджнийш, не можех да не се разсмея. Раджнийш изобщо не беше от онзи вид хора, които съзнателно бих тръгнал да търся, но ставаше все по-ясно, че има някаква непредсказуемост и тайнственост в търсенето на духовния живот. Бях щастлив, че подозрението ми и дори презрението ми към личността на един гуру се беше изпарила, когато разбрах какво представляват. Беше почти невероятно, че от духовно ограничен човек бях станал последовател на един гуру само за няколко месеца. Постепенният процес, стъпка по стъпка, ми беше помогнал да преодолея неоправданото си противопоставяне на духовните неща.

Големият пробив, разбира се, беше запознанството ми с Кей. Тя ми беше помогнала да победя дългогодишното подозрение към медиумите и метафизичните учения. И тя подготви пътя за срещата ми с Бони. По време на сеанса самата Бони вдъхваше доверие. Хареса ми и имах доверие в нея, а тя „прочете“ живота ми. След това, разбира се, се появи неочакваната топка светлина — драматичният начин на другата страна да ми се обади и да ми предложи помощ. Доверието ми в това свръхестествено преживяване ме накара да се помоля на другата страна за помощ. След това започнаха тези забележителни синхронизирани събития, когато Раджнийш мистериозно победи моя рационален ум сред великолепието на Биг Сър и се намеси магически в живота ми. Изненадващо бързо и лесно го приех, защото ми стана ясно, че това беше съдба. Бях благодарен за всичко, което се беше случило. Бях благодарен на Кей, на Бони и на онези от другата страна за очевидния им интерес към мен, както и на Раджнийш, който ме водеше все по-надълбоко и по-надълбоко в тайните на духовния живот. Вече бях стъпил здраво на духовната пътека — пътеката на Раджнийш. Старата поговорка, че щом се подготви ученикът, учителят се появява, се оказа вярна. Бях обявил своята готовност в молитвата си на покрива, но не си и представях, че помощта ще дойде под формата на ексцентричен, парадоксален индийски ГУРУ-

Така че аз не само приемах Раджнийш, но се и посвещавах на него и неговите идиосинкратични духовни пътища. Знаех, че повечето хора в света щяха да го сметнат за чудат, но аз го намирах за просветен, когато говореше за същия този осъждащ свят със съвсем ясна критика. Той разкриваше неговата фалшивост, ласкателства и двуличие. Разкриваше лицемерието на неговите религии, които се осланяха на доктрини, догми и думи от книги. Раджнийш освежаваше; той разобличаваше един свят, затворен в собствената си интелигентност, който не можеше да направи крачката от главата към сърцето. Уважавах неговата противопоставяща се природа. Той приличаше на духовен снайперист в епоха на празни църковни фрази. И макар че някои щяха да обявят Раджнийш за култова личност или дори за духовен клоун, аз виждах в него един радикален учител с радикално послание, който го поднасяше с остроумието, мъдростта и иронията на класическия Шекспиров шут. Но знаех, че само онези, които бяха достатъчно свободомислещи, за да проникнат зад западния стереотип на един индийски гуру, можеха да разберат значението на неговото послание.

Ако бяха достатъчно свободомислещи, хората щяха да видят, че учението на Раджнийш бе изключително дестилиране на идеите на всички велики религиозни учители — Буда, Мохамед, Исус, Лао-цу, Конфуций. Той беше гений, който умееше да настройва техните учения и да ги представя по своя уникален и неповторим начин. Колкото повече четях от Раджнийш, толкова повече разбирах, че посланието на Буда беше същото като посланието на Мохамед, а посланието на Исус като това на Лао-цу. Всеки учител по свой начин представяше всъщност една и съща истина.

Раджнийш отбелязваше, че всеки учител си имаше свои собствени методи. Той щеше да направи всичко необходимо, за да избута, измъкне, стресне своите саниасини и да ги накара да оставят илюзиите си и да стигнат до чувството. Целта му беше да научи последователите си, че истината е във всеобщността на всички видими противоречия и парадокси и в тази всеобщност или цялостност е единството на всички религии. В това единство можеха да се открият универсалните истини, които лежаха в основата на световните религии.

Научавах, че учители като Исус и Буда, Лао-цу, а сега и Раджнийш поучаваха единствената истина, че Бог е навсякъде, във всеки и във всичко. Той съществува вътре в самите ни същности, чака да бъде потърсен и намерен, но по ирония на съдбата ние ходим тук и там, като обикаляме света, за да търсим един Бог, който вече е вътре в нас и чака да бъде открит. Научавах, че нашето пътуване не е пътуване навън, а по скоро пътуване навътре към огромните пространства на божественото ни съзнание. Единствените пречки са самоналожените ни ограничения. Когато отхвърлим лъжливите си възгледи за грешна природа, можем да се насладим напълно и да обикнем себе си такива, каквито сме — славна част от всеобщността, единството и съвършенството, което наричаме Бог.

Изглеждаше невероятно просто и все пак толкова трудно за проумяване. Започвах да разбирам защо е необходим такъв духовен учител като Раджнийш. Нужен ни е някой, който има знанието, за да ни води през лабиринта на собственото ни объркване, да ни поведе отново към простотата и извора на всичко, да ни върне при самите нас, при единството ни с Бога.

Работата на един гуру е винаги да обръща ученика си обратно към самия него или нея, да го научи на основното — че всеки един от нас е „пътят, истината и животът“. Само когато се освободим от погрешните си духовни разбирания, светски грижи и тиранично его, бихме могли да се докоснем до вътрешната си връзка с единството на Бога.

Следващата седмица отидох в дома на Дхармананда и Вийна. И двама та бяха облечени в блестящо облекло на саниасини, посрещнаха ме топло. Когато ме въведоха в хола си, те ме осведомиха, че най-малко още един човек ще се присъедини към нашата медитация. Дхармананда и Вийна говореха оживено за Раджнийш и Индия. Лицата им светеха, когато разказваха за срещите си, групите за израстване, медитациите и авангардния подход към духовност на Раджнийш. Той привличаше хората с най-новаторски идеи в движението си за човешки потенциал — силни, духовно стимулиращи и дори плашещи хора като Тирта, който беше вече вторият човек в ръководството. Раджнийш привличаше също лекари, адвокати, бизнесмени и всякакви други високо образовани хора, които търсеха истината и които се отказваха от всичко, за да отидат в Индия и да бъдат с него.

Дхармананда описа как Раджнийш създал една уникална смес от психотерапия, телесни упражнения и духовна дисциплина, която се превърнала всъщност в нов, динамичен трансличностен процес за израстване. Хората по целия свят разчупвали пластове на дългогодишни натрапчиви мисли и емоционални задръжки чрез неговото учение, медитациите и групите за израстване. Те решавали да се отърват от вината, гнева и болката на миналото си, за да живеят по-пълноценно в настоящето. Учели се да избират сами чувствата си, като съзнателно откликвали чрез сърцата си, а не реагирали несъзнателно чрез обичайните модели на поведение, основани на стари болки.

Зададох много въпроси за групите за израстване, медитациите и животът в Индия, докато накрая решихме да приключим с дискусията, като се съгласихме, че Раджнийш е наистина необикновен духовен водач. И по своя заобиколен, дяволит начин представяше древната истина в напълно нова светлина. Знаехме, че в неговия свят от монаси с фишеци, криптич-ни Суфи мистики и царе с вълшебни пръстени, той ни учеше за живота, любовта и Бога.

Съгласихме се, че Раджнийш беше действително тайнствен човек. Прекрасен, прям и великолепен импровизатор, можеше да превърне една остаряла банална шега за папата в духовен урок. Той наистина правеше живота празник — никога скучен или сух. А за нас, които седяхме в стаята, той направи живота по-смислен чрез учението си. Благодарение на Раджнийш ние се откъсвахме от света и живота на „Човек за никъде“ и се насочвахме към идеала на Раджнийш за „Зорба будиста“. Тоест човек, който можеше да навлезе дълбоко в тайната на Бога и единството, като в същото време празнува живота в ексцентрична забрава. Щяхме да се научим да виждаме само Бога и да се радваме на това разбиране във всеки един момент.

След като в продължение на около час говорихме за Раджнийш и Индия, и предизвикателствата по пътя към истината, Дхармананда каза, че е време за медитацията. Той ни поведе покрай техния изкуствен водоем и басейна към стаята за медитиране. Каза, че ще практикуваме една от медитациите на Раджнийш, която бяха научили в Индия, специално измислена, за да изтощи западния ум и в крайна сметка му даде възможност да почине. Той описа етапите на медитацията, които смесваха силна физическа активност с неподвижност и тишина. Каза, че всички ще си сложим кърпи на очите, за да засилим въздействието, а специална касета щеше да ни води през различните етапи на медитацията. Показа ни ясно, че основната цел на медитацията е да се научим да се отпускаме.

Светлините изгаснаха. Сложихме на очите си кърпите. Изведнъж започнах да се движа и да се треса под стакатото на индийски тъпани. Извивах се, обръщах се, въртях се в кръг сред стоновете и пъшкането на другите в стаята. За момент очевидното безумие на това, което правех, ме завладя. Ето ме тук сред хора, които познавах едва от час, в една тъмна стая с превръзка на очите, тресях се и танцувах лудо под звуците на тази трескава индийска музика. За момент всичко ми се стори абсурдно.

Но тези мисли бързо изчезнаха, докато тялото ми сякаш продължи само да се движи, като се поклащаше, отекваше и откликваше на хаотичния ритъм. Чувствах как напълно навлизам в медитацията и отдаването ми продължи през различните етапи, така че до времето, когато достигнахме крайния етап на тишината, бях напълно отпуснат и бариерата, която ме отделяше от медитацията беше изчезнала. В този момент разбрах, че по някакъв тайнствен начини аз и медитацията се бяхме слели. Това беше още един подарък от Раджнийш — едно разбиране за божествената ми връзка, която съществуваше в действителност.

Когато казах довиждане тази вечер на новите си приятели, не можех да не се усмихна при мисълта за вечерта. Това беше материала на „Живот в събота вечер“, но знаех, че това, което правех, ми помагаше. Освен това никой не ми беше казвал дотогава, че духовният живот може да бъде толкова приятен и вълнуващ.

След това всеки ден практикувах медитациите на Раджнийш. Само след няколко седмици бях открил вече специална сметка за спестявания под кодовото наименование „Пуна“. Бях твърдо решен да отида в Индия. Продължих да се събирам с Дхармананда и Вийна. Те ми даваха касетите си от Раджнийш, разказваха ми истории за Индия и ме насърчаваха в духовните ми търсения. Едно от нещата, които наистина ми харесваше в новите ми приятели беше тяхната безкомпромисност и нежелание да се адаптират към света. Те искаха от живота повече от добра работа и цветен телевизор. Имаха изгарящо желание да бъдат истински, автентични хора.

Няколко месеца след навлизането ми във феномена Раджнийш Кари дойде да ме види от Бъркли. Когато погледна последния брой на списание „Саниас“, което получавах вече директно от Индия, тя се разтревожи при вида на жените саниасини. Помисли си, че не след дълго ще се влюбя в някоя от тях. Толкова бях завладян от Раджнийш и неговите саниасини, че тя се уплаши да не би да я изоставя.

Не ми поставяше ултиматум, но можех да прочета подтекста на думите й. Знаех, че ако не направя нещо, тя ще си тръгне в знак на самозащита. В паниката си не можех да си представя живота без нея. По-късно същия следобед аз й казах колко много означава тя за мен и й обещах да премахна Раджнийш от живота си. Казах го сериозно, но тогава все още не знаех колко трудно щеше да бъде това.

Често предприемах тричасовото пътуване до Бей Ериа през уикенда, за да бъда с Кари. Разхождахме се, излизахме да хапнем, гледахме кино и телевизия. Но не вървеше. Колкото и да бях хлътнал по нея, продължавах да чувствам духовния вакуум, който беше останал в живота ми след отхвърлянето на Раджнийш. Бях направил компромис със своята духовност и сега чувствах празнота и дори потиснатост. Бях успял да запазя връзката си с Кари, но откъсването от Раджнийш беше смъртоносен удар за духа ми.

Начинът да се справя с празнотата и депресията беше една продължителна отпуска от работа, за да отида до Хавай. Знаех, че трябва да се отърся от духовната си стагнация, и си помислих, че новата среда ще ми помогне. В последния момент Кари реши да дойде с мен за първите две седмици от пътуването, но после трябваше да се върне в Бей Ериа, а аз щях да остана на островите още месец-два. Не беше въодушевена от идеята ми да бъда в Хавай сам толкова дълго, но се примири с нуждата ми да се откъсна за малко от всичко.

Почти веднага след пристигането ни на остров Маури, Кари се разболя. След като слезе от върха на хълма Халеакала, ухото я заболя и болката не искаше да спира. Отидохме в местно магазинче за здравословна храна с надеждата да открием нещо, което да помогне. Докато разглеждах наоколо, забелязах съобщение на дъската с бюлетина, което казваше, че индийският учител Баба Хари Дас щеше да говори същата вечер в Маури Къмюнити Колидж. Кари забеляза очевидния ми интерес.

Същия следобед в мотела тя се почувства толкова зле, че едва можеше да говори. Едва ли беше най-приятният начин за прекарване на ваканцията. Бях изненадан, когато успя да се усмихне и ми каза да отида да видя този гуру в университета. Каза, че трябвало да изляза за малко, пък и знаела колко искам да отида. Зарадвах се, че няма нищо против да отида и час по-късно потеглих.

Препълващата залата тълпа беше изпълнена с нетърпеливо очакване. Беше приятно да се намираш на място с толкова силно духовно присъствие. Баба Хари Дас „мълчеше“. Той пишеше отговори на въпросите от публиката, а след това негов помощник ги четеше на глас. Това беше странен начин на общуване, меко казано, но сякаш допълваше атмосферата на вечерта. Диалогът с индийския гуру беше изпълнен с всякакви източни мъдрости и бях съгласен до голяма степен с това, което казваше.

По средата на представянето погледът ми улови оранжев проблясък и веднага се вторачих в човек с дреха на саниасин. Почувствах приток на адреналин, когато чувствата, които все още изпитвах към Раджнийш се събудиха. Образът на саниасина и чувството за духовна общност в тази стая не ме оставиха до края на вечерта. Сякаш нещо беше проникнало дълбоко в духа ми. И знаех, че пробуждането в духовния ми живот беше твърде важно за духовното ми здраве, за да мога да го отхвърля отново.

На следващия ден с Кари влязохме в една книжарница в центъра на Уейлуки и внезапно се озовах пред книга на Раджнийш. Почти веднага усетих тайнственото магнетично привличане, когато взех в ръце книгата за сутрите на Патанджали. Странно, че тази книга се появи пред мен точно след срещата с индийския гуру и саниасина на Раджнийш. Опитвах се да се отдалеча от Раджнийш, но не можех. Минути по-късно видях рекламата на стената пред себе си: „Интензивно отпускане. Кона Лайт Сентър. Биг Айлънд, Хавай. Водач: Суами Ананд Алок от Манейша Раджнийш Сентър, Оаху.“ Сигурно не трябваше да се изненадвам. Капакът на трапа беше отворен и Раджнийш се връщаше отново в живота ми. Докато стоях и гледах рекламата, си мислех, че беше невъзможно да се противопоставя на Раджнийш и че връзката ми с този гуру, на когото не можеше да се устои, беше не само предопределена, но и непредотвратима. Изненадан бях, че семинарът започваше точно няколко дена след планираното вече пристигане в Биг Айлънд. Не можех да повярвам.

Във възбудата си казах на Кари за семинара и факта, че бях видял рекламата веднага, след като бях забелязал книгата на Раджнийш. Казах й, че смятам да си купя книгата и да се запиша за семинара. С тихо примирение тя едва-едва успя да се усмихне. Трудно можеше да каже нещо. Все още болна, разочарована от пътуването, а сега разочарована и от мен, тя бавно започна да се затваря в себе си.

Няколко дена по-късно седяхме в един японски ресторант в Лахайна и гледахме менюто, когато тя започна да плаче. Не издаваше никакъв звук, само сълзите капеха. Тя вече знаеше това, което аз в своя егоизъм или късогледство не виждах — че след като отлетеше от летището на Маури след няколко дена, повече нямаше да се видим. Това беше краят на любовната ни връзка. Тя знаеше, че чувствата ми към нея бяха силни, но посвещението към Раджнийш беше по-силно. В този момент разбра, че аз не съм този, който щеше да бъде винаги до нея. Беше достатъчно умна да си тръгне навреме.

Предварително се бях обадил до Кона Лайт Сентър от Маури и бях направил резервация за семинара за отпускане. Когато пристигнах на летище Кона, реших да пътувам на автостоп и в крайна сметка се оказах в един джип, пълен със саниасини, които ме закараха до самия Лайт Сентър, и на път за ново приключение. Когато подминахме центъра на Кона и тръгнахме нагоре по хълма към мястото на семинара, аз погледнах към огромната шир на океана, който заобикаляше острова. На Биг Айлънд цареше тихо спокойствие, което напомняше за духовното.

Радвах се, че бях там със саниасините. Един от тях отбеляза чудното съвпадение във времето на пътуването ми до Кона и дните на семинара и се подхвърлиха няколко шеги за Бхагуан и начина, по който той завърташе пътищата на своите саниасини по най-странен начин. Подобно на други саниасини, които бях срещал, и те предрекоха, че в крайна сметка щях да отида в Индия.

Кона Лайт Сентър се намираше на един хълм, който гледаше право към Тихия океан. Беше красиво място за семинар. А малката стаичка, в която бях настанен, беше почти без украса, с онази източна простота, която допълваше цялостното духовно усещане. Бях много щастлив да вървя отново по пътя на Раджнийш.

Семинарът започна в петък вечерта. Водеше го Алок, саниасин, който беше прекарал доста време в Индия. Но семинарът завърши за мен почти със започването си. Напуснах групата след особено мъчително първоначално упражнение, което ме изпълни с такова чувство на притеснение и неспособност, че накрая се разревах. Избягах през междучасието в стаята си и се стоварих в един тъмен ъгъл. Бях завладян от чувство на отвращение към себе си. Аз не бях духовен и никога нямаше да бъда. Не можех да премина дори през въвеждащата среща. Кого заблуждавам, помислих си аз. Просто ще се върна в Бей Ериа и ще забравя за целия случай за Раджнийш и всичко останало.

Пана, високото, излъчващо духовност момиче, което помагаше във воденето на групата, дойде в стаята ми и ме намери да седя в тъмното. Тя каза:

—  Върни се в групата. Всички те чакаме.

Събрах цялото достойнство, което ми беше останало и й казах:

—  Пана, не мога да се върна при групата. Ако се върна, сигурно ще плача през целия уикенд.

Тогава тя направи най странното нещо. Приближи се към мен и, като сложи ръка на челото ми и се усмихна широко, каза с най-състрадателния и любящ глас:

—  Няма ли да е прекрасно да го направиш!

Разрешението й да бъда това, което чувствах, ми помогна и изведнъж вече нямаше значение дали бях силен или се чувствах неспособен, дали плачех. Нямаше значение, защото чувствах, че някой ме обича и в този момент знаех, че беше естествено да бъда себе си — какъвто и да бях. Чувството ми на отчаяние леко се оттегли. Пана се върна с мен при групата и това се оказа много важна седмица, в която се изправих срещу страховете си, дадох израз на тъгата си, медитирах и се учех да се отпускам. Отворих се по най-различни начини.

След уикенда едно семейство от групата ме покани да остана в техния дом, който беше край океана в живописно рибарско селце. Все още бях въодушевен от атмосферата в групата и прекарах следващите няколко дни в плуване, медитиране и четене на Раджнийш. Чувствах се по-различно и се чудех какво ме беше докоснало толкова дълбоко. Знаех, че има връзка с влиянието, което ми оказваше групата от хора, дълбоко посветени на личното и духовно израстване. Те знаеха, че също имат пречки от миналото и бяха готови да говорят за тях и да ги преодолеят. Стори ми се интересно, че дори най-зрелите и на външен вид най-самоуверените членове на групата имаха дълбоко вкоренени проблеми, които се опитваха да разрешат в живота си. Едва когато всички свалихме фасадата на хора, в чийто живот всичко бе наред, можехме да установим наистина сърдечен контакт. И, разбира се, в дъното на разговорите и срещите ни беше духът на Раджнийш. Беше утешително да знаем, че той щеше да работи с нас и да помага в духовните ни борби. Не бяхме сами. Имахме Раджнийш и един друг.

След няколко дена в рибарското селце предприех пътуване около острова с една жена, която също живееше в дома на новите ми приятели. Тя също се интересуваше от Раджнийш и духовните неща. В продължение на около седмица обикаляхме Биг Айлънд, ходехме по плажовете, изследвахме природата и четяхме Раджнийш. Хранихме гигантската златна риба в центъра на Хило, устроихме куклено шоу от прозорците на колата и прекарахме забавно лудо и чудесно. Тя беше като продължение на семинара за мен, може би защото отказваше да ме приеме сериозно. Някак си Раджнийш, семинара и сега тази приятелка ми дадоха едно ново чувство за самоличност. Най-сетне започвах да се възприемам добре, дори да се харесвам. Беше много необичайно.

Една вечер, докато новата ми приятелка и аз седяхме в малко италианско ресторантче край Хило, решихме да планираме бягството си до Индия. Щяхме да ставаме саниасини и да приемаме нови имена. Чрез отдаването си на Раджнийш щяхме да станем такива, каквито знаехме, че можем да бъдем.

Когато най-сетне хавайското ми пътешествие завърши, отлетях обрат но към континента. Беше вече късно вечерта, когато потеглих по улиците на Сан Франциско и минах по моста Златни врата към дома на стария си съквартирант от колежа на Марвин Хилс. Докато си проправях път в полите на Мил Вали, почувствах колко съм се променил през месеците, прекарани в Хавай. Но си мислех също и за Кари и за празнотата, която изпитах, когато ми се обади да ми каже, че с връзката ни вече е свършено. Звучеше странно, че никога нямаше да я видя повече, но знаех, че така трябваше да бъде, защото бях твърдо решен да продължа пътя си с Раджнийш.

Още щом се върнах, започнах да нося дрехи в различни нюанси на оранжевото. Отначало — оранжева риза или оранжеви панталони, но скоро всичките ми дрехи бяха в оранжево. Дори чорапите ми бяха оранжеви. Това беше най-голямата крайност, до която бях стигал и беше явен белег на все по-пълното ми посвещение към Раджнийш. Това беше също доказателство, че външното ми идентифициране с Раджнийш и неговите саниасини беше сега по-силно от притеснението ми как ще изглеждам в очите на другите. Бях предан на Раджнийш и неговото учение и се приближавах все повече и повече към титлата саниасин.

По това време преместих бюрото си от офиса и се настаних на ново място, където можех да седя на пода. Закачих над бюрото картина на Раджнийш и прибрах всичките си книги зад стена от бамбукови паравани. Колегите ми влизаха понякога и медитираха заедно с мен през почивките и много скоро станах нещо като местния „йога“.

Понякога улавях погледите на застрахователните агенти, които работеха от другата страна на улицата, когато минаваха покрай прозорците ми и ме виждаха да седя на възглавницата си, облечен в оранжево, докато оправям документацията си или звъня по телефона. Чувствах изучаващите им погледи върху себе си и моя мини-ашрам. Вероятно мислеха, че съвсем съм се побъркал.

следваща глава 4. Дусой в моя живот