2. Появява се Раджнийш

Знаех, че молитвата ми на покрива беше задействала нещо значително. Това, което не знаех, бе, че щяха да минат месеци преди да получа явен, разбираем отговор. Междувременно се оказах в един постепенен, все по-интензивен процес, който ме подготвяше за това, което щеше да дойде.

Само на няколко близки приятели казах за сеанса с Бони. Повечето хора, които познавах, бяха настроени скептично към сеансите на медиумите — особено, когато се появеше и топка светлина. Но аз знаех, че тази топка беше нещо действително. Бях я усетил, а Бони я видя.

Скоро след сеанса с радост открих още няколко души, които започваха да изследват алтернативни духовни пътеки. Повечето от тях споделяха разочарованието ми от традиционната църква. По някакви причини църквата не им беше дала отговор на нуждите и сега те търсеха други форми на духовна изява.

Не се обвързах с никоя определена група или курс и не направих нищо, което би могло да се нарече крайно — поне засега. Просто продължих с живота си на работа и у дома, само че в мен се появи един нов интерес към духовните неща. Започнах да задавам много въпроси.

Към края на декември приятелката ми Кари и аз отидохме в Биг Сър за новогодишните празници. Взехме решение в последния момент, нямахме определени планове, просто искахме да бъдем на някое красиво място в началото на Новата година. Избрахме Биг Сър, защото беше едно от най-забележителните места на калифорнийския бряг.

Минахме покрай Монтерей и Кармел по шосе номер 1 през горите от секвоя и стигнахме до Биг Сър.

Спряхме край книжарницата на Непенте, която се издигаше над една изключително живописна част от брега. Докато бях в книжарницата, почувствах странно привличане към една книга, наречена „Пътуване към сърцето“, от индийския писател Бхагуан Шри Раджнийш. Стори ми се малко странно да купувам книга от някой си гуру, но така или иначе я купих.

Когато платих книгата, попитах продавача може ли да ми препоръча място за пренощуване. „Дийтенс“ беше бързият му отговор. Каза, че старото почивно място било уникално и на разумни цени. Но ме предупреди, че притежателят бил малко ексцентрик и за да ти даде стая, трябвало да те хареса. Продавачът се усмихна и ни каза, че ще трябва да опитаме, но вероятно няма да имаме проблеми.

Благодарих му за помощта и тръгнахме на юг по шосе номер 1, както ни беше насочил. И точно както го беше описал, отляво се появи старият почивен център и знакът за „Дийтенс“. В основата на един много стръмен хълм се бяха сгушили няколко стари селски дървени колиби. Един човек се приближи към нас от паркинга да ни посрещне. Приличаше на собственика и почувствах дългия му изпитателен поглед преди да ни каже, че има свободна стая. След като Кари и аз си избрахме бунгало, което ни харесваше, отново почувствах, че ме наблюдава.

—  Как ти се струва да прекараш нощта на върха на тази планина? — попита той изведнъж.

Бях изненадан, но казах:

—  Защо не? — върхът на планината изглеждаше прекрасно място, където да прекараш навечерието на Нова година — особено в Биг Сър.

Каза ми да паркирам колата, да си вземем всичко необходимо за нощта и да се регистрираме вътре. Един човек, наречен Орион, щял да ни посрещне отвън след десет минути и да ни закара нагоре в планината. Без да каже дума повече, той се обърна и си тръгна.

Вътре в офиса казах на момичето от регистратурата, че ще бъдем на върха на планината. Бях учуден, когато тя ни погледна повторно:

—  Ще отседнете в Топхауз? — тонът й предполагаше, че да те поканят там е доста необичайно — и голяма чест, особено на Нова година.

След като попълнихме данните на регистратурата, аз й благодарих, платих за стаята и излязохме с Кари. Орион ни взе и скоро бяхме на върха на планината. Какво приключение! Ето ни на Нова година в Биг Сър с книга от някакъв индийски гуру в ръка, някакъв човек, наречен Орион ни кара по планинския път към тайнственото място, наречено Топхауз, а слънцето залязва на запад.

Докато си проправяхме път през планината, цветовете на последния залез в годината проблясваха и трептяха между дърветата. В далечината се виждаше Тихият океан. Питах се: Всичко това действителност ли е?

Дори след тази драматична градация не можехме изобщо да предположим колко красиво щеше да бъде, когато стигнем на върха. Когато слязохме от колата, погледнахме право към синьото небе нагоре и към безкрайната пелена от облаци надолу, която покриваше небето от хоризонт до хоризонт. Сякаш се намирахме на върха на света. Ако това не беше раят на Земята, то поне много приличаше на него.

След като се сбогувахме с Орион, който ни заведе до стаята ни, Кари и аз застанахме до малкото прозорче и се загледахме в хоризонта и в облаците под нас. Все едно, че се намирахме в стаичка в небето, която се носеше над света, замръзнала във времето и увиснала в пространството. Обгърна ни невероятна тишина. Сякаш сънувахме. Това трябва да бе най-красивото място, на което някога съм бил.

И в съвършенството на този момент видях книгата на нощното шкафче — „Само едно небе“ от Бхагуан Шри Раджнийш! Съвпадение ли беше? Човек, за когото не бях чувал нищо до днес — а ето втора книга от него. Бхагуан Шри Раджнийш. Кой беше този тайнствен човек?

Погледнах отново книгата, която стоеше там с такава очевидна невинност и си помислих дали самият Раджнийш не ме наблюдава. „Пътуване към сърцето“ в книжарницата на Непенте. „Само едно небе“ тук, в Топхауз. Двете заглавия на Раджнийш бяха буквално двата края на едно невероятно пътуване по шосе номер 1 към върха на планината. Космическо съвпадение или безсмислен късмет? Като оставих за момент книгите настрани, се настаних до Кари и прекарахме една тиха, прекрасна и спокойна новогодишна вечер. На следващата сутрин започнах да чета „Само едно небе“. След като захванах веднъж книгата, беше трудно да я оставя. Раджнийш беше свеж полъх; той разказваше истории, шегуваше се и внимателно посочваше недостатъците ми. Беше безпощадно прям и вещ, когато говореше за духовните неща. И не се страхуваше да говори за лицемерието в традиционната религия. Веднага бях очарован от този непредсказуем индийски мистик, чието почти месианско послание казваше да жертваме своето его. Той пронизваше сърцевината и ме оставяше дълбоко развълнуван. Понякога чувствах как думите му достигат вътрешността ми и се свързват с духовния глад в мен, който Бони описа в сеанса.

Докато четях страница след страница, навлизах все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си. Като че ли Раджнийш беше задействал нещо в дълбините на душата ми. Духовното му присъствие някак си се разливаше в цялото ми същество и ме изпълваше с топлина и мекота на духа, които до този момент липсваха в живота ми. Неочаквано този човек на име Раджнийш даваше отговор на неизразените ми дотогава духовни нужди. Сякаш той ме познаваше по-добре, отколкото аз самият се познавах. Неговите мисли, идеи и възгледи бяха като моите. За първи път от момчешките си години насам наистина изпитах вълнение при мисълта за Бога.

Не помня да съм имал нещо против Бога през всичките тези години, но със сигурност Го бях оставил в резерва, докато се занимавах със собствения си живот. Но тук на Биг Сър, високо над океана, на тази вълшебна планина, докато четях книгата, почувствах как в мен се раздвижва нещо духовно.

Кари и аз се готвехме да отпътуваме късно сутринта и преди да тръгнем застанахме в двора да погледаме океана. Докато обхващахме с поглед за последен път гледката, не можех да не повярвам, че моето преживяване на върха на планината не е било едно благожелателно и божествено свръхестествено начало, което да ме насочи към Раджнийш, който на свой ред ме насочваше към Бога. Когато най-сетне се обърнахме да вървим, почувствах, че това запознанство с Раджнийш беше началото на едно много необикновено духовно пътуване.

Когато след няколко дни се върнах в Баркли, спрях край една книжарница за метафизична литература с надежда да открия още книги от Раджнийш. Никога дотогава не бях влизал в такава книжарница и бях очарован от факта, че една книжарница може да се посвети изцяло на духовни теми — там имаше всичко от Тайните учения на учителите от Далечния изток до мистериите на астралното проектиране, от разкриването на минали животи до Кандалини Йога. Полици наред с астрология, прераждане, метафизично изцеление и други подобни въпроси. Именно в секцията за изтока открих книгите на Раджнийш. Изпитвах вече силно желание да прочета всичко, което намерех от него. Толкова бях завладян от Раджнийш, че не знаех дали аз търсех него или той търсеше мен. Раджнийш ме бе тласнал към реката, но той не се опитваше да ме научи как да плувам. Вместо това, той ме учеше как да се оставя да ме носи течението.

Както стоях в средата на книжарницата, изведнъж се заслушах и чух необикновена музика. Беше красива, натрапчива мелодия с мек, лиричен, почти медитативен припев. Музиката сякаш проникваше цялото ми същество и се сливаше с чувствата, които Раджнийш вече беше вдъхновил. Почувствах някаква радостна тъга, като че свързана с един копнеж по Бога.

Приближих се до жената, която продаваше и попитах:

— Чия е тази невероятна музика?

Тя ми подаде празната обложка на плоча, наречена „Халеакала“ от някой си Дютър. Когато обърнах обложката, бях шокиран да видя една цветна снимка на Раджнийш, а под нея следните думи:

С признателност посвещавам тази плоча на учителя си Бхагван Шри Раджнийш.

Шейтана Хари Дютър

Не можех да повярвам. Раджнийш беше навсякъде. В този момент наистина схванах нещата. Раджнийш щеше да бъде моят учител. Бях поискал помощ и помощта дойде. Раджнийш щеше да ми помогне да намеря Бога. Това беше задачата на всеки гуру. Няма нужда да споменавам, че купих плочата.

Все още на гореща следа, открих един център на Раджнийш в Сан Франциско и отидох там. Почуках на вратата, пълен с ентусиазъм и зареден с въпроси. Все още бях малко озадачен от неочаквания си интерес към един гуру. Да следваш гуру винаги ми е приличало на начин за измъкване — прекалено глупав и празен. А ето, че внезапно бях очарован от един гуру, който ме убеждаваше, че за да раста духовно трябва да стана още повече глупав и празен. И имаше смисъл.

Последователите на Раджнийш, които срещнах в центъра, бяха интелигентни и енергични. Макар че оранжевите им дрехи изглеждаха малко странни, знаех, че това е някакъв знак на подчинение към Раджнийш и като такъв го уважавах. Намерих в тях прямост и спонтанност, които търсех и за себе си, качества, дошли от наученото от Раджнийш.

Но колкото и да харесвах тези саниасини, в същото време бях и уплашен. Знаех, че много от тях са били с Раджнийш в Индия, живели са в ашрама, събирали са се в групи и на семинари. Направи ми впечатление, че са пропътували половината свят в своето търсене на истината — и бяха намерили своята истина в личността на Раджнийш. Той беше вратата, през която неговите саниасини преминаваха в своето предаване на Бога.

Казах на събраните саниасини как Раджнийш внезапно се е появил в живота ми и как все още търся значението на всичко това за мен и пътя, който трябва да поема оттук нататък. Когато казах, че Раджнийш непрекъснато е изниквал от различни най-необикновени места, те започнаха да се споглеждат разбиращо и да се смеят. С желание споделиха собствените си преживявания за това, как Раджнийш се свързал с тях по подобни забележителни и тайнствени начини. Той сякаш призоваваше своите последователи към себе си. Един от саниасините ме погледна и се усмихна, като каза, че сигурно не след дълго и аз ще тръгна за Индия, за да стана саниасин.

След като говорихме надълго и нашироко за Раджнийш и Индия, саниасините ми дадоха информация за различните книги, семинари, медитации, танца суфи и други дейности, дори и за едно писмо от Индия. Когато си тръгвах един от тях ми каза, че двама саниасина живеят в моя град. Имената им бяха Дхармананда* и Вийна* и той ми даде телефонния им номер.