16. Невероятна милост

Около седмица по-късно във връзка с новата си работа като консултант на агенция с идеална цел, която се занимаваше с хора с особени нужди, се срещнах с младежкия пастор на една местна църква. Обикалях обществените клубове и организации, като ги осведомявах за нашата нова програма. Но по средата на моето представяне гласът ми се изгуби и мислите ми се отклониха от темата. Преди да разбера какво става, вече му разказвах за духовното си пътуване.

С големи подробности му описах какво беше станало през последните шест месеца — включително как се борехме със злото и се научихме да призоваваме Исус. Когато свърших моя доста импровизиран разказ, му казах, че най-важното е, че сега бях най-сетне готов да призова истинския Исус в живота си за свой Господ и Спасител.

Малко удивен от внезапното ми отклонение от набелязаната програма, пасторът явно бе развълнуван от спонтанното ми сутрешно свидетелство. Със сигурност за него беше необичайно един социален работник да прекъсне изказването си с думите „Нуждая се от Исус!“

Объркан, но с желание да откликне на моя израз на вяра, той се протегна към Библията си и старателно проследи стиховете, които изглеждаха най-подходящите за такъв случай. Аз слушах почтително, докато той прочиташе стих след стих.

Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, а да има вечен живот (Йоан 3:16). Защото всички съгрешиха и са лишени от Божията слава (Римляни 3:23).

Но Бог доказа Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас (Римляни 5:8).

Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ и повярваш в сърцето си, че Бог го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш (Римляни 10:9).

Той прочете също един стих, който ми беше направил впечатление по-преди  и който сякаш обхващаше същността на нашата нова вяра: „Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас — това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой“ (Ефесяни 2:8,9).

Накрая младежкият пастор ме погледна в очите. В този момент, като че ли видяхме един в друг всичките си слабости и недостатъци на човешки същества. И двамата знаехме и разбирахме колко се нуждаехме от помощта на Господа в живота си и колко се нуждаехме Той да бъде наш Спасител.

Тогава сведохме главите си в молитва и с голямо вълнение и убеждение аз се помолих: „Господи, моля те, прости ми, че следвах духовни учения, които нямаха нищо общо с Теб и че не вярвах в Твоето Писание и не разбирах кой си всъщност. Признавам греховете си и те моля да изпратиш Исус — който умря за греховете ми — в моя живот, за да бъде мой Господ и Спасител и да изпратиш Своя Святи Дух. Моля те продължавай да ми показваш Своята истина и нека Волята ти да се извърши в моя живот. В името на Исус. Амин.“

Когато свърших молитвата си, нямаше земетресение, нито гръмотевици — просто чувството, че най-сетне съм сторил това, което е трябвало. Публично признах вярата си и бях обърнал интелектуалното си разбиране към духовната реалност. Като знаех, че Самият Исус беше казал да не се чудим, че трябва да се новородим, изведнъж се почувствах много добре като „новороден“.

Десет дни по-късно Джой и аз се оженихме в една малка църква в съседен град. Почти веднага се почувствахме благословени от брака, като се посветихме един на друг и на Бога в нещо като свят брак. Тръгвахме в живота заедно и чувствахме дълбок мир и убеждение, които се вливаха в живота ни.

И с тези дълбоки чувства дойде естественото желание да споделим това, което бяхме научили, с приятелите си — че всичкото търсене и копнеж най-сетне бяха осъществени в новото ни взаимоотношение с истинския Христос.

Но когато се опитахме да разкажем на другите за откритието си, видяхме, че като цяло, голяма част от приятелите ни повече се срамуваха за нас, отколкото се интересуваха от думите ни. За тях нашето обръщане беше нечувана измяна на всичко, което отстоявахме през годините. Това че бяхме изоставили метафизичните си възгледи и ги бяхме заместили с нещо толкова „старомодно“ и „тесногръдо“ като буквалното евангелие, нямаше никакъв смисъл за тях.

Така че с много тъга ние гледахме как приятелите ни изведнъж преставаха да говорят за духовни неща в наше присъствие. Сякаш казваха:

„Само защото сте се предали, не мислете, че ще ни накарате и ние да тръгнем по този път!“ Що се отнасяше до другите, не срещнахме милост, а само я бяхме изгубили.

Но когато се опитахме да се свържем с традиционните християнски общества, те като че ли също не ни разбраха. Когато ни питаха в църквите как сме станали християни и ние им разказвахме за черния магьосник, за измамните духове и за духовната борба, обикновено отклоняваха разговора, като ни предлагаха кафе и бухти.

Понякога си мислехме, че объркваме всички, освен себе си. Отчаяни, но не обезсърчени от приятелите си и обезкуражени, но не разочаровани от някои църкви, въпреки всичко продължавахме да разказваме историята си за съществуването на злото и за силата и величието на истинския Христос — и как Библията, а не алтернативните духовни учения, ни показваха истината все по-ясно.

Библията може да изглежда архаична на много хора, но в нашето огнено изпитание, ние проверихме нейната истинност. Да призовеш Господа е най-тайнственото и чудесно нещо. И ние, които бяхме толкова уверени в своите метафизически възгледи, бяхме може би най-изненадани от всички да открием величието и дълбочината на новите си убеждения.

Застанали на прага на едно цяло духовно приключение, Джой и аз се чудехме на положението си. Както Йон от миналото ние бяхме се отдалечили колкото се можеше повече от библейския Бог. Но в тъмната нощ на душата открихме, че библейският Бог не беше в кутията, в която си мислехме, че сме го сложили. Всъщност Той търпеливо и с любов ни е чакал да видим светлината и да се върнем.

Бяхме дошли до разбирането, че човек е или за Господа, или срещу Него и че средно положение нямаше. Или Христос от Библията, или Христос на „Ню Ейдж“.

С удивление гледахме как нищо неподозиращи християни изучаваха „Курс по чудеса“ в своите църкви и дори канеха метафизични „Ню Ейдж“ говорители да поучават от амвоните си. Очевидно много от тези, които казваха, че са на страната на „вярата“, скоро щяха да станат част от заблудата също, ако не бяха вече.

Дали не бяхме свидетели на голямото „отпадане“, което Библията предсказваше? Дали това не беше „тайнственото зло“, за което Писанието казваше, че вече върши измамното си дело с „всякакви лъжливи чудеса и знамения“ и „всякакъв вид нечестие“? Дали хората, които се наричаха християни, нямаше да напуснат вярата си в Библията и библейския Христос? Щяха ли да се присъединят към Екуменическото движение, което в името на любовта, на Бога и на единството щеше да жертва истината на Библията и може би един ден щеше да се слее със самото движение „Ню Ейдж“? Исус предупреждаваше, че такава вяра не води към живот, а към гибел: „Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина се ония,  които я намират и минават през тях; Понеже тясна е портата и тесен е пътят, който води към живот, и малцина са ония, които ги намират“ (Матей 7:13-14).

Но благодарение на клиента от масажа, „полуделия магьосник“ и спасителната благодат на истинския Христос, Джой и аз бяхме намерили тесния път. Макар да знаехме, че нямаше да ни разбират, нито да ни вярват, щяха да ни се присмиват и дори да ни мразят, ние бяхме видели, преживели и повярвали. И знаехме, че сега можехме както други вярващи да потвърдим, че сме били свидетели на величието на силата на Исус Христос.

Защото, когато ви обявихме силата и пришествието на нашия Господ Исус Христос, ние не следвахме хитро измислени басни, а бяхме очевидци на неговото величие (2 Петрово 1:16).

Нека Господ ви благослови и отвори очите ви за всяка заблуда, която може би ще дойде във вашия живот. И никога не забравяйте да се молите в най-вътрешната част на сърцето си за истината.