10. Повече от приятели

Почти веднага, след като се върнах вкъщи, отидох да видя Джой. Обясних й, че отношенията между Сам и мен са се обтегнали и че да се виждаме през ден е омръзнало и на двама ни. Казах й, че ми се иска да се оттегля малко и да бъда по-независим от неговата духовна подкрепа. Бях решил да се отдалечим малко един от друг — поне за известно време и ако искахме приятелството ни изобщо да оцелее, то трябваше да стане по равноправно.

Джой разбираше чувствата ми към Сам и искаше да чуе повече подробности за обучението на учители, както и за останалата част от пътуването ми. Тъй като не се бяхме виждали повече от месец, разговаряхме цяла сутрин. Обичайното разбирателство беше пак между нас, както и неизменното уважение към духовния път на другия. Знаех, че тя се бе превърнала в най-близкия ми приятел и че никой друг не ме разбираше по-добре, нито пък ме обичаше повече от нея. Тя притежаваше нежна, тиха, замислена природа и край нея изпитвах винаги един дълбок мир. В идващите дни и седмици се виждах с Джой все повече и повече. Срещахме се или у тях, или у нас и разговаряхме за всичко. Непрекъснато се засичахме по улиците. Понякога, докато пътувах с колата, я зървах на колелото й. Тогава спирах до нея и дълго време приказвахме, забравили за колите и хората около нас.

Докато дните минаваха, Джой и аз почувствахме, че връзката ни се задълбочаваше все повече емоционално и духовно. Никой от двама ни не говореше за това, но понякога с мълчанието в разговорите си казвахме всичко.

Един приятел на Джой, пътуващ медиум, се обърна към нас една вечер и ни каза: — Престанете да се криете. Вие двамата сте повече от приятели. Дайте израз на чувствата си. Свалете маските. Имате потенциала за най-близки взаимоотношения, но трябва да престанете да се съпротивявате да и преодолеете страха. И двамата сте уплашени до смърт, но не можете да се криете зад приятелството си вечно. Във всекидневните си отношения избягвате близостта на любовта, която вече изпитвате на ниво душа.

Джой и аз знаехме, че беше прав. Наистина се страхувахме и за известно време дори се отбягвахме.

По-късно, когато Джой и аз останахме сами, почувствахме едно странно чувство на неудобство и притеснение един от друг. Бяхме объркани от това пълно разголване на чувствата си. Но след като всичко беше излязло наяве, въпросът беше какво да правим оттук нататък?

Това, което направихме, бе да заговорим за чувствата си един към друг. Отначало беше трудно, защото бяхме свикнали твърде много с друг характер на взаимоотношенията. И двамата искахме да сме сигурни, че нямаше да изгубим нашето особено приятелство, ако се сближим. Но не беше трудно да се убедим, че можем да опитаме, и скоро чувствата, които криехме в себе си, започнаха да изплуват. Колкото повече процъфтяваше връзката ни, толкова повече любовта, която изпитвахме един към друг, надминаваше всичко, което някога бяхме преживявали. Приятелството ни имаше една твърда основа на загриженост и доверие и новата ни любов веднага стана здрава и истинска. Тъй като и двамата бяхме отдадени на духовен живот, любовта ни се укрепи от взаимното ни желание за Бога и истината. Но дори и след всичко това ми беше необходимо малко време, преди да свикна с идеята, че съм си изгубил главата по най-близката си приятелка.

Коледа прекарах в Йоземайт заедно с приятеля, при когото отидох в Ню Орлиънс след посещението при брат ми. Той беше долетял, за да прекара празниците със семейството си, което имаше къща в Йоземайт, близо до Чинкуапин по пътя към Глечиър Поинт. Карахме ски, къпахме се в гореща вана с изглед към снега и прекарахме чудесно, като се надбягвахме. Когато му разказах за Джой, почувствах как се въодушевявам, докато описвам взаимоотношенията ни. Приятелят ми каза, че се радва за мен, и ще очаква с нетърпение да я види някой ден.

В последния ден от годината отидох в подножието на долината Йоземайт и се разходих из голямата поляна под водопада Йоземайт. Докато седях до Мърсид Ривър и наблюдавах Ел Капитан, се замислих за тази необикновена година, която бях преживял. Срещнах се с Джереми в Калистога. Пътувах до Напа Вали, за да се срещна със Сам медиума, Бях на конференцията на Кейси в Азиломар. Свързах се с групата за изучаване на „Курс по чудеса“. Ходих във Вирджиния Бийч за обучението на учителите. Пътувах с „Пътуващото училище“ до дома на брат си. А сега и тази връзка с Джой. Беше невероятно.

Стоях на поляната сред великолепието и величието на Йоземайт Вали чувствах се благодарен за всичко и с нетърпение очаквах това, което имаше да става.

По пътя назад от Йоземайт нямах търпение да видя Джой отново, Когато се срещнахме, беше ясно, че дългото ни приятелство беше вече в пълна степен любов. Някак си изведнъж — почти като с магия — бяхме станали двойка. Не можехме един без друг. Говорехме за всичко. Обичайните ни духовни диалози бяха станали по-вълнуващи и интересни, заради новия израз на емоциите, които сега даваха темпото. Знаехме, че сме създадени един за друг и че всичко си идва на мястото. Една сутрин се улових как пея една мелодия, която не бях чувал от години. Не се изненадах, когато разбрах, че песента бе „Вечна любов“.

След като започнах да се обвързвам с Джой, все по-рядко се виждах със Сам. Установявайки толкова необходимата дистанция след Вирджиния Бийч, аз отново се свързах с него, но отношенията ни бяха все още напрегнати. Както се оказа обаче, имах какво да науча още от него и Източника. Един от уроците беше да се доверявам повече на собственото си водителство, а не на Източника. Това стана в ежегодния маратон на Напа Вали.

Сам и аз се бяхме записали за бягането на двадесет и шест мили от Калистога до Напа Вали, но колкото повече наближаваше деня, толкова повече се усъмнявах във физическата си издръжливост на бягане. Двадесет и шест мили беше доста дълго разстояние и не бях сигурен, че организмът ми бе готов за такова нещо. Обичайните ми преходи бяха на много по-кратки разстояния. Тъй като исках да получа собствено водителство по въпроса, написах следния въпрос в дневника си на сънищата, преди да си легна една вечер: „Да бягам ли в маратона?“

Когато загасих лампата, вярвах съвсем искрено, че ще имам сън, който щеше да ми даде съвет какво да правя. Дневникът, в който си записвах сънищата, стоеше на нощното ми шкафче, а малкото касетофонче беше готово за запис под възглавницата. И естествено, когато се събудих от много дълбок сън през нощта, си спомних, че току-що съм сънувал сън, свързан с бягането. Включих касетофона и описах съня с подробности. На следващата сутрин го записах в дневника си:

Февруари 28, 1983 г. — Нужно е нещо, което нямам.

Това е денят на състезанието и аз обикалям наоколо в последната минута, като търся да купя мляко. Всички състезатели вече имат мляко, което ще изпият преди състезанието, за да получат сила… а това, което аз имам е вкиснало. Обикалям колите, за да видя дали няма малко мляко… В същото време знам, че не бива да вземам нещо чуждо… Спомням си също, че не съм си вземал хапчето Гуарана [бързодействащия тонизиращ продукт от типа Хърбалайф]. Не мога да намеря пътя към старта… Чудя се ще мога ли да бягам… Нагоре по стълбите с сблъсквам с Тери Дженингс* [бивш член на братството, който беше много пълен и не във форма]… и още едно момче от Дедт Хауз… Обикалям наоколо, като се опитвам да намеря стартовата линия, макар да знам, че вече съм изразходвал много енергия. Рик [един приятел, който е наистина в много добра форма] е запасен вече с мляко и гуарана и се е подготвил за старт… Сънят завършва, като все още се опитвам да намеря старта. Бях поискал водителство за това дали да тичам в маратона и отговорът от съня ми сякаш беше твърдо не. Какъв друг извод можех да си направя? Сънят беше толкова ясен, че щях да бъда глупак според мен, ако не се съобразях с него. Казах на Сам за съня си и че съм решил да не се състезавам. Когато видях колко беше разочарован, му казах, че ще бягам с него първите пет мили, за да му помогна да се загрее, но след това смятах да се откажа.

Дойде денят на състезанието и беше наистина прекрасен ден. Сутринта беше свежа и ясна, докато състезателите се събираха за началото. Сам отново се опита да ме придума да бягам цялото разстояние, но аз му казах, че ще последвам съня си.

Изстрелът прозвуча и стотици бегачи хукнаха през полетата на Калистога. Докато Сам и аз бягахме един до друг, погледнах свежите, покрити с трева хълмове в далечината. Слънцето беше изгряло, небето беше синьо и денят беше наистина великолепен за маратонско бягане. Сам трябва да бе прочел мислите ми, защото спомена колко хубав ден бе. Помислил дали няма да променя решението си и да остана да бягам цялото състезание. Уверих го, че се доверявам на съня си и няма да пренебрегна водителството, което имах. Щях да се радвам, ако не говори повече по този въпрос. Той млъкна.

След около миля започна да коментира колко силен съм изглеждал и отново какъв идеален ден за бягане на дълги разстояния бил. Казах му, че изглеждам силен, защото съм в чудесна форма за къси разстояния. Да, денят наистина беше невероятен, но нямаше да се оставя емоционални фактори или обстоятелства да осуетят водителството, което бях получил. Но вече се колебаех. Работата беше в това, че наистина се чувствах силен. Беше чудесен ден. А и винаги бях мечтал да бягам в маратон.

—  Може би трябва да се допитаме до Източника — предложи Сам, като усети моята слабост.

—  Не, Сам! Вече си имам свой Източник и моят урок е да се доверявам на себе си! — думите ми прозвучаха властно, но Сам усети вълнението.

—  Ами ако сънят ти не е от твоята по-висша същност? Ако сънят е от твоята по-нисша същност? Може би сънят ти отразява страха поражението. Човек никога не знае. Можем да проверим!

В този красноречив момент аз трепнах и се усъмних в съня си. Ами ако наистина сънят ми беше резултат от несъзнателните ми страхове не идваше от по-висшата ми същност? Това беше възможно. Тъй като не знаех какво друго да направя, с нежелание отстъпих пред Сам.

—  Добре, Сам. Давай. Направи един кратък сеанс. Но искам да чу* Източника, а не теб.

Така че, докато бягахме редом със стотиците други бегачи през Наш Вали, Сам умствено се приготви да проведе сеанс относно съня ми. Не можех да не се усмихна. Едгар Кейси и Соломон трябваше да се „вглъбяват“, за да се свържат с Източника, но Сам беше готов за сеанс по време на маратон.

Скоро Източникът беше готов и докато бягахме почти в синхрон, Източникът отговори на въпроса ми: „Да бягам ли в маратона?“

—  Бихме казали, че ти действително откликваш на несъзнателните си страхове и сънят ти не е от по-висшата ти същност. Способен си да завършиш маратона.

Още щом чух отговора, се ядосах на себе си, че съм оставил Сам да проведе сеанса. Сега бях объркан. Трябваше ли да действам според сеанса на Сам или според моя сън?

Като се замислих, не виждах как бих могъл да не завърша състезанието. Източникът на Сам вероятно беше прав. Може би страховете ми наистина бяха надделели. Така че пренебрегнах съня си.

—  Добре, Сам. Ти побеждаваш. Ще мисля положително със знанието, че ще завърша състезанието.

Вече бях решил. Сам се опита да скрие радостта си, но в действителност ликуваше. След като бях взел решение, ускорихме хода и навлязохме в сърцето на Напа Вали. Оставаха ни още двадесет и една мили.

Успях да стигна до финала. Дори времето ми беше под четири часа, което не беше лошо. С гордост носех лилавата си фанелка. Но докато се отдалечавах от финалната линия, не осъзнавах още, че емоционално и физически бях изчерпан почти за цял месец. В крайна сметка платих висока цена за това, че тръгнах срещу съня си и последвах съвета на Източника. Когато се замислих за съня си, осъзнах, че той никога не беше казал: няма да завършиш състезанието. Само ми казваше, че се изисква нещо, което аз нямам — енергия. Посланието на съня ми беше, че не съм готов. От друга страна, Източникът на Сам също беше прав, когато каза, че ще мога да завърша състезанието, но не спомена нищо за последствията.

Надявах се това да бъде последния урок от Източника на Сам. Предупреждението на Джереми все още звучеше в ушите ми и аз си дадох сметка, че понякога между Сам Източника и Сам човека не можеше да се направи разлика — когато имаше законни интереси. Изведнъж Източникът на Сам се бе превърнал от мой оракул в Ахилесова пета. Кога щях да се науча да се доверявам на собствената си по-висша същност? Само след месеци Сам беше напуснал вече живота ми. Все още го обичах, но подобно на Раджнийш той се бе превърнал в поредния временен учител но пътеката ми.

Джой, която също изучаваше „Курса“, започна да посещава заедно с мен вторничните вечери на групата за изследване на „Курс по чудеса“. И двамата харесвахме Франк и Труди и след няколко месеца започнахме да ги смятаме за наши духовни родители. Те притежаваха дълбоко разбиране, което идваше от години изучаване и духовна практика. Очаквахме събиранията на групата всяка седмица, а с течение на времето групата ставаше все по-голяма.

Всички бяхме очаровани от начина на преподаване на Франк. Той ни напомняше, че сме идеални, безгрешни, невинни Божии Синове. Напомняше ни също, че бяхме изцяло любов и не трябваше да позволяваме на никой и на нищо да ни убеждава в обратното. Той беше великолепен учител, голям метафизик и краен позитивен мислител. А „Курс по чудеса“ представляваше авторитет. Духовното кредо на „Курса“ беше да изразяваме любовта по всяко време. Едни от записките в дневника ми от онзи период показват какво научавахме от „Курса“ по онова време: „Март 3, 1983 г. — Урокът на „Курс по чудеса“ за днешния ден: Прошката е ключът към щастието. Ще се събудя от съня, който ми казва, че съм смъртен, несъвършен и пълен с грях и ще знам, че съм съвършен Божи Син.“1

Благодарение на уроците за правилни изповеди в „Курс по чудеса“ умствено прогонвахме илюзиите на страха и тъмнината, които можеха да ни попречат да се възприемем в действителния си образ.

Джой и аз бяхме много щастливи в новото си близко приятелство, което включваше всички красиви подробности на любовен роман, не се изморявахме от присъствието на другия и рядко спорехме или си казвахме груба дума. Почти във всяко отношение животът ни изглеждаше насочен в правилна посока и изключително пълноценен.

През пролетта Джой се записа в една местна програма за получаване на сертификат по масажиране и през лятото получи документ за завършен курс. По онова време изцяло бях отдаден на духовните си стремежи и бях напуснал работата си към агенцията за социални грижи, към която работех през последните пет години.

Сега и Джой, и аз бяхме готови да започнем работа в полето на холистичното здраве. И двамата имахме документи за масажисти, а аз са надявах да стана в крайна сметка духовен съветник. Джой основа собствена терапевтична практика с масажи във вече нашия дом в каньона! Още с първите обявления в местния вестник хората започнаха да прииждат. Беше вълнуващо да гледаш как практиката й вървеше и бях изненадан колко е уверена и сигурна, когато се занимаваше с клиентите.

Докато бизнесът на Джой започваше и потръгваше, предприех организирането на серия еднодневни семинари, които щяха да се изнасят в района ни. Семинарите бяха обявени за есента и щяха да бъдат опит да се издигнат нови идеи в нашата област.

Беше вълнуващо, че най-сетне бяхме достигнали етапа, когато работехме духовна работа. Сякаш животът ни беше посветен на Бога и искахме да създадем една нова действителност за себе си, която щеше да ни помогне да продължим в метафизическата сфера. Искахме да споделим и с други това, което бяхме научили вече и продължавахме да научаваме. Животът изглеждаше толкова хубав, когато тръгвахме сами с вяра.