Повикан в небето

Периодът на застъпничество завършва. През време на войната Бог иска от училището да се застъпва за света, както преди години е оставил Рийс Хауелс сам с Него, за да се застъпва за една душа. Сега, когато войната е приключена, общението с мисионерите е възобновено. Училището винаги държи да има общение с верните служители на Христа в света. През изминалите години учениците заминават в разни организации, и много дружества са материално подпомагани. Ръководителите и членове на много мисии посещават училището. Бог казва на слугата Си никога да не изпраща мисионер, посетил училището, без дарение – даже ако е последното, което притежава. Сега, когато училището е освободено от бремето да се моли за войната, Господ започва да възлага върху тях нуждите на мисиите. Годишната конференция „При всеки човек“ започва през 1947 г.

Рийс Хауелс има особено бреме относно финансирането на благовестието – парите, които са необходими на Божиите служители във всички страни. Това бреме никога не го оставя до 15 януари 1950 г. На събранието в 9 часа вечерта той прочита песните на Моисей и Давид и казва: „Всичко в мен хвали Бога, защото Святият Дух в мен може да потвърди, че аз свърших делото, което Той ми даде. Всяка твар ще чуе благовестието. Материалните нужди за благовестието са осигурени, и Господ ще дойде пак.“ Той е уверен, че Бог ще даде обещаните 100,000 лири, които ще бъдат вложени в Неговото дело, и ще иска стократно изпълнение на поръчението „при всеки човек“.

Групата в училището не може да разбере, че това е повече от победоносно събрание за материалните нужди; това е завършването на земната борба на Господния застъпник. Той има вяра за грабването, и в духа на победата над смъртта чрез Христа очаква великия ден на Неговото идване и изпълнение на Филипяни 3:21. Но след като спечелва последното място на застъпничество, той приема Божията воля с пълна победа. След един месец той застава лице с лице със своя Спасител. Доктор Симонс, който е с него до края, дава следното описание:

„Около две години преди отминаването му, нашият възлюбен директор имаше голямо желание да посети местностите на срещите му със Святия Дух в Ландриндод и Уелс. Някои от нас имахме привилегията да го придружим. Явно душата му бе благословена и ободрена, когато стояхме край малката църква, сега затворена, където прославеният Христос му се е открил. След това той ни заведе на мястото, където е била палатката на конференцията, и още веднъж ни разказа за начина, по който Святият Дух го е срещнал лично и е поискал да Му предаде тялото си; и както си мислеше за тези опитности и всичко, което Святият Дух е извършил чрез него, той бе укрепен във вярата, че Святият Дух и в бъдеще ще победи всички пречки, за да се занесе благовестието на всеки човек в това поколение.

Скоро след това забелязах, като се изкачвахме по склона, че лицето му силно пребледня, и трябваше да спрем за малко. Той имаше спазми на сърдечен удар. От този ден нататък малцина от нас знаеха колко много е страдал. Опитахме се да го убедим да си почине, но той гореше от копнеж за Божието царство и умиращите човешки души. Никога не отпусна кормилото на молитвените събрания и другите занимания за своя Господ, нито искаше да взима лекарства, за да успокои състоянието си, предпочитайки да остави всичко, както винаги, в ръцете на Господа.

От събота вечер нататък, когато имаше такава победа на вяра за материалните нужди, директорът чувстваше, че работата му на земята е свършена. Неговото главно служение винаги беше застъпничеството. Той често ми казваше, че сега би предпочел да отиде у дома в слава и да остави делата на тези „Исус Навиевци“, които Бог призове. Неговата лична радост за вечността ще бъде, че е бил верен в Божиите ръце, като е поставил основата. И така стана.

Във вторник на 7 февруари Маргарита Райт, надзирателката на училището, чувстваше голяма мъка за него и отиде в стаята му след вечерното събрание да види, дали е добре. Тя го намери да крачи из стаята нагоре-надолу и се учудила, че пее някоя от старите Уелски песни, които майка му има обичай да пее за „земята, която е по-хубава от деня.“

На следващата вечер, 8 февруари, в края на събранието, той изглеждаше издигнат в слава, всички изправени пеехме „Далеч над Йордан е моят благословен Спасител“ – един припев, който той избра, който не бяхме пели в училището цяла година. Когато извади кърпичката си и я размаха докато пеехме, някои казаха, че лицето му е като лицето на Стефан – лице на ангел. Като че ли поздравяваше своя Спасител и светиите отишли преди него. Това беше последното му събрание на земята.

След половин час бях повикан да го видя, той лежеше в леглото си със спазми на ужасен сърдечен удар. За мое учудване, той прие да вземе лекарства – първото ми лошо предчувствие, че той наистина не очакваше да стане по-добре, защото ако очакваше, щеше да удържи само на вяра.

Както лежеше, доколкото можех да отгатна – тъй като той никога не казваше дума по отношение на своето страдание до края – той каза: „Това е Господ… това е Господ… аз съм в центъра на Божията воля… всичко е постигнато… това е Господ.“ През следващите четири дни, преди да отмине, когато идваше на себе си, споменаваше тихо името на някой мисионер, особено на Норман Гръб и Джон Томас, или някой друг близък приятел, за които вероятно се молеше. Последните му думи бяха в момент на съзнание, в неделя на 12 февруари. Като ме позна, той пошепна: „Победа, алилуя!“ Няколко пъти през тези дни беше казвал същата дума на Елизабет Хауелс – „Славна победа!“ Краят на земния му път дойде в 10 часа сутринта в понеделник, 13 февруари. Като коленичихме около леглото му, ние съзнавахме дълбоко чудното Божие присъствие. Шепнехме молитвата си „Твоята воля да бъде“ и помолихме Господ да ни направи достойни наследници на този благороден слуга на нашия Господ и Спасител Исус Христос.“