Съдържание Цялата книга на една страница

БОГ ОЧАКВА МОЛИТВА С ДОВЕРИЕ

22. Светлосиният автобус

Сестра Бенедикта разказва: „Децата се трупаха около едно малко помещение, което преди ни служеше за обор на кози, а сега организирахме в него нашите детски библейски уроци – бедни деца, изпоцапани и немити. Болезнено чувство на малоценност бе изписано на техните лица. От най-ранната си възраст бяха научили какво е това нищета и трудност. Тъжните им очи отразяваха ежедневната им битка за оцеляване, без да познават утеха и победа. В нашето помещение имаше място най-много за десетина деца. Останалите играеха и крещяха на воля отвън, докато дойдеше и техният ред, за един библейски час. Осъзнахме, че без да разполагаме с по-голямо помещение, не можем да продължим започнатата работа с такава голяма детска тълпа. В околността имаше само неколцина къщи и не можехме да си представим как има толкова много деца в тях. От къде можехме да осигурим такава стая? Трябваше ли да построим някакви бараки?

Един ден аз взех парче син тебешир и нарисувах на черната дъска един автобус стар модел. После казах на децата: „Сега ще се молим на Небесния Баща за този автобус. И няма да изтриваме рисунката от дъската, докато не го получим!” По онова време ни се струваше, че една подвижна, пътуваща класна стая е единственото решение за проблема ни. По този начин ние бихме могли да се придвижваме от едно място на друго, да посещаваме тези бедни хора и да провеждаме библейски уроци на място. Много от сестрите се включиха в молитвата за автобуса.

Всред децата обаче, веднага се получи разделение. Повечето от тях едва бяха научили какво е това молитва. Много от тях откликнаха с детска наивност и научиха наизуст „молитвата за светлосиния автобус”. Техните майки ни разказваха как децата се молят на Небесния Баща за тази нужда всяка сутрин и всяка вечер. Останалите деца обаче, повечето от тях по-големи, реагираха на предложението с насмешка. Те много знаеха и си казваха насаме: „Бог няма да ни спусне никакъв автобус от Небето”. И така, това се превърна в истински изпит и за нашата вяра.

Щеше ли Бог да чуе молитвата ни и да подейства в тази ситуация? Отправихме запитване до много немски и американски авто-къщи, дали могат да ни предложат някой запазен стар автобус, но без успех. Вече три седмици рисунката стоеше на черната дъска, но нищо не се случваше. И тогава се случи нещо, което ни накара да възкликнем: „Това дело не е на никой друг, освен на нашия Небесен Баща!” Един човек се отби при нас един ден и ни попита дали наистина се нуждаем от автобус. Той продавал такъв и се интересуваше дали искаме да го видим.

Нямаше нищо необичайно в това. Положително имаше и много други стари автобуси за продан, но когато отидохме да го видим, открихме, че автобусът е светлосин и старо модел от 1937 – точно същият, който бях нарисувала на черната дъска! Беше сравнително евтин (275 USD) с акумулатора, но дори и това беше немалка сума за нас. Тогава М. Базилеа каза: „Дори и да можем да си позволим да го купим, има и друга страна на нещата. Постоянното каране на този голям автобус от сестрите е голяма отговорност, съвсем отделно от включените разходи. Така че, трябва да поискаме потвърждение от Бога – ако от днес до четвъртък Бог ни изпрати необичайно голямо дарение, това ще означава „Да” за покупката на автобуса, ако ли не – няма да го купим.” В такъв случай Господ ще снабди нуждата ни по друг начин.

През следващите няколко дни много от нас се молехме непрестанно. И преди четвъртък бяхме буквално затрупани с дарения, каквито обичайно никога не очакваме. След като мина четвъртък, този поток престана. Божието доказателство беше съвсем очевидно. Поради детското доверие на нашите молитви, Бог снабди с това, от което се нуждаехме. С приповдигнат дух ние докарахме автобуса. Веднага го закарахме при най-близките къщи, където проведохме библейски уроци, за да го покажем на децата. Много от тях бяха толкова удивени, че не можеха да повярват на очите си. Едно дете промълви: „Сестра, тази история ще се добави ли към Библията?

От този момент нататък започнаха да се сформират молитвени групи дори и сред най-малките деца. Те вече бяха опитали лично Кой е Небесният Баща и че Той желае да бъде и техен Баща. От този момент нататък всеки проблем, свързан с автобуса, се превръщаше в предмет за молитва – че някой ще дари средства, за да се оправи повредата, че ще дойдат пари за зареждане с гориво, че няма да има произшествия и т. н. И Бог отговаряше на тези молитви по специфичен и буквален начин така, че децата да разберат – да, Той внимаваше на техните молби точно, както се беше погрижил цветът на автобуса да не е друг, а точно светлосин!