Съдържание Цялата книга на една страница

БОГ ОТГОВАРЯ НА МОЛИТВА, СВЪРЗАНА С РИСКА НА ВЯРАТА

40. Окупиране на „Ханаанската земя” около Еберщадт

На юг от нашия дом се простираше широк парцел. До 1955 г. той беше до голяма степен не обработваем. От време на време на част от него се сееше жито, детелина или захарно цвекло. Но преди всичко това си оставаше едно голямо зелено девствено поле. На изток тази земя граничеше с голямата федерална магистрала, а на запад – с широка гора, която се простираше чак до крайните къщи на предградията на град Еберщадт. Малко по-нататък се издигаха хълмовете на планината Оден. На върха на един от хълмовете можеше да се видят останките от Замъка на Франкенщайн – главатаря на крадците от тази гора. Предвид многото птички и животни в гората и полетата наоколо, беше трудно да си представим, че градът е толкова близо. Това място се ползваше за спокойни, приятни разходки. Камбаните на католическата и лютеранската църкви в Еберщадт огласяха тези земи всяка вечер. Със сигурност никой не си мислеше, че тази пасторална гледка скоро ще се промени. Но голям жилищен проект и автострада се планираха вече.

В продължение на години се бяхме радвали и ползвали от красотата на това място. Живеехме хем в града, хем в полето – между трафика и усамотението, между магистралата и гората. До сега не се бяхме интересували кой притежава тази земя и дали има намерения да я развива по някакъв начин. за момент за нас беше само от значение проектът за изграждане на новата магистрала, която щеше да засегне земята ни.

Заповед от Бога… за Негова слава

Тогава настъпи 04.05.1955 г. – денят, в който Бог ми даде вътрешно убеждение, че желае да ни даде тази земя. „Земята Ханаан” трябваше да се появи там, земя на Неговите обещания и чудеса. Предвкусването на Божието Царство като Царство на любов трябваше да стане явно още тук, на земята. И така, беше ми вложено да заработя в посока придобиване на тази земя, защото Сам Бог беше положил ръката Си над нея за целите на Неговото царство. Многообразието на работата, която Бог ни беше поверил изискваше помещения и сгради. Необходима беше голяма църква, която да побере множествата, които идваха на нашите специални събрания. Нуждаехме се от нов дом за гости за нарастващия брой хора, които ни посещаваха. Нуждаехме се от сграда, за да помагаме на тези, които чукаха на вратите ни, идвайки със своите физически нужди. Нуждаехме се от пространство, където на практика можехме да предоставяме с любов услуги на възрастните и инвалидите.

Но преди всичко, не искаше ли Бог да изяви чудесата си в тази земя, тъй като и тя, и сградите на нея щяха да дойдат единствено благодарение на Неговата помощ? Не търсеше ли земя, която по един явен начин щеше да говори за реалността на Бога? Не искаше ли Той да изяви Своята Бащина любов – Своето изобилно снабдяване за човешките Си чада, които живеят в пълно упование и зависимост от Него? Не бе ли точно това намерението на Неговата любов – да покаже, че независимо от факта, че ние изобщо не бяхме защитени от никъде, без застраховка или постоянен доход, под Неговата Бащина грижа можехме да живеем като в Рая, в Неговия мир и велика радост? И така, сега беше въпрос на влизане във владение на Обещаната земя – истинския „Ханаан”. Пътят към тази земя трябваше да бъде пътят на молитва и вяра.

Ние вярвахме, че Бог ще ни даде тази победа и започнахме да я изразяваме чрез радостен акт на вяра. Една от първите вечери, след като споделих със сестрите за получената велика заповед от Бога, ние обикаляхме около нашата „обещана земя” така, както израилтяните около Ерихон. Носехме малки знаменца на вяра, с написани на тях Божии обещания и пеехме песни на вяра и победа. Едно малко момченце, което живееше в къщата накрая на парцела, подаде главичката си през прозореца и извика: „Тате, ела да видиш! Сестрите правят маневри!”

И така, завоюването на тази земя беше прокламирано и с това бе поставено началото на нова кампания на вяра с големи размери. В началото дори не можехме да преценим огромните мащаби на тази кампания. Земята изглеждаше като едно цяло и многобройните ливади и поля сякаш принадлежаха едни на други, докато не видяхме картата й в офиса на градоначалника. Земята била разделена на множество дребни парцели. Много собственици с техните роднини и наследници, бяха често съсобственици и на най-дребните площи. Но по онова време не знаехме нищо относно това. Единственото, което знаех, беше, че Господ ми беше дал потвърждение на тази нова заповед чрез Словото в И. Навин 10:19 „Господ, вашият Бог, ги предаде в ръцете ви”.

Това се беше потвърдило и чрез факта, че Бог даде същото вътрешно убеждение на сестра Мартириа. Трябваше здраво да държим тази цел на вяра и да не си дадем почивка, докато Неговите обещания не се изпълнят и тази земя да се издигне за Неговото Царство, истински Ханаан, в който Той да бъде прославен. И така, беше ни дадена паролата, чрез която да влезем в битката на вяра и молитва. Никога преди не бяхме излизали срещу толкова силни крепости. Никога преди битката не е била толкова дълга, сякаш не ще има край. Крепостите изглеждаха сякаш непобедими. През следващите години те се изправяха пред нас в едно неизброимо множество. Всеки път, когато някоя от тях падаше, друга веднага заемаше мястото й, често много по-силна и укрепена от предишната.

До този момент усилието на молитва и вяра даваше резултат и помощта идваше за дни, седмици или най-много месеци. Но не беше така със завладяването на нашата Ханаанска земя. Не, това трябваше да бъде дълъг път, път на вяра, по който ние щяхме да вървим в продължение на години. Святото Писание ни дава ясна насока за това. Пътуването на израилтяните към Ханаан е пред нас – дълъг път през пустинята, през който Бог искаше да осъществи едно нещо: да потвърди тяхната вяра и да ги накара да се смирят (Второзаконие 8:2).

Целта на вярата пред нас беше страхотна: Божията земя, в която „народът Израел” да бъде жив образ на свят народ, светлина, която да свети и да се разпростре и в много други земи. Целта не може да бъде постигната с по-малки усилия и битки от техните. И това пътуване на вяра през пустинята щеше така също да бъде Божие време да ни тренира и дисциплинира така, както Сам Господ го описва във Второзаконие 8:5 „Както човек наказва сина си, така и Господ, твоят Бог, наказва тебе”. Защото Ханаанската земя е Божията земя. Сам Бог желае да свети във и чрез живота на нейните обитатели. И така, Той наистина я прави да бъде „свята земя”.

Бог водеше Своя народ Израел чрез тези закони. Те са валидни за всички времена. Не можем да очакваме нищо друго. Донякъде нашето собствено пътуване през пустинята щеше да бъде сянка на пътуването на Израел през пустинята. Нямаше друг начин, по който нашата Ханаанска земя да може да изяви Неговото царство, Царството на любовта. И как започна пътуването на Божия народ през пустинята към Ханаан? С чудо! Те преминаха през Червено море по сухо. Господ според голямата Си милост позволи и на нас да започнем пътя си с чудо. То стана след една цяла нощ в молитва и постави началото на пътуването ни през пустинята. През мрачните дни, които щяха да последват, това първо чудо отново и отново щеше да ни насърчава да вярваме, че Бог ще завърши това, което така удивително бе започнал. След като преминехме тежкия път на вяра през пустинята, Той щеше да ни покаже и въведе във владение на Обещаната земя.

Божията чудна намеса на старта на пътя през пустинята

Това първо чудо, което даде старт на нашето пътуване с вяра през пустинята, се случи на 01.06.1955 г. – три седмици след като бяхме получили вътрешния призив да започнем тази битка на вяра. Това стана в кабинета на професор Петер Грунд, главен инженер на града. Бяхме си уговорили среща с него, за да говорим за земята, която искахме. Непосредствено в самото начало на нашата среща, той беше извикан навън. Седяхме около дългата заседателна маса. Очите ни се разширяваха все повече и повече, сърцата ни натежаваха все по-силно – пред нас на масата стоеше макет с умален мащаб на разпрострял се нашироко нов квартал с блокове, самостоятелни къщи, кортове, паркинги и по средата нещо като високоскоростна магистрала. Изведнъж осъзнахме, че този макет се отнасяше за земята, която ние наричахме нашия „Ханаан”. Ние бяхме дошли именно да поискаме разрешение да разработим тази земя. А сега просто виждахме, че жребият вече бе хвърлен.

Беше ни много трудно да се съвземем след този шок. Когато главният инженер се върна, ние представихме молбата си пред него, след което чухме от собствените му уста смазващия факт, който вече знаехме, че градските власти бяха готови да се разпоредят с тази земя – нашата „Ханаанска” земя – съгласно дизайна на макета. Инженерът ни разясни целия план. Наши съседи щяха да бъдат представители на една американска компания с проект за жилищно строителство.

Градската администрация вече ги беше уведомила с писмо от 16 страници, защо могат да строят единствено на това място и никъде другаде. Главният инженер сам беше изготвил плана и естествено, беше лично заинтересован от неговото изпълнение. Освен този американски проект, градската строителна администрация беше парцелирала нашата Ханаанска земя, във връзка със спешен проект за жилищно строителство за нуждите на средната класа.

Всъщност церемонията по първата копка по американския проект беше насрочена за след две седмици. Всички договори за започване на строителните работи, бяха завършени.

И освен всички тези факти, голяма магистрала беше планирана да минава през средата на тази земя. Това беше извън компетентността на град Дармщадт, под юрисдикцията на федералното правителство на страната и планът беше почти готов.

И така, изглеждаше сякаш щяхме да си тръгнем с празни ръце, а не можехме, тъй като Бог ни беше дал заповед и обещание и по тази причина ние трябваше да воюваме с вяра. Докато нашата делегация беше на срещата, в нашия дом се водеше молитвена битка. Тези молитви развързаха езика ми и ми дадоха красноречие отново да изложа нашите планове пред главния инженер: Бог искаше да притежава тази Ханаанска земя, Той вече беше сложил ръката Си над нея, ето защо тя трябваше да бъде наша на всяка цена. Независимо от всички препятствия, които се бяха изправили, аз обикалях около макета и подчертавах, че ние трябва да имаме тази земя без никакви ограничения поради многото и различни повеления, които бяхме получили от Бога.

И какво стана? Докато говорех, главният инженер внезапно взе лист хартия и черен молив и скицира първите сгради на нашата Ханаанска земя. Бог потвърди Словото Си, че за Него няма нищо невъзможно! Той докосна сърцето на този човек! Главният инженер каза, че не се осмелява да се противопоставя на план като нашия. Наистина, това беше революционно и направо невероятно. Но той почувства, че молитвата и вярата са голяма сила.

Чудото беше станало. Бог беше променил ума на най-влиятелния човек в строителната администрация. Независим от фиксираните планове, той стигна до убеждението, че Бог желае да издигне „Ханаан” на тази земя. Бог беше подготвил този човек, за да осуети тези фиксирани планове и да се намеси пред властите в полза на Ханаан дори и в разрез със своите лични интереси.

И след това ние преживяхме незабравимия шести юни. В продължение на седмици главния инженер трудно можеше да бъде открит дори за кратък разговор по телефона. Но в този ден той сам пристигна с колата си при нас. Ние всички се събрахме на двора. Беше чудесен ден. Наобиколен от всички сестри, професор Грунд извади навито руло пергаментова хартия от вътрешния си джоб. Разви го и ни показа чертеж, който беше нарисувал набързо, след като се видяхме последния път – един разработен дизайн за Ханаанската земя. Прекрасна редица от дървета минаваше през средата и водеше към църквата с внушителна платформа отвън за нашите библейски драми (представления). Всички сгради, за които си бяхме мислили и му бяхме споменали, стояха там на чертежа пред очите ни. Само с няколко щриха той беше придал форма на нашата вяра. В действителност това беше толкова реално, че много от сестрите изведнъж осъзнаха колко изпълнени със съмнения са били! Беше като сън. Трудно можехме да го поберем в себе си. Но независимо от нашата голяма радост, страховита сянка се издигна над нас. По време на разговора ни Бог беше променил сърцето на главния инженер. Но дали Градският съвет щеше да даде съгласието си? Инженерът отново и отново подчертаваше, че Градският съвет трябва да одобри молбата ни. А нашата молба беше безпрецедентна – да ни се предостави земя, която вече е определена за други цели. От човешка гледна точка нямаше никаква надежда. Решенията относно Ханаанската земя вече бяха взети. И инженерът не можеше сам да планира, нищо без съгласието на Градския съвет. Пътуването през пустинята беше започнало.

Големи препятствия поради величието на Божиите планове

Сега беше време да посетим градските съветници. Двете със сестра Мартириа започнахме серия от срещи с всеки съветник поотделно, за да ги информираме преди следващото събрание на Градския съвет. Господ ни даде две Слова от Библията: „Благословените от Господа ще наследят земята” (Пс. 37:22). „Не бойте се, нито се плашете от това голямо множество, защото боят не е ваш, а Божий” (ІІ Лет. 20:15). Посещенията при тези управници обаче, не протекоха добре. Повечето от тях не оцениха нашия план, което беше напълно разбираемо от тяхна гледна точка. Впрочем, на тях дори им беше неприятно, че ние изобщо се осмелихме да представим такава молба. Така че, тези срещи послужиха за нашето голямо смирение.

Това бяха едва първите четири седмици от битката на вяра, която щеше да продължи 7-8 години. Всемогъщата ръка на Бога беше върху нас, действайки чрез хора, за да ни научи на търпение и смирение. Това беше задължително необходима дисциплина за нашето пътуване към Ханаан, за да може, когато всичко завърши, да не се осмелим да кажем, че сме го постигнали с наша сила или с нашата собствена вяра. Не, със смирени и съкрушени сърца да можем да отдадем цялата слава само на Бога. Колко много „Енакови синове” (Числа 13:33; Втор. 9:2) трябваше да ни се противопоставят, за да се научим на вяра от Божиите изпити! Градските власти наложиха общинска опция (право на преимущество) над тази земя. Никаква част от нея не можеше да се продава или разработва, без Общината да е упражнила правото си. След това сделката ставаше предмет на провинция Есен. Тя притежаваше две трети от земята и имаше собствени планове за жилищни проекти. Освен това, около двадесетина частни собственици държаха малки парцели от нея, като в много случаи ставаше въпрос за съсобственост. Имаше случаи на мрежа от множество наследници на нищожен парцел и обичайно обхващаше повече от едно поколение хора, преди всички да се съберат и съгласят да го продадат. Цялата земя възлизаше на около 96 декара.

Последното и най-голямо препятствие, както вече споменах, беше планираното от федералното правителство изграждане на широка високоскоростна и шумна магистрала през средата на нашата „Обетована земя”. Хората, които познаваха ситуацията, се смееха на нас и нашата „детинска смелост”. „Ех, тези сестри”, – казваше с усмивка един отговорен служител в администрацията на Дармщадт – „Мислят си, че с вяра дори и федерални магистрали могат да преместват!” Все повече и повече от опит разбирахме колко смела и велика беше целта на нашата вяра – да придобием земята около нас като „Ханаанската земя” . Чувствахме, че това изисква дръзновена вяра, упорита и същевременно търпелива вяра, вяра, която не отпада пред опозицията. Да, това беше училище на вяра, в което обучението беше ужасно тежко. Но ние бяхме затвърдени в увереността, че колкото по-трудна е пътеката на вяра, толкова по-велики са чудесата, които Бог върши. Така почитта, отдадена на името Му, ще бъде по-голяма и Той наистина ще бъде прославен. А това беше истинската цел, поради която искахме да завладеем Ханаанската земя.

Пътуването на народа Израел през всички изкушения беше постоянна утеха за нас. Защото този пример от Свещеното Писание ни показваше, че пътят, по който вървяхме, беше правилният. Историята на народа Израел ни разкрива, че велики неща ще се случат при едно такова пътуване на вяра през пустинята. Ще бъдем очистени и приготвени, за да живеем в Неговата земя по Неговия Дух. И тогава царството на любовта ще разпръсне наоколо светлината си.

Това ни даваше кураж да не отпаднем от вярата. Пътят често ставаше много тъмен. Едно Не следваше след друго. Понякога изглеждаше сякаш Сам Бог воюва срещу нас, докато пътувахме по този път. Но през цялото време Той носеше в сърцето Си този план за нашето дисциплиниране и духовно израстване.

Неговото Слово – неотменимо обещание

И тогава настъпи един незабравим ден. Пристигна писмо от градската администрация! Сърцето ми трепереше, докато го отварях. Съдържаше решението от заседанието на Градския съвет – крайния резултат на всички наши молби към Кмета и съветниците.

Докато четях писмото, най-лошото изглежда се случваше и сърцето ми натежа. Съгласно приложения план, градът ни предоставяше възможност да придобием по-малко от половината от земята – при условие, че провинция Есен и частните собственици я продадат първо на нас. Но това не беше всичко: магистралата оформяше границата на предложената ни земя. Те всъщност почти бяха отказали молбата ни. С това решение всичко приключваше. Щеше да е невъзможно църквата и молитвените ни домове да бъдат точно до натоварената магистрала с целия й трафик и шум. Да, изглеждаше сякаш Ханаан и нашата мисия се бяха провалили.

В моята молитвена скришна стаичка, със сълзи на очи, аз разгърнах това съдбоносно писмо пред Бога, моя Небесен Баща. Помолих Го усърдно да ни помогне в тази нужда. Не е ли заставал Той винаги зад Своите обещания? И още повече, когато става въпрос за Неговото царство, както беше в случая? В отговор на тази молитва аз получих следното Слово от Писанието: „Има ли помежду ви човек, който, ако му поиска синът му хляб, да му даде камък или ако поиска риба, да му даде змия?” (Мат. 7:9-10). Насърчена от това Божие обещание, аз грабнах молив и задрасках границата и магистралата върху плана, който ни беше изпратен.

Отидох при останалите сестри във всекидневната ни стая за общение и им казах, че градският съвет не е одобрил молбата ни. В същото време им показах плана, върху който бях задраскала границата и минаващата магистрала. Обявих на всеослушание, че Небесният ни Баща ще премести границата, съгласно Словото, което ми даде в молитва. Целият Ханаан ще бъде наш. Божието Слово и Божията воля не могат да преминат, те ще се изпълнят. Той ни беше дал Словото: „ако ви поиска син ви хляб, няма да му дадете камък”. За да изпълним Неговите заповеди, ние се бяхме молили за тихо и спокойно място. Със сигурност една шумна магистрала би означавала даден „камък”! А нашият Баща няма да ни даде камъни! Къде, къде, къде на земята ще намерите баща, който да дава камъни? Къде! Никъде! Колко по-малко Небесният Баща!

От този момент нататък ние непрестанно пеехме на нашия Небесен Баща: „Къде има баща, който да дава камък вместо хляб? Къде, къде, къде? Никъде!” Неговото Слово е Да и Амин. Това беше моята утеха през онези дни. Наистина Божието Слово има по-голям авторитет и е несравнимо по-сигурно от всяка дума или решение на най-висши човешки власти. Единствено това ми даваше куража да продължа по тази тъмна пътека на вяра през пустинята. Тя води към ново откровение от Бога. Защото по тази мрачна пътека на вяра през пустинята, Неговото Слово винаги говори за край – да ти направи добро в сетнините ти (Втор. 8:16). Една специална песен ни беше дадена, когато за първи път получихме поръчението от Бога за завладяване на Ханаан. Ние продължихме да я пеем с дръзновение: „Магистралата да устои не може! Магистралата да устои не може! Земята Господ е определил да бъде Ханаан!” Оттук оттам започнахме да чуваме,че е определена датата за започване изграждането на магистралата. За дълго време молитвите и хвалението ни с вяра не бяха получили отговор. Ние обаче, продължавахме.

Тогава, един ден, Господ ми напомни за един бивш мой преподавател от колежа. Бях се срещнала с него преди една година. „Ако мога да направя нещо за теб”, беше казал той, или „ако мога да помогна относно някоя молба на Сестринското общество на Мария, просто ми кажете”. И така, аз му се обадих. Междувременно той беше станал министър на образованието в една от германските провинции и бе готов да използва влиянието си, за да ни помогне. В продължение на дълго време не чухме нищо. Различни петиции до висши инстанции в Бон останаха безплодни. Всички поклащаха глави и казваха: „Невъзможно!” Но един ден през февруари 1956 г. една от нашите сестри чакаше в департамента по Обществени сгради. Погледът й попаднал върху разгърнат план и тя не можала да повярва на очите си: магистралата била преместена далеч през гората!

Камбаните на църквата ни започнаха да бият така, сякаш никога няма да спрат. Ние се разтичахме наоколо като мравки из мравуняк, поздравявайки се една друга, замаяни от радост: „Магистралата е преместена! Магистралата е преместена!” Бог беше изпълнил обещанието Си: „Къде има баща, който да дава камъни вместо хляб? Къде? Никъде!” Нашата радост и благодарност към Небесния Баща не знаеха граници през този велик ден на отговорена молитва!

Изкушенията поставят вярата на изпитание

Бяхме получили голямо насърчение на нашата вяра. Също както израилтяните, ние бяхме получили „манна в пустинята”. Но когато продължихме нататък, не бяхме пощадени от страдания. Това също беше част от пътуването на Израел през пустинята. Пътят през пустинята – тогава и сега – винаги е изпълнен с изкушения и изпитания. В пустинята срещаме изкусителя. Той се възползва от нашето естествено желание да получаваме всичко лесно и удобно. Той ни пита: „Не може ли да ходиш по друг, по-лесен път? Може би това е твой избор! Няма ли да е по-добре да останеш там, където си беше?” Такива изкушения ни предлагаше той. Това си беше старата история: „Трябваше да си останете при казаните с месо на Египет!” Врагът имаше добре подготвени изкушения по време на нашето пътуване. Един от нашите опоненти имаше приятел в Градския съвет. Този човек започна да влияе на членовете на Съвета с аргументи, които изглеждаха доста „духовни” – че те всъщност ще ни направят добро, като откажат молбите ни. Колкото по-малка по обхват е нашата работа, толкова по-голямо благословение ще носи тя. Ако дейността ни се разрасне, тя ще стане неефективна и безплодна. Такъв пример може да се види в много подобни служения. Този аргумент не остана без ефект. Започнаха да се надигат гласове на опозиция. Дори и наши приятели започнаха да се питат, дали това, което правим, всъщност не е „изпитване на Бога”. Те нямаше как да знаят какво изкушение породи този нов аргумент. Нищо друго не можеше повече да угоди на нашето старо естество. Колко прекрасно е да останем малки!

Битката ни за Ханаан ще престане. Даренията от нашите приятели ще бъдат предостатъчни, за да се посрещнат текущите нужди за сегашните ни дейности. Не беше ли целта поставена просто много високо? Наистина ли трябва да преминем през тази битка? Но Сам Бог ни бе говорил нещо различно от тези гласове, които се надигаха наоколо. Той ни беше дал следното Слово от Писанието за 1957 година: „Ето, Аз ви давам тази земя; влезте и завладейте земята, за която Господ се е клел на бащите ви, на Авраам, Исаак и Яков, че ще я даде на тях и на потомството им след тях” (Втор. 1:8). Това Слово светеше като ярка звезда в мрачната нощ на изпитанието. Беше като запис на заповед (поет ангажимент) от Бога. Отново и отново ние трябваше да го представяме пред Него с вяра в молитва. В началото на годината обаче, изглеждаше, че това Слово имаше нищожен шанс да се изпълни. През февруари 1957 г., въпросът Ханаан беше по-мрачен от всякога преди. Даже нашето Слово от Писанието изглеждаше като подигравка от врага. В три последователни дни обезсърчителни новини идваха до нас – всяка от тях по-сериозна от предишната. Сякаш всеки духовен нерв беше разкрит и оголен. Казаха ни, че градските власти ще упражнят опцията си над Ханаанската земя. Няма да ни бъде разрешено да закупим никакъв дял от нея. Дори и частните парцели няма да ни бъдат продадени. Още повече, договорите за покупка с частни собственици, обсъждани и подготвени с много усилия, трябваше да бъдат анулирани. При никакви обстоятелства ние не можехме да придобием собственост на части от тази земя – нито чрез покупка, нито чрез замяна, нито чрез лизинг. Божията ръка тежеше над нас също и по други начини. Дори и най-жизнерадостните и слънчеви сестри изглеждаха като парализирани от скръб. Всъщност чрез това Не от властите, дали Сам Бог не ни казваше Своето Собствено Не? Това бяха мрачни дни и седмици за нася, тъй като обезсърчителните гласове продължаваха да ни нападат. През тези седмици на голямо смущение и изпитание аз се молех на Господа с думите: „Изяви ни Твоя път! Това е единственото ни желание – да ходим по Твоя път!” Наистина ли Той желаеше да се разширим? През тези дни Бог ни даде изумителен отговор чрез два стиха от Словото: „И ще заселя върху вас много люде и животни, които ще нараснат и ще се наплодят” (Езек. 36:11). „Аз бързам да изпълня Словото Си” (Ерем. 1:12).

И така, продължихме нашето пътуване през пустинята. Това траеше вече почти две години. Единствено молитвата и вярата ни даваха способност да продължим да водим тежките, изглеждащи напразни битки. Всъщност, колкото по-невъзможно ставаше завладяването на Ханаан, толкова повече цялото ни Сестринско общество напредваше и се обединяваше в молитва. Групи от сестрите, а понякога и всички ние, се борехме в молитва през целия ден, а много пъти и през нощта. Винаги имаше ново покаяние и очистване, и Бог продължаваше да ни дисциплинира.

Юбилей на десетата годишнини: „Отче, колко си добър!”

Наближаваше десетият рожден ден на нашата мисия – 30 март 1957 г. В продължение на десет години ние бяхме преживели преливащата доброта и любов на Бога. Това трябваше да бъде ден, в който Името Му – ОТЧЕ трябваше да бъде прославено, както никога преди. Да, имаше сълзи в очите ни. Нощта на вяра изглеждаше мрачна около нас. Но вярата продължаваше да казва – въпреки това! Въпреки това: „Празник на благодарността към нашия Небесен Баща, както никога преди!” И това ни изглеждаше правилно. Какво щеше да направи Небесният Баща на този „Свой ден”? О, ние си мислим, че познаваме Неговото Бащино сърце, но в този ден трябваше да признаем, че дори не сме започнали истински да разбираме Неговата неизмерима любов.

Ето какво се случи. Празничната хвалебна служба беше приключила. На обяд се събрахме заедно с нашите неколкостотин гости и запяхме песни на поклонение и прослава. Песните бяха написани специално за този случай. Те разказваха за Бащината любов и доброта на Бог, проявени към нас през изминалите десет години. Хвалението и благодарността се издигаха и сякаш нямаше никога да спрат. В 4 ч. следобед отново се събрахме в църквата. Сестрите бяха подготвили една кратка драма. Тя описваше нагледно чудесата, които бяхме преживели през време на строежа на молитвения и нашия дом – опитности, които говореха и пееха в сърцата ни за великата Бащина милост. Но сценката не можеше да започне, тъй като внезапно бях извикана навън. Петер Грунд, главният инженер на града, който застана толкова вярно зад нашата кауза, беше пристигнал. Очите му сияеха от радост. Той ни беше донесъл специален подарък за Юбилея – чудотворен подарък от нашия Небесен Баща. Градският съвет никога не се събираше в събота, но на този ден – събота, десетата годишнина от нашето Сестринско общество – те бяха провели заседание. Нашата молба за Ханаан била обсъждана. И тогава се случило чудото! Макар, че опонентите винаги преди това печелеха, този път мнозинството гласувало срещу тях. Взето било решение, че нашата мисия ще има право на първо опция за „Ханаанската земя”. Това означаваше, че ние ще можем да строим на земята, ако правителството на провинция Есен и частните собственици се съгласят да ни я продадат. Град Дармщадт беше прехвърлил своята опция (право) на нас!

Сърцето ми изригна в радост: „Отче мой, колко си добър!” Незабавно се върнах в църквата, размахвайки знаме на победата. Цялата празнична програма беше нарушена. Божията доброта ме изумяваше. Радостното послание трябваше да бъде споделено! Подарък за рождения ден от Небесния Баща, който Той с Бащина любов бе планирал за този ден и час! Аз започнах да пея хваления, които говореха за чудодейната намеса на Бога в една безнадеждна ситуация.

Незабавно цялото събрание се включи в припева, прославяйки нашия Небесен Баща. След това ние пяхме за благословението на Бога над главния инженер, професор Грунд, а така също и над г-н Дичерт, областния супервайзор на Еберщадт, който също ни оказа съдействие пред градската управа. Завършихме думите на поклонение с песента „Велики Боже, славим Те”!

Едно Слово от Господа светеше ярко в този ден. То ни беше дадено за нашия живот в дома на мисията, точно преди да се пренесем там: „Защото от древността не се е чуло, до ухо не е стигнало, око не е видяло друг Бог освен Тебе да е извършил такива дела за онези, които Го чакат” (Исая 64:4). В нашия дневник от този ден е записано, че ние не бяхме на себе си от чиста радост – изумени как Бог от Небето беше помислил да приготви тази голяма радост точно за 10-та годишнина на нашето Сестринско общество. Песни на преклонение пред Бащината любов бликаха от преливащите ни сърца и докосваха всички нас много дълбоко. С преместването на магистралата, първото препятствие пред завладяването на Ханаан рухна. Сега втора стена беше разрушена. Това всъщност представляваше първото авансово плащане, което Бог ни даваше относно Своето обещание в Словото за 1957 година: „Ето, Аз ви давам тази земя”. А „авансово плащане” означава, че и окончателното плащане ще дойде на своето време.

Пътуването на Израел през пустинята трая 40 години. Колко дълго щеше да бъде нашето? С тези две изминали години то не беше завършило. Вярата ни все още не беше достатъчно изпитана. Ние не бяхме достатъчно смирени и подготвени. Не подобаваше такава велика цел за завладяване на Ханаанската земя да бъде достигната посредством толкова кратко пътуване на вяра.

Ново смирение и дисциплиниране

Не-то на градската управа бе променено на Да! Те ни бяха дали право на първа опция по закупуване на земята. Но това беше все още далеч от реалното притежаване на Ханаан. Бяхме вече закупили няколко малки парцели от частни собственици. Но колко незначителни изглеждаха те в сравнение с обширните пространства, които изглеждаха невъзможни за придобиване!

Следващото препятствие беше Провинция Есен, която притежаваше най-големия дял от земята. Започваше ново пътуване на вяра през пустинята. Ние буквално преживявахме паралелно опитността на народа Израел. Тяхното пътуване до Ханаан можеше да се осъществи само за няколко седмици. Но те трябваше да чакат пред прага на Обетованата земя през всичките тези години. Те блуждаеха напред и назад, понякога действително направили една крачка в земята, но само, за да бъдат отблъснати отново назад.

Проведохме един решителен разговор с високопоставен служител от правителството на провинцията. Той ни поясни, че плановете им са утвърдени. Те нямат никакво намерение да продават каквато и да е част от Ханаан. Със свити и натежали сърца М. Мартириа и аз се отправихме обратно към дома. Какво ни ползваше подаръкът, който получихме за десетата ни годишнина? Добре е, че правителството на провинцията ни прехвърли своята опция, но какво ни ползва, ако никой не ни продаде земята? А и от друг източник научихме, че все пак магистралата ще бъде прокарана през земята ни. За пореден път ситуацията изглеждаше напълно безнадеждна.

1957-1959 година! Няма думи, с които да изразим това, което тези години означаваха за нас: най-големите изкушения, които някога бяхме изпитвали, бедствия, битки за постоянно подновяване на вярата. Изминахме целия път от гуверньора на Есен с нашата молба, но в края на краищата в ръцете си държахме окончателното, писмено, решително Не на правителството на провинцията. Те никога нямаше да ни продадат земята. И по този начин присъдата над нашите надежди и планове изглеждаше подпечатана. Във времена като тези Бог изпраща друг вид чудо.

Не е лесно да се свърже този вид чудо с преодоляване на големите препятствия пред окупирането на Ханаан, защото то е скрито, но същевременно истинско и съществено, извършено в нашите сърца. Идва чрез дисциплина и очакване, чрез смирение. Преди всичко, това чудо идва, когато се научим да смиряваме себе си по-дълбоко поради нашите грехове – грехове, които причиняват на Господа непрестанна грижа и усилия. Що се отнася до Бога, Той може да отговори на молбите ни бързо. Но често Той трябва да забавя нещата така, че да не влезем в земята, преди да сме подготвени. Защото тази Земя е свята, отделена за Неговата цел и намерения. Ако я щурмуваме с нашите грешни пътища, бихме я развалили.

Чакане, чакане, чакане: Как ще завърши пътуването през пустинята?

Ще устои ли вярата?

В това време ние се бяхме смирили под дисциплината и наказанието от Бог и продължавахме да Му напомняме за Неговите обещания с искрения довод, че Той няма да допусне Неговата слава да бъде посрамена пред човеците, защото хиляди хора, както в Германия, така и навън, получават нашите „Писма до приятелите”. Още през 1955 г. ние бяхме написали в тях, че Бог е обещал да ни даде тази Ханаанска земя – истински Ханаан, земя на Неговите обещания, Царство на любов. Много погледи бяха фокусирани върху Ханаан. Ще застане ли Бог зад Своите обещания? Ще се осъществят ли тези проекти на вяра? Дали Бог одобрява такава дръзка вяра? Дали такива пътища на вяра възвеличават Неговата слава и изграждат Неговото Царство? Така че, битката не беше само наша лична. Това бе една публична драма, която се изпълняваше пред небето и земята.

Ами, ако Бог не изпълни Своите обещания? Ако не каже Своето Да и Амин на такива пътища на вяра? Тогава вярата в Божиите обещания ще се срути за безброй много хора. Те няма повече да имат куража да вървят по този път на вяра в своя собствен живот. По това време сякаш всяка надежда беше угаснала. Но тогава Сам Господ запали нова надежда. Той докосна сърцето на г-н Декерт, областния управител на Еберщадт. Г-н Декерт беше на наша страна в предишни случаи и имаше връзки с високопоставени служители в правителството на провинцията.

В този най-труден момент неговото сърце беше възпламенено отново за Божията кауза. Нашата молба се превърна в негова молба. От този момент нататък той говореше за „нашата битка”. Той се посвети до краен предел на целта, да придобием Ханаан. Освен това Господ събуди интереса на един от пастирите, който бе водил хвалебни служби за нас в продължение на години – п-р Ратгебер от Евангелската църква в Есен. Един ден той изведнъж прояви личен интерес към нашите затруднения и също посвети себе си по един самоотвержен начин на каузата Ханаан. Той разговаря с д-р Мартин Нимьолер, председател на нашата църква, който от своя страна се обърна лично към кмета на Есен относно проекта Ханаан.

Независимо от тези лъчи на надежда минаваха месеци, а препятствията не отпадаха. Но по този начин Господ ни показваше, че ние трябва да продължим по този път на вяра. И на определеното време целта ще бъде достигната, защото: Това, с което Бог се е ангажирал и което Той желае, трябва непременно да се сбъдне по Неговото намерение и цел.

Отново и отново ние се борехме, за да останем твърдо на Божиите обещания, защото Той ни беше дал толкова щедри и богати обещания по този път на вяра. Независимо от всички разочарования, се стремяхме да се държим здраво за тях и да ги представяме пред Него с вяра.

„Крайният момент” на Божията милост

Ето, че Божият час наближаваше. Високопоставеният правителствен служител, чието желязно Не стоеше като главно препятствие пред нашето влизане в Ханаан, беше преместен на друга длъжност. Март 1959 г. Наближаваше друг рожден ден на нашето Сестринско общество, дванадесетият. Последният официален работен ден преди Великден бе 29 март. Телефонът звънна.

Правителственият служител поиска да разговаря със сестрата, която беше водила преговорите за придобиване на собствеността върху земята. Сестрата, която беше на рецепцията, разказва след това: „Сърцето ми щеше да изскочи от вълнение, докато стоях до нея. Сестра Анита ми кимна, покрила за миг устата си и след това възкликна: „Бий камбаните! Кметът е подписал разрешението за подписване на договора за продажба!” Чрез това действие целият Ханаан ставаше наш. Какъв подарък за рождения ден от Небесния Баща – и отново за рождения ден на Сестринското общество! Решението беше дошло в последния възможен час преди почивния ден 30 март. Държавната собственост на Ханаан, за която дълго се бяхме молили, страдали и борили, стана наше притежание. Бог изпълни Своето Слово! През най-мрачните моменти, тези думи бяха котвата на моята вяра: „Който те храни в пустинята с манна, която не знаеха бащите ти, за да те смири и да те изпита, да ти направи добро в сетнините ти” (Второзаконие 8:16).

Коленете ни трудно удържаха трепета, който ни обзе, когато чухме новината. Това беше най-голямата изненада – най-великото от Неговите чудеса, които ние бяхме изживели от 30 март 1957 г. насам. Трябваше ни малко време, за да овладеем сетивата си и да произнесем думите: „А сега ние всички Ти благодарим, Боже наш!” Какво беше направил Бог! И до днес всички тези, които имаха някаква представа от нашето пътуване към Ханаан, трудно могат да си го обяснят.

Други чудеса последваха чудото с държавната собственост. Почти всички частни собственици на парцели от земята, които в началото изобщо нямаха намерение да продават, сега дадоха съгласието си. Докато преди нашите молби оставаха безплодни в продължение на месеци и години, сега Бог се беше намесил. Голям брой от частните собственици идваха сами при нас на свои разноски и ни предлагаха своите парцели така, че днес целият Ханаан е наистина наш.

„Ханаан” – земята, където Бог ще бъде прославен

Какво виждаме днес след толкова години „история на Ханаан”? Ханаан наистина е земята, в която Божиите чудеса станаха видими. Когато се разхождаме от нашата къща през гората в противоположната посока на Ханаан, стигаме до сградата на американските служители, разпростряла се покрай магистралата, която съгласно макета трябваше да бъде построена точно в средата на нашата земя. Но сега на нейно място се издига църквата „Призивът на Исуса” с места за 1000-1300 души, която беше осветена на 14 май 1961 г. Какъв Господ имаме! В най-мрачния час Той беше дал Слово: „много хора и животни ще бъдат на тази земя”. И как само Той изпълни това обещание! Повече от 2000 човека се стекоха на службите на освещение. Те се разпръснаха по прясно направените алеи на Ханаан в една огромна празнична процесия. Сестрите с победни знамена и музикални инструменти бяха начело и цялото събрание се присъедини към песните на възхвала и благодарност. Всяка втора или трета неделя през лятото ние представяме една от нашите драми. Често повече от хиляда души ги посещават и получават посланието от Времето е близо: Последните времена са пред нас; приготви се! И по този начин те се доближават до празнуването и начина на живот в Ханаан, където Бог изявява Своята слава.

И други домове бяха построени в Ханаан. Домът „Франсис” се издигна едновременно с църквата „Призивът на Исуса”, дом на милосърдие за възрастни и хора с увреждания. До него, втори малък дом, „Бет Сион”, дома за нашите еврейски приятели, се планира. В най-отдалечения край на Ханаан е домът, наречен „Исусова утеха”. Нашите сестри от мисията „Трънения венец” живеят там, заедно с няколко стари и болни хора, както и някои приятели на Ханаан. Противоположно на Църквата „Призивът на Исуса” до гората е големият дом „Исусова радост” с 50 единични стаи за гости. Във всички тези домове може да се усети призива: „Пейте на Господа нова песен, защото Той върши чудеса!” Защото всички, които идват тук и живеят тук, се озовават в една земя на изпълнени обещания, в земя на многото Божии чудеса. Те биват обземани от реалността на Бога Отца, Който върши чудеса и днес, а когато някой погледне към обширната земя, го изпълва нещо повече от удивление. Това са над 80 декара скъпоструваща градска земя, за която е трябвало да се плаща, често едновременно със сградите, които бяха построени на нея. Земята и сградите общо възлизат на над половин милион щ. Долара. И всичко това през един от най-мрачните моменти на нашето Сестринско общество. Нашата хазна работеше ден за ден, почти празна. Как се случи всичко това? Единствено и само чрез чудотворните пътища на Бога.

Чудната Ханаанска земя! Бог ни позволи да я придобием, но единствено и само на висока цена, по мрачните пътеки на вяра и чрез много изпитания. Но ние вече не се чудим защо. Защото сега виждаме и разбираме, че това е Божията „Царска Земя”, Ханаан! Колкото наши сълзи изпи земята през тежките битки на вяра, през трудните пътеки на търпение и през многото моменти на дисциплиниране и наказание, толкова сега в същата степен тя се превърна в земя на радост и песен, земя на поклонение и празнуване. Да, сега това наистина е земя, където Небесният Баща е прославен. Защото в края на пътуването Той благославя изобилно. Той прави пътя на вяра да завърши с явно проявление на Неговата доброта. Той прави път през пустинята до Обещаната земя. Той увенчава пътя на изпитание и смущение с несравним плод. Пътят на вяра през пустинята към Ханаан доказва едно нещо: колкото по-изстрадани са молитвата и вярата, толкова повече Небесният Баща дава. Да, в края на пътуването с вяра, можахме да видим Неговата чудодейна сила, Неговата слава, Неговата доброта. И колкото повече свидетелстваме за това, толкова по-велик е резултатът за Неговото Царство. Ханаан – Царство на любов! Нека да бъде така все повече и повече в тези трудни последни времена за слава на Бога Отца, Сина и Святия Дух.

следваща глава ПОСЛЕСЛОВ