Осма глава

Дойде времето да продължат пътя си. Те се приготвиха за тръгване и изпратиха да повикат приятелите им от града, за да се сбогуват с тях. Препоръчаха се на покровителството на своя Княз в молитва и след като получиха всеки според нуждата си нещо за из път, потеглиха.[1] Приятелите им ги изпратиха донякъде, след което се върнаха в града.

Великосърдечен, Честен и четиримата сина на Християна вървяха напред, жените и децата, които бяха по-слаби – след тях, а Kуцук-Kуцук и Слабоум кретаха най-отзад.

Не бяха извървели много път, когато стигнаха да мястото, където беше убит Верен. Тук се спряха и благодариха на Онзи, Който му беше дал сила да понесе своя кръст. Благодариха също, че и те са удостоени с поука от неговите страдания, с цел – да бъдат насърчени в своя път.

Поеха отново, говорейки си за Християн, Верен и присъединяването на Надежден след смъртта на мъченика. Скоро стигнаха до върха Придобивка, където имаше сребърна рудница – същата, която беше отклонила Димо от пътя му и в която, както смятаха някои, паднал и загинал Kористолюбив. Тези събития бяха обект на размисъл и коментари, докато стигнаха до стария паметник, намиращ се под върха Придобивка. Приближиха до този стълб от сол. От него се виждаше Содом и вонящото езеро. Думите, които разменяха помежду си, показваха, че те също като Християн се чудят как хора, притежаващи такива познания и опит, са могли да бъдат толкова слепи да се отклоняват тук.

Видях в съня си, че стигнаха до реката, която е пред насладителните планини. По двата й бряга растяха красиви дървета, чиито листа бяха добро лекарство против преяждане. В тази прекрасна местност, където ливадите бяха зелени и свежи през цялата година, пътниците можеха да си починат, без да се боят от нищо.[2]
В сочните пасбища край реката имаше множество кошари. Там се намираше и специална къща за хранене и отглеждане на деца. Тази своеобразна детска градина приемаше децата на жените, които тръгваха да пътуват. Те бяха поверени на един мъж. Той се грижеше за тях и ги пазеше по-добре от собствените им майки. Така милееше за тези малки „агънца“, че ги носеше в пазвата си и на рамото си, а сучещите обгръщаше с нежност.[3]

Развълнувана, Християна посъветва четирите си снахи да оставят току-що новородените си бебенца на грижата на този човек. Те ще имат винаги грижа, жилище, помощ и храна при тези води – каза тя, – няма да чувстват нужда от нищо. Ако някое от тях се отклони встрани и се загуби, този човек ще го потърси, ще го намери и ще го прибере при другите в Своята „кошара“. Той ще превърже счупения му крак и ще подкрепи изнемощелите.[4] Пак ви казвам, никога няма да бъдат лишени от грижа, храна и облекло. Ще бъдат запазени от крадци и разбойници – Той е готов дори и душата си да даде, но да не изгуби ни едно от поверените му дечица. Тук нашите деца ще бъдат наставлявани да ходят в правия път и да вършат само доброто – а това никак не е малко! Както виждате, тук се намират сладките води, благодатните ливади, прекрасните цветя, различните видове чудотворни дървета. Те раждат добър плод, не като онзи, който Матей яде от Велзевуловата градина. Това е плод, който дава здраве на болния и още повече укрепява здравия.

Младите майки с радост се съгласиха да предадат малките си. Цялата издръжка за отглеждането и възпитанието им се поемаше от Царя. Тук имаше и болница за сирачетата.

Продължавайки пътуването си, пътниците достигнаха до прехода, от който се виждаше пътеката, минаваща през земята на исполина Отчаяние. На това стеснено място Християн и другарят му Надежден били хванати от великана и впоследствие затворени в Крепостта на съмнението. Групата спря. Трябваше да решат нещо: дали няма да е по-добре сега, когато имат водач като Великосърдечен и самите те са толкова силни, да нападнат исполина, да го убият, да съборят крепостта му и ако има затворени в нея пътници, да ги освободят? Едни казваха едно, други – друго. Една част поддържаше тезата, че не е законно да се върви по неосветена земя, а друга – че могат да отидат, стига намерението им да е добро.

Но Великосърдечен обаче беше твърд:

– При все, че не съм съгласен с последното мнение, аз имам заповед да се боря срещу греха и да побеждавам злото, като се подвизавам в добрия подвиг на вярата. А какъв по-добър подвиг мога да извърша, освен да изляза на бой срещу исполина Отчаяние? Затова ще се опитам да го убия и да съборя крепостта на Съмнението!
След тези думи той се обърна към всички:

– Кой от вас ще дойде с мене?

Честен. Аз.

– И ние ще дойдем – обадиха се четиримата синове на Християна – Матей, Самуил, Йосиф и Яков. Те бяха млади и силни мъже.[5] Жените останаха на пътя. Слабоум и Kуцук-Kуцук с патериците заеха отбранителна позиция около тях. Те щяха да ги пазят, докато мъжете се завърнат. Тази мярка бе взета, защото жилището на исполина Отчаяние беше много близко и така останали на пътя, можеха да бъдат видени даже и от малко дете.[6]

И така Великосърдечен, Честен и четиримата младежи тръгнаха към Крепостта на съмнението, за да търсят исполина Отчаяние. Стигайки до входа й, те заудряха силно, за да предизвикат исполина. Старият великан и жена му Недоверка дойдоха до вратата. Исполина изрева: „Кой е толкова смел да ме смущава в собствения ми дом?“

Великосърдечен. Аз съм Великосърдечен, един от царските водачи на пътници към Вечната Земя. Отвори и приготви се за бой! Дошъл съм да ти отрежа главата и да съборя крепостта на Съмнението.

Уповавайки на силата си, исполинът Отчаяние смяташе, че никой не е в състояние да го победи. „Аз съм побеждавал ангели! – каза си той. Един Великосърдечен ли ще ме уплаши?“ След малко той излезе въоръжен и готов за бой. На главата си имаше стоманен шлем. Опасан беше с огнена броня. На краката си носеше железни обувки, а в ръцете си – голяма тояга.

Великосърдечен и другарите му го заобиколиха от всички страни. В този момент жената на исполина се спусна да му помогне, но Честен я посрещна с удар и я повали на земята.

Биха се яростно и ожесточено – борба на живот и смърт! Макар и повален на земята, исполинът пак не се предаваше – не му се искаше да умира. Напрегна всичките си сили, за да се спаси, но Великосърдечен успя да забие меча си в сърцето му и му отряза главата.

След това всички се заеха да събарят Крепостта на съмнението. Работата вървеше бързо, защото вече нямаше кой да им пречи. Сринаха я за седем дни. От затвора на крепостта бе освободен умиращият затворен Обезсърчен и неговата дъщеря Многострахливка. Пространството около този дом на мракобесието бе осеяно с мъртви тела и кости на умрели пътници, загинали в тъмницата.

След като изравниха Крепостта на съмнението със земята, Великосърдечен и другарите му погребаха тялото на исполина под една купчина камъни. Взеха главата му и заедно с Обезсърчен и дъщеря му се върнаха при останалите. Слабоум и Kуцук-Kуцук се зарадваха много, като видяха отрязаната глава на Отчаяние.

Настъпи всеобщо веселие. Християна свиреше на виолина. Kуцук-Kуцук танцуваше с дъщерята на Обезсърчен – Многострахливка. Въпреки че по време на танца си помагаше с патерицата, той игра великолепно. Добре игра и момичето под звуците на прекрасната музика.

Обезсърчен обаче не беше много доволен от музиката и танцуването. Той беше много гладен и желаеше да се нахрани. В момента ни най-малко не му се веселеше. Забелязвайки това, Християна му даде да сръбне малко от спиртното питие в шишето, за да се посъвземе. Старецът се подкрепи и скоро нова радост озари лицето му.

Видях в съня си, че Великосърдечен окачи главата на исполина Отчаяние на един висок прът, който бе забил край пътя срещу стълба, издигнат от Християн, за да предупреждава пътниците да не навлизат в земята на великана.



[1] Деяния 28:10.

[2] Псалм 23:2.

[3] Евреи 5:2; Изход 40:11.

[4] Еремия 24:4.

[5] Йоан 2:13-14.

[6] Исая 11:4.

следваща глава Девета глава