Единадесета глава

След време те достигнаха до Омайната земя, където въздуха упояваше хората и ги приспиваше. Тази местност бе обрасла с тръни и храсталак. Тук-там имаше по някоя примамлива беседка, в която ако човек седнеше и заспеше, съмнително беше дали някога ще се събуди.

Пътниците вървяха един след друг през тази трънлива и опасна земя. Г-н Великосърдечен като водач вървеше отпред, а г-н Дързостен като последна стража завършваше колоната на пътуващите. Така никой бяс, змей, исполин или разбойник-крадец не можеше да ги нападне изненадващо отзад. Всички мъже държаха сабите си в ръце – готови за отбрана. Те инстинктивно усещаха, че опасността ги дебне отвсякъде и за кураж се насърчаваха един друг. Великосърдечен каза на г-н Слабоум да върви след него, а г-н Обезсърчен бе под грижата на Дързостен.

Не бяха изминали много път, когато ги нападна гъста, черна мъгла и докато очите им свикнат с нея, едва не се изгубиха помежду си. Помагаха си, като от време на време си викаха, за да се ориентират.

На всеки бе ясно, че са напреднали много малко. Жените и децата не можеха да ходят бързо и често се плашеха, а това принуждаваше групата да се придвижва бавно.

На всичко отгоре пътят минаваше през тресавища и лепкава кал и беше особено труден за ходене. На територията на цялата земя нямаше нито една гостоприемница, където по-слабите да се подкрепят с храна и да си починат. Всичко, което се изтръгваше от устата на пътниците, беше роптание, пъшкане и въздишане. Един се препънал в някой храст, друг затънал в дълбоката кал, децата си загубили обувките в тинята… Чуваха се викове: Ох, паднах и се ударих много лошо!… Ей, къде сте?

Храстите така са ме сплели, че сам няма да мога да се освободя от бодилите им…

Великосърдечен и Дързостен непрекъснато насърчаваха групата да върви по-бързо и бодростта и оптимизмът, породени от вярата им, завладяваха другите. Въпреки всички трудности всички се движеха по-бързо и по-бързо.

Най-после те достигнаха до една беседка, чийто вид обещаваше да осигури добра почивка на пътниците. Тя беше много хубава, обзаведена със столове и миндери, отоплена и богато украсена. Имаше и меки легла за по-уморените. Лесно можете да си представите колко изкусително бе това място за уморените от лошия път пътници. Никой от тях обаче не показа и ни най-малко желание да влезе и да си почине в беседката. Доколкото видях, те се придържаха стриктно към съветите на своя водач. Великосърдечен навреме и изчерпателно им съобщаваше за същността и характера на опасностите по пътя и когато ги наближаваха, всички ставаха внимателни и не угаждаха на себе си. Тази беседка – беше предупредил той – се нарича Приятел на ленивите и е направена, за да прилъгва колкото може повече уморени от пътя пътници да се отбият в нея за почивка.

И така, те вървяха, без да спират, през тази усамотена земя, докато стигнаха до един кръстопът. Някой се бе погрижил на това място човек лесно да се обърка накъде да продължи. Великосърдечен, макар че беше опитен и можеше да се ориентира безпогрешно през деня, сега, в непрогледния мрак, бе принуден да спре групата, докато се увери, коя е правилната посока. В джоба си той носеше една карта на всички пътища, които се разклоняват от пътя, водещ за Небесния град. Опитният воин я извади и на светлината на запалена свещ внимателно я разгледа. Верният път бе надясно. Видях в съня си, че в права посока, пред тях, се намираше яма, изкопана нарочно и напълнена с кал за погубване на пътници. Ако не бяха се погрижили да проверят накъде да тръгнат, сигурно щяха да паднат в рядката кал, и стопроцентово щяха да се издавят.

Помислих си: Кой от тръгващите за Небето не би искал да има у себе си карта, за да се ориентира по нея, когато стигне до кръстопът или на място, където пътят не е достатъчно ясен?

Те продължиха пътя си надясно и стигнаха до още една беседка. В нея намериха да лежат двама души, Небрежко и Дръзко. И двамата едва бяха достигнали дотук с големи усилия. Бяха се отбили да си починат и веднага бяха заспали от умора. Когато нашите пътници ги видяха, много се учудиха на окаяното положение, в което бяха изпаднали: Да продължим ли пътя си, като ги оставим да спят, или да се доближим при тях и да се опитаме да ги събудим – питаха се добрите хора. Решиха да отидат, разбира се, и ако могат да ги събудят, но да внимават добре да не сядат до тях, да не би удобствата на беседката да приспят и тях самите.

Влизайки вътре, те побутнаха заспалите, като им казаха да станат.

Великосърдечен знаеше техните имена и пътниците започнаха да ги викат по име, но Небрежко и Дръзко спяха дълбоко и изобщо не помръдваха. Водачът ги раздруса силно, но и това не възпроизведе очаквания ефект. По едно време единият от тях проговори в съня си: „Ще ти платя, когато си получа парите.“ При тези думи едно от децата се засмя, а Християна попита:

– Какво означава това?

Воинът им отговори:

– Той бълнува в съня си. Можеш да го удряш, да му викаш, да опиташ какви ли не средства, за да го събудиш, но той ще ти отговаря винаги така. Някой в древността съвсем точно го е описал: „Когато морските вълни се пръскаха в него, и той спеше като лежащ на върха на мачта. Кога ще се събуди, за да отида да го търся пак?“[1]

Знаете, че когато човек бълнува, той не казва това, което иначе се стреми да постигне, и думите му са безсмислени, защото не са плод нито на вяра, нито на разум. Те говорят безразборни думи, нямащи логика в себе си, както няма логика и в опита им да пътуват и отбиването им тук да си починат. Това е нещастието, постигащо тези небрежни хора. На всеки 20 случая 19 завършват така! Омайната земя е една от последните надежди на неприятеля да отклони пътниците от пътя за Небето. Именно затова тя е разположена почти в края му. В нея врагът с последни усилия се опитва да ни спре. Сатана си мисли: „Кога друг път тези глупави пътници ще желаят да си починат освен накрая на пътуването, когато са вървели цял живот и са уморени! Най-голямата умора е в края на пътя и аз ще я използвам!“

За тези тримата, Омайната земя е разположена толкова близо до земята Беула, колкото и до края на попрището им. Те са заспали и вече никой не е в състояние да ги събуди. Бъдете бодри, за да не ви сполети същото!

След тези думи пътниците, разтреперани от страх, продължиха напред. Навън бе тъмно като в рог и те помолиха Великосърдечен да запали свещта, за да се водят по нея. Той я запали, постави я в светилник, за да не я изгасят при вървенето и я вдигна високо над себе си.[2] Ходенето бе трудно и жените започнаха да се уморяват. Това им напомни да издигнат глас към Онзи, Който обича пътниците, за да направи пътя им по-лек. Повървяха още малко и се появи вятър, който разпръсна мъглата и прочисти въздуха. Още пътуваха през Омайната земя, но сега поне можеха да се виждат един друг, както и пътя по който вървяха. Така напредваха по-бързо и изминаха значително разстояние.

Вече бяха почти на края на тази ужасна местност, когато дочуха пред себе си глас. Той идваше като че ли от човек, зает с някаква важна работа. Продължавайки внимателно напред те видяха и притежателя му – един човек, стоящ на колене, с издигнати ръце и очи, гледащи нагоре. Личеше си, че говори усърдно на Оня, Който беше на Небето. Все още не можеха да разберат думите му, защото разстоянието беше голямо. За да не го смущават, те се доближиха тихо, стъпвайки на пръсти. Като свърши молитвата си, човекът изведнъж стана и се затича към Небесния град. Едва след като беше изминал десетина метра, той забеляза групата и спря. Вглеждайки се в него, Честен каза:

– Аз познавам този човек.

Дързостен попита:

– Кой е той?

Честен му отговори:

– Идва от едно място, което се намира в близост до моя роден дом. Името му е

Постоян и е много добър пътник.

Когато стигнаха при него, Постоян се изненада, че вижда Честен:

– О, бате Честен, ти ли си?

– Аз съм – отговори му старецът, – приятно ми е, че те виждам тук и много се радвам, че те намерих коленичил пред Небесния Цар.

Постоян се изчерви:

– Наистина ли ме видя?

– И още как! Сърцето ми заскача от радост при тази гледка!

– Е? Какво си помисли, като ме видя така? – попита Постоян.

– Какво ли? – каза Честен. – Помислих си, че сме настигнали добър човек по пътя си и скоро ще му станем другари.

– Много ми е приятно – въздъхна Постоян, – че не си си помислил нещо лошо. Ако обаче още не съм такъв, какъвто е нужно да бъда, то сам аз трябва да страдам за това.

– Прав си! – каза му старецът. – Твоят страх обаче ме прави още по-уверен, че всичко е наред между Княза на пътниците и твоята душа. Самият Цар казва: „Блажен е този човек, който се бои от Господа“.[3]

Дързостен. Мили братко, моля те, кажи ни какво те накара да коленичиш в молитва на това място? Някоя особена милост ли или нещо друго?

Постоян. Ние, както виждате, сме още в Омайната земя. Пътувайки по нея, аз си мислех колко опасен е пътят на това злокобно място; колко много хора, стигнали дотук преди мен, и след като са спирали да си починат, са загивали.

Честен. И доколкото знам, те ще лежат там, докато изгният.[4]

„Така е! Нека да продължа – взе отново думата Постоян. – Докато си мислех за тези неща, ми се яви една стара, но хубаво облечена жена. Тя ми предложи три неща – тялото си, кесията си и леглото си. Отблъснах я няколко пъти от себе си, но тя, вместо да се разсърди от това грубо отношение, започна ласкаво да ми се усмихва.

После, повтаряйки отново своето предложение, прибави: Аз съм господарка на целия свят. Мъжете преуспяват и стават щастливи чрез мене. Ако ми се отдадеш, ще те направя велик и славен. Попитах я за името й. Тя ми отговори: Госпожа Прелъстителка. Щом чух това, още повече се отвратих и погнусих от нея, но тя не преставаше да ме преследва и изкушава с ласкателствата си. Тогава, не намирайки друг изход, аз коленичих и като издигнах очи и ръце към Онзи, на Когото принадлежи обещанието да помогне на всеки, който Го призовава с вяра и искрено сърце, плаках и се молих да ме избави от Прелъстителката.

Той чу молбата ми и тя се изгуби от погледа ми. Аз продължих молитвата си с благодарение за чудното ми избавление, защото бях сигурен, че целта й е да ме отклони от пътя и да загина.

Честен. Наистина намеренията й са били ужасни. Струва ми се, че съм я виждал някъде или пък съм чел за нея нещо написано.

Постоян. Напълно възможно е.

Честен. Г-жа Прелъстителка… Висока, леко мургава, но иначе красива жена, нали?

Постоян. Да, да! Същата!

Честен. Говори много мило и се усмихва, когато предлага нещо?

Постоян. Точно така, все едно си бил с мен, когато ми говореше.

Честен. Носи закачена на кръста си голяма кесия, като държи ръката си постоянно в нея и нарочно дрънка с монетите вътре?

Постоян. Точно така! Колко добре я познаваш! Да не би и теб да те е подмамвала?

Честен. Не! Явно оня, който я е описал, е бил добър човек и е казал истината.

Великосърдечен. прелъстителка е магьосница. От нейните магии е омаяна цялата земя. Този, който ляга в полата й, прилича на човек, слагащ главата си на дръвника точно когато е замахнато с брадвата. Всички, които отправят поглед към нея и се заглеждат в красотата й, са Божии неприятели. Тя поддържа лъжливата слава на онези, които воюват против пътниците.[5] Тази опасна жена е подкупила мнозина с парите си, като ги е накарала да оставят пътуването си. Със завидно постоянство препоръчва стоките си. Въпреки че много хора е завела на бесилото и в Пъкъла, тя обещава корони и власт на всеки, който я слуша и върви според съветите й, като най-много се радва на онези, които я хвалят и превъзнасят.

Постоян. О, каква велика милост от Бога беше, че й се възпротивих! Докъде ли щях да стигна иначе? Може би чак до дъното на бездната.

Великосърдечен. Докъде ли? Само един Бог знае докъде! Едно обаче е сигурно – щеше да те завлече в много вредна за душата ти похот, която съсипва човека и го води към смърт.[6] Тя настрои Авесалом против баща му и Иеровоама против Господаря му. Тя и само тя накара Юда да предаде Учителя си – Господ. Точно тя повлия на Димо да зареже благочестивия живот на пътник.

Никой не може да изброи всичките злини, които е извършила и продължава да върши. Тя скарва владетели с поданиците им, родители с децата им, плътта с Духа, дори човек със самия себе си. Затова, братко мой Постоян, бъди постоянен като името си и стой твърдо на поста си! И всичко ще бъде добро за теб!

Тази реч, от една страна, насърчи пътниците, а, от друга, ги стресна. Скоро обаче прекрасна песен се чу от устата им.

Какви ли не опасности заплашват

Добрия пътешественик,

Колко са многобройни враговете му;

И колко пътища го канят към греха,

Никой човек не може да знае!

Едни загиват в калния трап,

Други в тинята падат. Потъват!

А отървалият се от една беда,

На друга по-страшна налита.

Пътувайки, те стигнаха в земята Беула. В нея слънцето светеше и през деня и през нощта. Тук те си починаха. Беула принадлежеше единствено на пътниците и понеже Царят на Небесната земя притежаваше всички лозя и овощни градини, те можаха да си наберат колкото им беше нужно от всички видове плодове. В тази благословена земя пътуващите за Небесния град за кратко време се подкрепиха и съвзеха. Тук нямаше нищ и камбаните постоянно звъняха, а от звученето на тръбите не бе възможно да се спи. Въпреки това пътниците се чувстваха така освежени, като че ли бяха спали дълъг, сладък сън. По улиците постоянно звучеше глас: „В града пристигнаха и други пътници!“ А друг информираше: „Еди колко си днес преминаха реката и влезнаха през Златната врата!“ Първият глас пак казваше: „Цял легион светли ангели току-що пристигнаха в Беула“, което означаваше, че по пътя идват още пътници и ангелите са изпратени да ги утешат в скърбите им.

Нашите добри пътешественици се разхождаха по улиците на града. Ушите им се изпълниха с небесни звуци и очите им светеха от небесните видения.

В тази земя ушите им не чуха нищо вредно, нито нещо пагубно засенчи погледа им. Стомахът им не вкуси нищо лошо и обонянието им не усети никаква неприятна миризма. Само когато вкусиха от водата на реката, която трябваше да преминат, им се стори, че докато беше в устата им, беше много горчива, но след като я глътнеха, ставаше по-сладка от мед.

В Беула се намираше списък на всички, пътували в древността хора, придружен с бележки за славните им подвизи. Най-често срещаната тема за разговор тук беше реката. Всички приказваха за това как реката прииждала при преминаването на някои пътници, а после намалявала, докато преминат други. За едни била като сухо корито, а пък за други – цяло море.



[1] Притчи 23:34-35.

[2] II Петрово 1:19.

[3] Притчи 28:14.

[4] Притчи 10:7.

[5] Яков 4:4.

[6] I Тимотей 6:9.

следваща глава Дванадесета глава