Десета глава

Дойде денят отново да продължат пътуването си. Овчарите ги изпратиха с мир, но не им дадоха онези нужни предпазни съвети, както дадоха на Християн и на другаря му. Не счетоха за нужно да го сторят, защото групата имаше за водач Великосърдечен. Той беше достатъчно опитен и можеше да ги предпази, когато опасността наближи. Всъщност Християн и Верен забравиха предпазните съвети много преди да им потрябват и въобще не ги използваха. Тези пътници обаче имаха предимството да пътуват със защитата на Великосърдечен.

Те продължиха пътя си, пеейки:

Колко прекрасно е мнението

За бедни пътници кат нас;

И как ни радостно приемат

Че вечния живот е наш`та цел.

От туй що имат, дават ни,

Та сме винаги весели;

И неща така представят ни

За да помним що сме ний.

Разделяйки се с овчарите, пътниците стигнаха до мястото, където Християн срещна Повратник от село Отстъпничево. Г-н Велискосърдечен им напомни за това, като каза:

– Тук е мястото, където Християн срещна Повратник. Човекът, който живееше в Отстъпничево, носеше на гърба си характерния белег на своя бунт. За него – продължи той – беше характерно, че не се вслушваше в никакъв съвет, а започнеше ли да отстъпва, нищо не можеше да го спре. Спомням си, когато дойде до кръста и гроба, срещна един човек, който му казваше да погледне на тях. Повратник обаче му скръцна със зъби, затропа с крака и се сопна: Аз вече съм решил да се върна в селото си! Преди да дойде до тясната врата, той отново се срещна с Благовест. Добрият човек пожела да го хване за ръка и да го поведе пак по правия път, но Повратник му се възпротиви и като го оскърби, прескочи стената и избяга. от ръцете му.

Продължавайки пътя си, те видяха, че на мястото, където по-рано обраха Маловер, стоеше човек с извадена сабя в ръката. Лицето му бе опръскано с кръв.

Великосърдечен го попита:

– Кой си ти?

Човекът отговори:

– Наричат ме Дързостен за истината. Пътник съм и отивам към Небесния град. Както си вървях, изведнъж бях обграден и нападнат от трима души, които ми предложиха да избирам:

1. Или да стана като тях.

2. Или да се върна, откъдето съм дошъл.

3. Или да умра на място.[1]

На първото им предложение отговорих, че съм човек, който обича истината, и затова хич да не се надяват, че ще стана съучастник на крадци като тях. А какво ще кажеш за второто? – попитаха ме те. Казах им: Ако мястото, откъдето идвам, беше добро, аз нямаше да го напускам. То обаче бе ужасно за мене. Аз го оставих и съм поел път, от който няма да се върна! Ще кажеш ли тогава нещо относно третото ни предложение? – озъбиха се те. Отговорих, че ценя скъпо живота си и не мога толкова лекомислено да го пожертвам. Освен това – продължих аз – нямате право да ми поставяте такива алтернативи. Ако не се махнете от пътя ми и не ме оставите да продължа, ще заплатите с живота си.

Тогава Луда Глава, Несмислен и Безсрамко ме нападнаха. Защитавах се и аз. Бихме се цели три часа. Нараниха ме няколко пъти, но и аз не им останах длъжен. Навярно чуха, че вие приближавате, уплашиха се и избягаха. Току-що ме оставиха.

Великосърдечен. Трима се бият срещу един и пак не могат да го надвият!

Дързостен. Броят тук не е важен. Победата принадлежи на онзи, на чиято страна е истината:

И ако против мен се опълчи цяло войнство,

Сърцето ми няма да се уплаши;

И ако се вдигне бран върху мен

И тогаз ще съм уверен в Бога.[2]

– Освен това – продължи г-н Дързостен – чел съм в една книга, че един човек, на име Самсон, се бил с цяла войска. С една обикновена челюст от осел унищожил множество хора.

Великосърдечен. А ти защо не извика? Някой можеше да чуе и да ти се притече на помощ?

Дързостен. За мен беше достатъчно да викам за помощ към своя Цар. Бях уверен, че Той ще ме чуе и ще ми помогне с невидима сила.

Великосърдечен. Ти достойно си защитил истината. Бил си се храбро. Може ли да видя сабята ти?

Дързостен му я подаде.

Като я взе в ръцете си и я разгледа, той каза:

– Та тя е от истинска Ерусалимска стомана!

Дързостен. Да, такава е! „Умеещият да върти изкусно такава сабя, може и ангел да нападне с нея, стига само като замахне да я насочи точно в целта. Острието й никога не се изхабява. Тя разсича плът и кръв, душа, дух и всичко“.[3]

Великосърдечен. Не се ли умори по време на дългия бой?

Дързостен. Докато се биех, сабята прилепна към ръката ми и по едно време усетих, че се е съединила с нея – все едно оръжието бе израснало от ръката. После, когато кръвта течеше от пръстите ми, аз се сражавах с най-голяма смелост!

Великосърдечен. Страхотно! Ти си се възпротивил до кръв в борбата с греха. Ти ще ни станеш другар, защото и ние сме твои приятели.

След това те измиха раните му, дадоха му да си похапне от храната, която носеха, и взимайки го със себе си, продължиха напред.

Великосърдечен веднага обикна Дързостен. Защитникът на истината по храброст много приличаше на него. Вървейки заедно, водачът полюбопитства:

– Откъде си?

Дързостен. Роден съм в Мрачната земя. Баща ми и майка ми още живеят там.

Великосърдечен. Мрачната земя ли? Не е ли разположена на мястото, където се намира град Погибелово?.

Дързостен. Да, там е. Ще ти разкажа кое ме накара да я напусна и да тръгна на път.

Имаше един човек, Казвай истината, който дойде по нашите места и ни разказа какво бе направил Християн. Как излязъл от град Погибелово, как оставил жена си и децата си и се впуснал по дългия път към Небесния град. Разказа ни също как пътешественикът убил една змия, която излязла насреща му и се опитала да му попречи да продължи пътя си; как радостно бил приеман във всички страноприемници на Господаря му. Няма да забравя описанието на Казвай истината за приемането на Християн в Небесния град: там, верният пътник бил приет с тържествено свирещите тръби на цял легион ангели. Всички камбани в града звънели от радост при пристигането му. Самият той бил облечен в блестящи дрехи от небесно злато… Много още неща чуха ушите ми тогава…

С една дума този човек разказа историята на Християн толкова трогателно, че разпали в сърцето ми горещо желание и аз да тръгна след него. Никой, дори баща ми и майка ми, не можа да ме спре!

Великосърдечен. А през вратата ли влезе?

Дързостен. Разбира се! Казвай истината ни предупреди, че ако не влезем в този път през вратата, всичко ще бъде напразно.

Великосърдечен се обърна към Християна:

– Виждаш ли, колко известен е станал мъжът ти с пътуването си към Небесния град!

Дързостен. Какво каза? Нима тази жена е съпругата на Християн?!

Великосърдечен. Да, това е жена му, а това са четиримата им синове с жените си.

Дързостен. И те ли пътуват натам?

Великосърдечен. Както виждаш и те!

Дързостен. Слава Тебе Боже! Колко ли ще бъде радостен добрият човек, като види, че тези, които не искаха да тръгнат с него, влизат през вратата на Небесния град!

Великосърдечен. Без съмнение! Това ще бъде велико преживяване за него. Радостта му ще бъде двойна. Веднъж, че той е там, и втори път – че жена му и децата му са там.

Дързостен. Всъщност много хора се съмняват дали там ще се познаваме един друг. Ти, Великосърдечен, какво мислиш по този въпрос?

Великосърдечен. Смяташ ли, че в небето ние ще познаваме сами себе си и ще се радваме, виждайки се в това блажено състояние? Ако да, защо да не познаваме и другите и да не се радваме и за тяхното щастие? Роднините и семействата са ни най-милите хора и макар че такива родствени отношения горе няма да има, а всички ще бъдем помежду си близки и роднини, смятам, че е разумно да заключим, че ще сме по-радостни да видим нашите земни роднини там, отколкото да не ги видим.

Дързостен. Благодаря ти! Обяснението беше чудесно.

Интересува ли те още нещо за началото на моето пътуване?

Великосърдечен. Да, ако не те притеснявам. Майка ти и баща ти бяха ли съгласни да тръгнеш на път?

Дързостен. Не, не бяха съгласни, забраниха ми. А после употребиха какви ли не средства, за да ме принудят да остана вкъщи при тях.

Великосърдечен. Kаква беше причината да са против твоето желание?

Дързостен. Казваха, че думите за живот след смъртта са празни приказки. Аз съм бил склонен към мързел и затова съм решил да скитосвам.

Великосърдечен. А нещо за самото пътуване казваха ли?

Дързостен. Да, било ужасно. „Ти искаш да вървиш по най-опасният път на света!“ – викаше майка ми.

Великосърдечен. А обосноваха ли твърдението си защо е опасен?

Дързостен. Опитваха се да ми го докажат с няколко примера:

Напомниха ми за Тинята на отчаянието, където Християн за малко щял да потъне и да се удави. Казаха ми още, че на Велзевуловата кула пазели стрелци и стреляли върху онези, които се доближавали до Тясната врата. Споменаха за страшна гъста гора, за мрачните планини, за хълма Мъчнотия, за лъвовете и за тримата исполина Кръвника, Чуклю и Доброубиец. Припомниха ми, че един страшен бяс постоянно се навърта в Долината на смирението и че Християн за малко щял да бъде убит от него. Не пропуснаха да отбележат, че трябва да мина през Смъртната сянка, където има вампири, светлината е тъмнозеленикава, пътят е осеян с примки, пълен с ровове и ями, и почти на всяка крачка можеш да попаднеш в железен капан. Не забравяй – специално подчертаха те – исполина Отчаяние, Крепостта на съмнението и злополуките, сполетели пътниците там.

Не си ли чувал – застрашително питаше баща ми, – че трябва да минеш през Омайната земя, която бе много опасна, и накрая да достигнеш до реката, която прегражда пътя на пътуващите за Небесната страна, пречи им да влезнат в нея и на всичкото отгоре няма мост над себе си?

Великосърдечен. С това изчерпаха ли се заплахите им към теб?

Дързостен. Твърдяха също, че този път бил пълен с лоши и прелъстителни хора, които отклонявали пътниците в страни и ги убивали.

Великосърдечен. Как описваха тези хора?

Дързостен. Казваха ми, че главният прелъстител там бил Мъдромир, а Обрядолюб и Лицемер постоянно причаквали хората по пътя. Предполагаха, че Користолюб, Бърборко и Димо ще се сдружат, за да ме заловят. Обещаваха ми, че Ласкател непременно ще ме хване в клопката си. Почти бяха сигурни, че заедно с простия Невежко ще стигна до портата, и както той бил върнат назад към дупката, зееща в подножието на хълма, ще съм принуден да хвана пътеката, водеща към Пъкъла.

Великосърдечен. Всичко това е било достатъчно да убие смелостта ти!

Дързостен. Те обаче не смятаха така и ми разказаха за голяма група хора, които в древността вървели по този път. Били много напреднали в него, но мотивът им бил търсене на славата, за която говорели човеците. Естествено скоро се върнали назад, като съжалявали, че въобще са напуснали домовете си. Завръщането им зарадвало всички. Родителите ми още помнеха част от имената им – Уморен, Уводен, Недоверко, Страхливко, Отвратник и стария Безбожник. Това пътуване не е донесло никаква полза на нито един от тях – подчертаваше баща ми.

Великосърдечен. Не измислиха ли още нещо, за да те обезсърчат?

Дързостен. И още как! Разправиха ми за някакъв си Боязливко, също пътник, на когото пътят му се виждал толкова самотен и скучен, че дори и за миг не бил спокоен, докато вървял. Друг един – г-н Обезсърчен – за малко щял да умре от глад. Ха! Щях да забравя най-интересното. Те твърдяха че самият Християн, за когото се приказвало толкова много, след всичките му мъки и труд за придобиване на Небесния венец, в края на краищата се бил удавил в Черната река. Не бил направил нито крачка по-натам от нея.

Великосърдечен. И при слуха за всичко това ти не изгуби смелост, нали?

Дързостен. Не, те нямаха никакво значение за мен.

Великосърдечен. Как така?

Дързостен. Аз вярвах всичко, което Казвай истината ми беше казал. Това ме направи неуязвим за всичките прегради по пътя.

Великосърдечен. И така, вярата е била твоята победа?!

Дързостен. Да! Повярвах истински и затова станах победител. Поех пътя смело, борих се с всеки, който ме спираше, и победих. Вярата ме доведе дотук!



[1] Притчи 1:11-14.

[2] Псалм 27:3.

[3] Евреи 4:12.

следваща глава Единадесета глава